Марио Пузо >> Четвъртият К

Всички са онемели от ужас

   Към края на работния ден Кенеди подписа някои документи в Овалния кабинет, седна зад бюрото си и се загледа през прозореца. От мястото си виждаше върха на оградата около Белия дом – черен метал с бели шипове, по които течеше електрически ток. Както винаги, и сега мисълта, че е твърде близо до улиците и тълпите, го правеше неспокоен, макар да знаеше, че възможните нападения срещу него са илюзия. Той беше извънредно добре защитен. Районът около Белия дом бе разделен на седем охранявани зони. В радиус от две мили наоколо във всяка сграда имаше охрана – на покрива и в някои апартаменти. На всички улици, водещи към Белия дом, имаше командни пунктове, снабдени с автоматично стрелково оръжие. Сред стотиците туристи, които сутрин посещаваха първия етаж на Белия дом, се разхождаха безброй цивилни агенти от охраната – държаха се като обикновени посетители, но бяха непрекъснато нащрек. Всеки сантиметър от откритите за посещение зали на Белия дом се наблюдаваше от скрити камери и от специални подслушвателни устройства, които бяха в състояние да уловят всеки шепот. По ъглите на коридорите имаше информационни бюра с въоръжени служители, които при нужда можеха да станат барикади. По време на всички тези туристически посещения Кенеди винаги се намираше на новопостроения четвърти етаж, където беше жилището му. Там всички подове, стени и тавани бяха специално подсилени.
   Кенеди рядко използваше Овалния кабинет. Тук обикновено само подписваше официални документи със съответните церемонии, така че сега се отпусна, за да се наслади напълно на няколкото минути, през които беше съвсем сам. Извади от кутията за пури на бюрото си дълга и тънка кубинска пура и я завъртя между пръстите си, опипа меката ѝ опаковка. После отряза края ѝ, внимателно я запали, пое първата глътка ароматен дим и се загледа през бронирания прозорец.
   Спомни си как като дете крачеше по огромната зелена морава, току-що преминал през бялата сграда на пропуска, а после тичаше към чичо Джек и чичо Робърт. Колко много ги обичаше. По детински чаровният чичо Джек излъчваше власт и сила – все едно, че дете управляваше света. И чичо Робърт, строг и сериозен и едновременно с това мил и нежен. Не, замисли се Франсис Кенеди, викахме му чичо Боби, а не Робърт, май така беше. Но не беше сигурен, не помнеше вече.
   Обаче добре си спомняше един ден преди повече от четиридесет години, когато на същата тази морава тичаше към двамата си чичовци, а те го хванаха за ръцете и го залюляха над земята, така че той изобщо не я докосна, докато не стигнаха до сградата на Белия дом.
   А сега той бе заел тяхното място. Властта, която някога като дете го изпълваше със страхопочитание, сега беше негова. Колко жалко, че спомените носеха толкова много болка и красота, толкова разочарования. Същото нещо, за което те бяха дали живота си, сега караше него да се отказва от борбата.
   В същия този ден, Велики петък, Франсис Зейвиър Кенеди още не знаеше, че всичко ще се промени от двамина невзрачни революционери в Рим...

Превод Фирма Качин
Художник Божидар Чемширов
Издателство Емас & Глобус

Четвъртият К в Pimodo