За щастие, през последните шест седмици Дейлия не създаваше проблеми. Беше... Как се изразиха ченгетата? „Безследно изчезнала, по всяка вероятност мъртва“, помисли си Брендан. По-малката му сестра, Елинор, беше използвала една вълшебна книга, за да я изпрати на „най-кошмарното място“ и оттогава тя не се беше появявала. Това означаваше, че вероятно е дошло времето да свалят снимката ѝ. Само че всеки път, когато родителите на Брендан предлагаха това, той, Елинор и по-голямата им сестра, Кордилия, се възпротивяваха.
– Мамо, къщата се нарича „къщата "Кристоф“. Не можеш да свалиш снимките на семейство Кристоф – настоя Елинор миналата седмица, когато госпожа Уокър се появи в коридора с клещи и маджун. Елинор беше на девет и си имаше свои представи за нещата.
– Елинор, къщата сега е наша. Нали самата ти казваше, че е време да започнем да я наричаме къщата „Уокър“?
– Да, но сега мисля, че трябва да проявим уважение към предишните собственици – отговори Елинор.
– Така ще запазим връзката с историята на къщата – съгласи се Кордилия. Беше три години по-голяма от Брендан и скоро щеше да навърши шестнайсет, макар да говореше като жена на трийсет. – Би било същото като да сменят името на стадион за бейзбол на „Билиънеър Корпорейшън Фийлд“. Звучи фалшиво.
– Така ще запазим връзката с историята на къщата – съгласи се Кордилия. Беше три години по-голяма от Брендан и скоро щеше да навърши шестнайсет, макар да говореше като жена на трийсет. – Би било същото като да сменят името на стадион за бейзбол на „Билиънеър Корпорейшън Фийлд“. Звучи фалшиво.
– Добре – въздъхна госпожа Уокър. – Къщата е ваша. Аз просто живея тук.
Госпожа Уокър ги остави и децата заговориха по-свободно. Снимките им припомняха невероятните приключения, които бяха преживели в къщата „Кристоф“ – напълно откачените приключения, за които изобщо не се говори, за да не те вкарат в лудницата. Брендан често си мислеше: Ако някой от нас се ожени и каже на хората: „Най-прекрасният ден в моя живот беше денят на сватбата ми“, ще излъже, защото най-хубавият ден в живота ни беше, когато се прибрахме невредими у дома преди шест седмици.
– Наистина трябва да оставим снимките на семейство Кристоф на стената – обади се Кордилия. – Те са отговорни за цялото... за това положение.
– Кое положение? За това, че сме богати ли? – попита Елинор.
Звучеше странно. Само че беше самата истина. В края на откачените им приключения, когато Елинор бе пъхнала във вълшебната книга (или по-скоро прокълнатата книга) желанието си Ветрената вещица да бъде прокудена, тя бе пожелала също и семейството ѝ да стане богато. Родителите им сега разполагаха с десет милиона долара в сметката си като „обезщетение“ за доктор Уокър. И семейството живееше охолно благодарение на тези пари.
– Да – потвърди Кордилия, – а също и за това, че живеем в смъртен страх, че Ветрената вещица може да се върне. – Тя погледна снимката на Денвър Кристоф. – Или пък Повелителя на стихиите.
Брендан потръпна. Не желаеше да мисли за Повелителя на стихиите – самоличността, която Денвър Кристоф беше приел, след като станал магьосник, побъркан от „Книга на съдбата и желанията“. Книгата, същата книга, която бе осигурила богатството на семейство Уокър, беше празна, но напишеш ли нещо на листче, което да пъхнеш вътре, желанието се сбъдваше. Както може да се предполага, продължителното използване на този вълшебен предмет оказваше страховит ефект върху тялото и ума и Денвър Кристоф се бе превърнал в Повелителя на стихиите. Всичко това беше страшно само по себе си, но истинският проблем беше, че Повелителя бе изчезнал и децата нямаха никаква представа къде е...
Госпожа Уокър ги остави и децата заговориха по-свободно. Снимките им припомняха невероятните приключения, които бяха преживели в къщата „Кристоф“ – напълно откачените приключения, за които изобщо не се говори, за да не те вкарат в лудницата. Брендан често си мислеше: Ако някой от нас се ожени и каже на хората: „Най-прекрасният ден в моя живот беше денят на сватбата ми“, ще излъже, защото най-хубавият ден в живота ни беше, когато се прибрахме невредими у дома преди шест седмици.
– Наистина трябва да оставим снимките на семейство Кристоф на стената – обади се Кордилия. – Те са отговорни за цялото... за това положение.
– Кое положение? За това, че сме богати ли? – попита Елинор.
Звучеше странно. Само че беше самата истина. В края на откачените им приключения, когато Елинор бе пъхнала във вълшебната книга (или по-скоро прокълнатата книга) желанието си Ветрената вещица да бъде прокудена, тя бе пожелала също и семейството ѝ да стане богато. Родителите им сега разполагаха с десет милиона долара в сметката си като „обезщетение“ за доктор Уокър. И семейството живееше охолно благодарение на тези пари.
– Да – потвърди Кордилия, – а също и за това, че живеем в смъртен страх, че Ветрената вещица може да се върне. – Тя погледна снимката на Денвър Кристоф. – Или пък Повелителя на стихиите.
Брендан потръпна. Не желаеше да мисли за Повелителя на стихиите – самоличността, която Денвър Кристоф беше приел, след като станал магьосник, побъркан от „Книга на съдбата и желанията“. Книгата, същата книга, която бе осигурила богатството на семейство Уокър, беше празна, но напишеш ли нещо на листче, което да пъхнеш вътре, желанието се сбъдваше. Както може да се предполага, продължителното използване на този вълшебен предмет оказваше страховит ефект върху тялото и ума и Денвър Кристоф се бе превърнал в Повелителя на стихиите. Всичко това беше страшно само по себе си, но истинският проблем беше, че Повелителя бе изчезнал и децата нямаха никаква представа къде е...
Преводач Цветана Генчева
Издателство Сиела
Няма коментари:
Публикуване на коментар