Джейсън Мот >> Завърналите се

Божествено чудо или знак за края на дните

   Харолд отвори вратата и видя да му се усмихва тъмнокож мъж в добре скроен костюм. Отначало понечи да посегне към пушката си, но после си спомни, че Люсил го беше накарала да я продаде преди няколко години след един инцидент с пътуващ проповедник и скандал по повод ловджийски кучета.
   – Мога ли да ви помогна с нещо? – каза Харолд, примижал на слънчевата светлина, която караше тъмнокожия човек в костюм да изглежда още по-тъмен.
   – Господин Харгрейв? – попита мъжът.
   – Предполагам – отвърна Харолд.
   – Кой е, Харолд? – обади се Люсил.
   Тя беше в хола и се ядосваше на телевизията. Водещият на новините говореше за Едмънд Блит, първия от Завърналите се, и как се бе променил животът му сега, когато отново беше жив.
   – По-добре ли е втория път? – попита говорителят по телевизията, като гледаше втренчено в камерата, сякаш изцяло прехвърляше бремето на отговорите върху раменете на своите зрители.
   Вятърът шумолеше в листата на дъба в двора край къщата, а слънцето беше толкова ниско, че светеше хоризонтално през клоните право в очите на Харолд. Той вдигна ръка над очите си като козирка, но въпреки това виждаше тъмнокожия човек и момчето само като силуети, залепени върху зеления и син фон на боровете отвъд открития двор и безоблачното небе около дърветата. Мъжът бе слаб и строен в елегантния си костюм. Момчето беше малко, доколкото Харолд можеше да прецени, около осем- или деветгодишно.
   Той примигна. Очите му се приспособиха по-добре.
   – Кой е, Харолд? – попита Люсил втори път, осъзнала, че не бе получила отговор на първия си въпрос.
   Харолд само стоеше в рамката на вратата и примигваше като с аварийни светлини, загледан надолу към момчето, което все повече и повече поглъщаше вниманието му. Синапсите прещракаха в дебрите на мозъка му. Оживяха с пращене и му казаха кое е момчето, застанало до тъмнокожия непознат. Но Харолд беше сигурен, че мозъкът му греши. Накара ума си да пресметне отново, но той пак му даде същия отговор.
   В дневната камерата на телевизията се фокусира върху гледка на размахани юмруци и крещящи усти, на скандиращи хора, носещи плакати, после се премести към войници с пушки, застанали като статуи, както могат само хора, притежаващи власт и оръжие. В средата се намираше малката къща на Едмънд Блит със спуснати пердета. Беше известно само, че той е някъде вътре..
   – Можеш ли да си представиш – поклати глава Люсил. След това се провикна: – Кой е на вратата, Харолд?
   Харолд стоеше на прага и оглеждаше момчето: дребно, бледо, луничаво, с гъста и рошава кестенява коса. Беше със старомодна тениска и с дънки. В очите му бе изписано огромно облекчение. Очи, които не бяха неподвижни и втренчени, а излъчваха жизненост и бяха натежали от сълзи.
   – Какво има четири крака и вика „Буууу”? – попита момчето с треперещ глас.
   Харолд прочисти гърлото си – без все още да е сигурен дори, че…
   – Не знам – каза той.
   – Крава с настинка.
   Тогава детето прегърна стареца през кръста и се разхлипа:
   – Татко! Татко! – преди Харолд да успее да потвърди или отрече.
   Той се облегна на рамката на вратата, за да не падне от изумление и го потупа по главата с някакъв отдавна заспал бащински инстинкт.
   – Шшшт – прошепна му. – Шшшт.
   – Харолд? – извика Люсил, най-накрая отместила поглед от телевизора, сигурна, че нещо ужасно е затъмнило вратата им. – Харолд, какво става? Кой е това?
   Старецът облиза устните си.
   – Това е... това е... – искаше да каже „Джоузеф”. – Това е Джейкъб – произнесе най-накрая.
   За щастие на Люсил под нея бе диванът, за да я поеме, когато тя припадна...

Преводач Гриша Атанасов

Издателство Сиела

Завърналите се в Pimodo