Въпреки страховете си тя усещаше странната тръпка, че върши нещо тайно и греховно. Беше съвсем ново за нея, коренно различно от всичко, в което вярваше. Дори си беше измислила стратегия, с помощта на която да понесе случващото се с възможно най-лека болка и унижение.
Щеше да се изнесе извън себе си, да се превърне в зрител, зареял се в пространството, който наблюдава отстрани всичко. Някой някога беше твърдял, че е преживявал напускане на тялото и усещането било, сякаш си вързан с невидима нишка за тялото си, докато самият ти се носиш някъде над него. Тогава се беше изсмяла над тази безсмислица, а ето че сега сама се опитваше да стигне до същото усещане.
Колата му рязко спря до нейната. Той ѝ махна, усмихна ѝ се и тя слезе от колата си и седна до него на предната седалка. Качвайки се, усети изучаващия му поглед върху себе си. Почувства се погълната от този настойчив взор.
– Приличаш на малка шотландска кукличка – каза той, докато шофираше по градските улици, за да излезе на магистралата.
Тя седеше до него с ръце, сплетени на скута. Беше оставила чантичката си между двете седалки. Обикновено мобилният ѝ телефон беше включен и стоеше в чантичката, но сега го беше изключила.
Колата се движеше по все по-тесни пътища и просеки. И колкото по-дълбоко в гористата местност навлизаха, толкова по-често, уж случайно се докосваше той до рамото ѝ. По едно време протегна свободната си ръка и потърси нейната. Любопитно ѝ беше какъв първоначален ход ще предприеме той и сега разбра. Въпреки всичко явно не се беше излъгала. Овладя се и не издаде по никакъв начин внезапно обзелата я паника. От докосването му я побиха тръпки.
– Никога преди не съм идвала тук – промърмори.
– Едно от любимите ми места, Виктория. Много е предразполагащо, нали?
– Странно място за официални училищни разговори.
Ръката му се плъзна от бузата към брадичката ѝ, повдигайки я леко.
– Уникално, да. Странно, не. В обстановка като тази бихме могли да се опознаем по-добре. Пролет е, а ти знаеш какво става в душата на един млад мъж през този сезон…
– Дошли сме тук да говорим за бъдещето на Оливър – прекъсна го тя. – Казахте, че ще поставите на съвет въпроса за изключването му.
– Точно така – каза той, като се извърна с цялото си тяло към нея, пусна ръката ѝ и започна да я гали по коляното.
Другата му ръка най-накрая стигна до гърдите ѝ. Пръстите му се заиграха с едното зърно. Въпреки отвращението си тя почувства как зърното ѝ се втвърди.
– И стигнахте ли до някакво решение? – попита, като се мъчеше да не обръща внимание на докосванията, потискайки отвращението си.
Ръцете му вече стръвно пълзяха нагоре по бедрата ѝ.
– Още не, Виктория. Още не.
– И какво ще ти помогне да решиш, Гордън?
– Мъничко съдействие от твоя страна, Виктория.
– Имаш предвид... такова? – запита го тя с надеждата да придаде известно кокетство на тона си.
– Мисля, че сме на път да стигнем до удовлетворяващо и двама ни решение, Виктория – отвърна той, като дишаше тежко, неспособен да овладее нарастващата си възбуда.
Тя не се възпротиви и когато ръката му стигна слабините ѝ.
– Значи няма да го изключиш?
– В тази посока клони решението ми.
Той свали ципа на панталона си и се разголи пред нея.
– Настоявам за повече от обикновено споразумение, Гордън. Искам твърдото ти обещание, че Оливър няма да бъде изключен.
– Просто искам да съм сигурна, че сме се разбрали – настоя тя. Трябваше ясно да постави правилата на своята саможертва. Важно беше да се знае кой е силната страна в тези преговори.
– Е, веднъж седмично може би... Толкова ли много искам?
– И няма да тормозиш сина ми повече?
Това беше основанието за нейната безкористна саможертва на олтара на неговото коварство. Представяше си, че е жената, коленичила пред цар Соломон, готова да се отрече от майчинството си, за да спаси живота на своето дете. В този момент осъзнаваше точно какво е изпитвала онази жена, от която я деляха цели пет хиляди години човешка история. „Няма саможертва, която да не може да бъде принесена за спасението на собственото ми дете” – реши тя.
– Казах ти вече. Дадох думата си. Духай ми сега, мътните го взели!
– Искам да чуя тържественото ти обещание.
– Имаш го. Давай сега.
Виктория усещаше, че се рее някъде над телата на двамата, беше жена, която прилича на нея, но не прави френска любов на това чудовище. Стараеше се, но едновременно с това живееше в някакъв свой, съвсем отделен свят...
Издателство Плеяда
Децата на семейство Роуз в Хеликон
Децата на семейство Роуз в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар