Иво Андрич >> Монашески притчи

Образ след образ и история след история героите на Иво Андрич разкриват своя свят – интригуващ, необичаен, странен...

   Откакто през пролетта на ланшната година новият гвардиян иззида отново мусафирхана и го отдели по-добре от манастира, остави го изцяло в ръцете на фра Марко, той да го реди и управлява.
   Фра Марко Кърнета беше племенник на покойния епископ фра Мариян Богданович. Понеже бе единственото мъжко чедо в семейството, епископът го прибра в манастира още като малко момче, да се учи и да им служи. И макар да имаше защитата и вниманието на епископа, младежът не показваше никакъв напредък. Беше своенравен и тъп, заекваше и пръскаше слюнки на всички страни, нямаше глас нито слух, биеше по-малките и не слушаше по-старите. Никой не бе в състояние да го отучи от говедарските му псувни. Само антерията му отесняваше, а хабитът все повече окъсяваше.
   – Нито бика за рогата, нито твоят фра Марко в Светия орден – поръчваше епископът на сестра си, която така си умря от мъка, че синът ѝ няма да стане епископ.
   Огорчен, епископът реши да опита още нещо: изпрати го в Рим, та да види дали в чужбина няма да се освести и белким се оправи.
   Борейки се със своите неуки и упорити фратри, с лошите и несигурни босненски пътища и своенравните, винаги ненаситни турски власти, той като през сън си спомняше младежките години, прекарани в Рим. Изпращаше сега своя племенник в същия онзи червеникав францискански католически манастир на Via Merulana, в който млад, кипящ от знания и големи планове бе прекарал цели три години. Струваше му се, че така продължава и своя живот.
   Но и тук го чакаше разочарование. Нахалост го препоръчваше на близки и познати.
   „Нищо не го влече. Само на височина и широчина расте. А и с държането си на монах не прилича, ако смея така да се изразя, честни отче“, пишеха от Рим на епископа.
   „Чист и скромен е, и набожен по свой начин; истина, не проявява желание за светски сласти и суети, но е лишен от смисъл за наука и контемплация, за свята покорност към по-старите и търпеливост към другите“, пишеше управителят.
   А от фра Марко пристигаха писма с възлести букви и грешки, в които отчаяно молеше вуйчо си да го върне в Крешево.
   „Избавете ме, аз с тия хора не мога.“ Да му е да види Крешево, па макар и отдалеч само да го зърне като онзи хайдук Иван Роша, дето не смеел в родния град да се върне, та се изкачвал от мерак на планината.
   Така непрестанно пишеше той...

Издателство Дамян Яков

Монашески притчи в Хеликон

Монашески притчи в Books.bg