Галин Никифоров >> Фотографът: Obscura Reperta

Ние никога не се месим. Ние само наблюдаваме. Ансел Адамс, фотограф

   Клавдия Пураян беше трийсетгодишна необщителна брюнетка със студено лице и съвършено тяло, създадено за грях. Колагеновите ѝ устни бяха майсторска изработка, направена с мярка и вкус – нито много пухкави, нито много широки, само леко удебелени там, където по-бедните жени постигаха почти същия ефект с напластяване на червилото. Ръцете ѝ, отрупани с пръстени, имаха изящни, леко треперещи пръсти, които обикновено спираха да треперят след първото уиски за деня. Бе от онези отегчени богати жени без семейство, разполагащи с цялото си време, което ги притискаше като камъка в онова старо китайско мъчение, затова с годините се бе превърнала в естествено невротизирана интелектуалка, поддържаща равновесието си с алкохол, който все още не ѝ създаваше проблеми, но бе на път да ѝ създаде.
   Голдберг я наблюдаваше от месец и вече знаеше навиците ѝ. Дневният ѝ режим обикновено включваше няколко полуотегчителни срещи с приятелки и местни сноби, като от време на време го разнообразяваше с дискретно разпускане в президентския апартамент на най-известния хотел в града с едно почти голобрадо момче с празен поглед, което приличаше на жиголо, но можеше да мине и за временен любовник. Времето между срещите, изпълнени със секс и/или празни приказки, биваше убивано с точков масаж и финландска сауна, с пазаруване по магазините, разсеяни посещения на изложби и четене на стари киносписания в някое кафене. Единственият ѝ сериозен ангажимент бе към местния вестник, за който списваше съботната злобничка колонка за ВИП-персоните в града и областта, разбира се, без хонорар. Във вестникарските течения от последните три години Голдберг се натъкна и на няколко нейни изненадващо сериозни и задълбочени статии, засягащи теми от историята на изкуството, както и двайсетина странни стихотворения и есета, подписани с анаграмния псевдоним Няаруп К., които не бяха лоши, но звучаха някак претенциозно – сякаш повече бе искала да подразни читателите си, отколкото да им се хареса.
   Като всяка богата особа Клавдия имаше лична охрана, която – поради спокойния живот в градчето – включваше само един дискретен бияч, който се навърташе около нея, колкото да си заслужи парите, които му плащат, за да я пази. Само веднъж си позволи да се приближи повече – докато тя прелистваше стар брой на „Киносвят“ в едно полупразно барче (Голдберг беше на съседната маса с гръб към нея) – и съвсем учтиво я помоли да включи пейджъра си, защото „такива са инструкциите, свързани със собствената й безопасност“. В отговор му бе предложено да се отдаде на противоестествен секс със себе си, което не го трогна особено и той не помръдна, докато тя не направи това, за което бе помолена.
   Единственото сигурно нещо в навиците ѝ бе вечерното посещение на кино. В градчето имаше две малки кина, които прожектираха по три различни филма седмично, затова всяка вечер тя гледаше по един филм, а в неделя наемаше едно от кината и пускаше безплатен вход. Филмът, който се въртеше, беше по неин избор, предварително поръчан от разпространителите – богаташка ексцентричност, но събираше хората, вдигаше приятен шум и задоволяваше суетата ѝ.
   След киното обикновено се отбиваше в един тих бар, наричан „Аквариума“ заради стъклените си стени. Имаше запазена маса в най-отдалечения ъгъл, заслонена от декоративни лиани и изкуствени цветове от японски рози. Персоналът я познаваше и се грижеше за спокойствието ѝ, като не даваше на никого да припари до масата ѝ и да смути вглъбението, в което тя изпадаше минути след като заемеше мястото си. Дори случайните клиенти, които не познаваха навиците ѝ и неписаните правила на заведението, не я притесняваха – сякаш пред масата ѝ имаше табела с надпис „МОЛЯ, НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“...

Издателство Сиела

Фотографът: Obscura Reperta в Pimodo