„Сега ние знаем какво се случва всеки ден по целия свят... На практика вестникарските описания поставят агонизиращите по бойните полета пред очите на читателя и писъците им отекват в неговите уши.“
Мойние има предвид воюващи и от двете страни, та нали Червеният кръст е основан с тази цел – да облекчава страданията им, без да заема ничия страна. Убийствената мощ на армиите вече е достигнала нови висоти с оръжията, въведени скоро след Кримската война (1854–1856), например многозарядните пушки и картечниците. Вярно е, че агонията на бойното поле е станала по-осезателна отвсякога за онези, които само четат за нея в пресата, но през 1899 г. е било пресилено да твърдиш, че знаеш „какво се случва всеки ден по целия свят“. Дори и днес, когато страданията от несекващите войни атакуват очите и ушите ни още в мига, в който се случат, подобно твърдение ще е силно преувеличено. Всъщност това, което новинарските емисии наричат „свят“ – „Вие ни давате 22 минути, а ние ви даваме света!“, както гласи заставката на една популярна нюйоркска радиостанция (WINS) – е едно доста малко място (за разлика от реалния), не само географски, но и тематично, а онова, което според някои си струва да знаем за него, се поднася сбито и настоятелно.
Това познание за страданието, извличано от подбрани войни, ставащи някъде другаде, е и нещо конструирано. То лумва пред очите ни, щом го регистрират камерите, споделят го мнозина, а после избледнява – и изчезва от полезрението ни. Но за разлика от словесното описание, което в зависимост от вложените мисли, отпратки и речник достига до някаква по-голяма или по-малка читателска аудитория, фотографията борави само с един език и потенциално е предназначена за всеки.
В първите по-важни войни, за които разполагаме и с фотографски свидетелства – Кримската и Гражданската война в Щатите, а и всяка друга преди Първата световна, самото сражение не попада в обхвата на камерата. Както и във военните фотографии, публикувани в периода между 1914 и 1918 г. (почти всичките анонимни), те са издържани – доколкото представят нещо от ужаса и разрушението – в стилистиката на епоса и обикновено са описание на последствията – купищата трупове и лунните пейзажи, оставяни от бойните действия, опустошените френски села, споходени от войната. Фотографският „мониторинг“ на войната (във вида, в който го познаваме) е трябвало да изчака още няколко години, за да се появят и по-радикални нововъведения в професионалнато оборудване, например леките и удобни фотоапарати от типа на „Лайка“, използващи 35 мм филм, който може да се експонира трийсет и шест пъти, преди да се презареди камерата. Благодарение на тях снимки вече може да се правят в самия разгар на битката и да се показват – стига военната цензура да разреши – жертвите сред цивилното население, както и изнурени, неопрятни воини в едър план.
Испанската гражданска война (1936–1939) е първият въоръжен конфликт, надлежно документиран (или „медийно отразен“) в съвременния смисъл на думата – с професионални фотографи на предната линия, както и в бомбардираните градове, чиято работа веднага се публикува в пресата – не само испанската, но и в чужбина. Войната, която Америка води във Виетнам – първата, следена всекидневно от телевизионните камери – предлага и нещо ново на семейната аудитория – една нова, „телеинтимна“ среща със смъртта и разрухата.
От тогава битките и кланетата, филмирани на място, се превръщат в рутинна съставка на несекващия поток на домашните развлечения, предлагани на малкия екран. За да приковеш вниманието на аудиторията, заливана постоянно с драми от целия свят, в точно определен конфликт е необходимо всекидневно излъчване (и преизлъчване) на кадри, свързани със самия конфликт. Когато хората не са се сблъсквали с реалността на войната, знанията им за нея вече се базират на такива изображения...
Издателство Изток-Запад
Да гледаш болката на другите в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар