Стояха прави пред житата двамата: майката – боса, в сиви окърпени дрехи, съсухрена, преди време застаряла, и детето – също босо, с черни кълчищни гащички, с изпито луничаво лице, с олющено от пековете носле.
Дигнала глава, тя разтвори ноздри и пое дълбоко:
– Мирише ли ти?… Нали мирише, а? На хляб! На чист хляб! На пита!… Ето, поеми с нос! – погледна го тя с блеснали кафяви очи. – На хляб! На чист хляб! На пита!
Детето пое с нос и се засмя щастливо срещу майка си, от което сухото му личице се набръчка като на старец.
На следната минута те завряха лица сред класовете и гълтаха сладкия упоителен мирис на житата.
– Ето, аз ям! – обади се шеговито оттам майката и уж дъвчеше, а след това преглъщаше.
– И аз ям! – увлече се детето по майка си и също „дъвчеше”, а после „гълташе”.
– Ох, наядох се! – заболя я кръстът и тя се изправи.
– И аз се наядох! – през смях отвърна детето, като дигаше лице из нивата.
– Чакай да ти отчупя и от краищничето да го изхрускаш! – посегна тя, като се смееше, към един клас.
Но в това време се чу отнейде гороломният глас на полския пазач:
– Ааа, какво правите там!… Не позволявам! Не позволявам!
Майката се огледа, забеляза откъм дола войнишката му смачкана шапка и дръпна детето към кукурузите. Те се свиха до бащата и скоро задрямаха. Само червата им дълго и неукротимо къркореха.
Като станаха след пладне, бащата и майката се хванаха за бучавите бразди. Често прилягваха на слънцето да почиват, присядаха дори и на браздата – така бяха изтощени – и току ходеха да пият студена вода на гладен стомах, току приплюваха от глад. Бащата плюваше и псуваше, майката плюваше и кълнеше.
Детето се бе залисало да събира из прекопаната и сякаш подновена част на нивата изсеченото и вече изсъхнало кукурузище. Събираше стръковете на купчини, купчините изнасяше на края и току се хвалеше на майка си баща си:
– За телицата! Да порасте и да се заводи!
– И да се отели, и да дава мляко! – отговаряха му старите.
Привечер притропа по пътя каруца с големи черни коне и спря близо до кукуруза. От каруцата слезе с пъшкане Николаки Дебелия – едър, с нахлупено над веждите астраганено калпаче, с разлети по раменете розови бузи, с бозови гайтанлии дрехи, с чехли на краката.
Разгледа работата на Русанови, спря се при тях поразкрачен и се обади с клокочещ от пълнотата глас:
– Копайте го добре, не заминувайте, не затрупвайте тревата! На вас ще ви трябват само мамули, пък аз и жито ще искам догодина от тая нива!… И буците ги поразтрошавайте! - И той ритна една буца.
– Ако него копаем добре, и за тебе няма да има, и за нас няма да има!… Знаем ние как се копае – посопна се високият, тънък, мършав мъж, както бе подпрял мишница на мотиката.
– И много рядък го оставяте!… Да направи мамули за просеник, а? Хе-хе-хе! Пък на мене ми трябва царевичак за добитъка – хитро-подигравателно светнаха жълтите му очи, а сетне подвикна по господарски:
– По-гъсто, по-гъсто!
На тръгване той дигна на каруцата всичкото събрано от Радичко кукуризище. Радичко зашари с разгневени очи из кукуруза; погледът му падна на шарения стрък, на „царя”; и кой знае защо, той се спусна яростно към него, стъпи на крехкото стебло и го счупи.
Николаки Дебелия потегли с каруцата за село. Тримата – изправени, мълчаливи – го изпратиха с изопнати от омраза лица, с напрегнати сухи очи. А Дебелия се отдалечаваше надолу по пътя и ставаше пред острите им зли погледи все по-дребен – стопяваше се, изчезваше. Бедни хора
Няма коментари:
Публикуване на коментар