Симеон Хаджикосев >> Светът на трубадурите

Те са императори, крале и аристократи или просто непознати творци, чието единствено богатство е поетическият им дар, възпяващи любовта

   Трубадурите на Прованс са създатели на лирика, която е първата в европейската култура след античността, която се създава на говорим народен език и носи подчертано светски характер. Нейната поява е немислима без възникването и утвърждаването на т. нар. „куртоазен идеал“ през XII в., свързан с новата придворно-аристократическа култура и култа към дамата на сърцето.
   Общо са запазени 30-40 сборника с трубадурска лирика от края на XIII до XV век. Съвременният читател не може да получи вярна представа за автентичното звучене на провансалската лирика, защото тя е сложно синкретично явление, т. е. била е предназначена не за прочит, а за публично изпълнение, като при това е била пята.
   Първите изяви на трубадурите се отнасят към първата половина на XI в., а зараждането на лириката трябва да се отнесе към самия край на XI и началото на XII в. в графство Поатие (Пейтиу), наследствено владение на аквитанските херцози. За първи трубадур се смята Гилйем IX, херцог на Аквитания и граф на Пейтиу (1071-1127), чиято внучка Алианор Аквитанска (1122-1204) е последователно съпруга на френския крал Шарл VII (1137) и на бъдещия английски крал Хенри Плантадженет (след 1152 г.). Именно тези бракове създават предпоставката за проникването на трубадурската лирика и във френския, и в английския кралски двор, а при дъщеря ѝ Мари дьо Шампан в местния аристократически двор се създава теорията на куртоазната любов.
   Тайната любовна връзка между трубадура и неговата дама на сърцето е довело до употребата на senhal (знак, псевдоним) вместо името на дамата, макар най-често да е било известно коя е възпяваната жена. Това е лесно обяснимо, като се има предвид извънбрачният характер на куртоазната любов.
   Понятието „трубадур“, което се е наложило в международна употреба и е широко познато и у нас, е дошло през френски език. В повечето романски езици то е почти еднотипно и се различава главно произносително (trobador на провансалски и каталански, trovador на испански, галисийски и португалски, trovatore на италиански). Единствено немското понятие Minnesinger се различава, но то произлиза от старонемското Minnesang, означащо „любовна песен“...

Изданието включва и антология със стихове на поети трубадури от различни страни – Бертран де Борн, Маркабрю, Бернарт де Вентадоур, Джираут де Борнел, Гауселм Файдит, Пейре Видал, графиня де Дие, Пейре Карденал, Валтер фон дер Фогелвайде, Танхойзер, Жуау де Гиляде и др.

Издателство Персей

Светът на трубадурите в Pimodo

Кристина Морато >> Непокорните диви

Съвременните икони...

Мария Калас, Коко Шанел, Уолис Симпсън, Ева Перон, Барбара Хътън, Одри Хепбърн, Джаки Кенеди.

Благодарение на таланта, красотата и ярките им личностни качества, те се превръщат в легенди.

Известни, богати и привлекателни, в очите на целия свят изглеждат съвършени.

Икони на модата и светския живот, те създават собствен стил и са следвани с възхищение от милиони жени, които мечтаят да приличат на тях.

В действителност обаче тези бляскави диви са самотни жени, комплексирани от външността си, ревностно пазещи личното си пространство.

Те носят едни и същи болезнени рани, които така и никога не зарастват: лишени от обич, изоставени от бащите си, и седемте изстрадват последиците от войната, болката от загубата на децата си, травмите от разводите си.

Опитах се да разкрия най-човешката им страна, тази, която е отвъд успеха, славата и властта, тази, която включва техните слабости, комплекси и страхове, като използвах свидетелствата на хора, които са ги познавали такива, каквито са били... Кристина Морато

Издателство Enthusiast

Непокорните диви в Pimodo

Сюзан Зонтаг >> Да гледаш болката на другите

Фотографският образ и войната

   През 1899 г. Гюстав Мойние, първият президент на Международния комитет на Червения кръст, пише следното:
   „Сега ние знаем какво се случва всеки ден по целия свят... На практика вестникарските описания поставят агонизиращите по бойните полета пред очите на читателя и писъците им отекват в неговите уши.“
   Мойние има предвид воюващи и от двете страни, та нали Червеният кръст е основан с тази цел – да облекчава страданията им, без да заема ничия страна. Убийствената мощ на армиите вече е достигнала нови висоти с оръжията, въведени скоро след Кримската война (1854–1856), например многозарядните пушки и картечниците. Вярно е, че агонията на бойното поле е станала по-осезателна отвсякога за онези, които само четат за нея в пресата, но през 1899 г. е било пресилено да твърдиш, че знаеш „какво се случва всеки ден по целия свят“. Дори и днес, когато страданията от несекващите войни атакуват очите и ушите ни още в мига, в който се случат, подобно твърдение ще е силно преувеличено. Всъщност това, което новинарските емисии наричат „свят“ – „Вие ни давате 22 минути, а ние ви даваме света!“, както гласи заставката на една популярна нюйоркска радиостанция (WINS) – е едно доста малко място (за разлика от реалния), не само географски, но и тематично, а онова, което според някои си струва да знаем за него, се поднася сбито и настоятелно.
   Това познание за страданието, извличано от подбрани войни, ставащи някъде другаде, е и нещо конструирано. То лумва пред очите ни, щом го регистрират камерите, споделят го мнозина, а после избледнява – и изчезва от полезрението ни. Но за разлика от словесното описание, което в зависимост от вложените мисли, отпратки и речник достига до някаква по-голяма или по-малка читателска аудитория, фотографията борави само с един език и потенциално е предназначена за всеки.
   В първите по-важни войни, за които разполагаме и с фотографски свидетелства – Кримската и Гражданската война в Щатите, а и всяка друга преди Първата световна, самото сражение не попада в обхвата на камерата. Както и във военните фотографии, публикувани в периода между 1914 и 1918 г. (почти всичките анонимни), те са издържани – доколкото представят нещо от ужаса и разрушението – в стилистиката на епоса и обикновено са описание на последствията – купищата трупове и лунните пейзажи, оставяни от бойните действия, опустошените френски села, споходени от войната. Фотографският „мониторинг“ на войната (във вида, в който го познаваме) е трябвало да изчака още няколко години, за да се появят и по-радикални нововъведения в професионалнато оборудване, например леките и удобни фотоапарати от типа на „Лайка“, използващи 35 мм филм, който може да се експонира трийсет и шест пъти, преди да се презареди камерата. Благодарение на тях снимки вече може да се правят в самия разгар на битката и да се показват – стига военната цензура да разреши – жертвите сред цивилното население, както и изнурени, неопрятни воини в едър план.
   Испанската гражданска война (1936–1939) е първият въоръжен конфликт, надлежно документиран (или „медийно отразен“) в съвременния смисъл на думата – с професионални фотографи на предната линия, както и в бомбардираните градове, чиято работа веднага се публикува в пресата – не само испанската, но и в чужбина. Войната, която Америка води във Виетнам – първата, следена всекидневно от телевизионните камери – предлага и нещо ново на семейната аудитория – една нова, „телеинтимна“ среща със смъртта и разрухата.
   От тогава битките и кланетата, филмирани на място, се превръщат в рутинна съставка на несекващия поток на домашните развлечения, предлагани на малкия екран. За да приковеш вниманието на аудиторията, заливана постоянно с драми от целия свят, в точно определен конфликт е необходимо всекидневно излъчване (и преизлъчване) на кадри, свързани със самия конфликт. Когато хората не са се сблъсквали с реалността на войната, знанията им за нея вече се базират на такива изображения...

Преводач Юлиян Антонов

Издателство Изток-Запад

Да гледаш болката на другите в Pimodo

Виолета Дечева >> Между идеологиите и хедонизма

Театърът в началото на новия век

Глобализиращата се индустрия на изкушенията за щастлив живот произвежда хедонистичен и пасивен зрител, очакващ от театъра да му предложи следващата доза изкушения. Раздвоени меджу идеологиите и хедонизма, в зависимост от собствената си театрална памет и култура, театралите осмислят по различен начин дълбоките културни промени в началото на новия век и търсят отговор на въпросите, пред които те ги изправят.

Какъв е театърът на новия век?

Какви са драмите му?

Какви са функциите му?

Защо все още човек отива на театър в един дрогиран от медии свят? Защо обществото се нуждае от театър? От какъв театър се нуждае? Как се променя езикът му? Кои са невралгиите и обсесиите му? Какви са съпротивите и копнежите му? Кои са героите му и конфликтите му? Къде минават границите му към другите изкуства?

Студиите, статиите и рецензиите в тази книга представляват опит, ако не за ясен отговор, то поне със сигурност – за разбиране на процесите, които тези въпроси задвижват.

Издателство Black Flamingo

Между идеологиите и хедонизма. Театърът в началото на новия век в Pimodo

Владимир Балчев >> Пловдив – другият бряг на Европа

Когато Европа дойде при българите

   Това е книга за забравените европейски първостроители на модерния Пловдив, които напускат родните брегове и се заселват в един от най-древните градове на планетата. Идват, за да помогнат на току-що освободената България, да положат основите на българската държавност, на българската култура и изкуство, на българската наука и едновременно с това да намерят тук своето призвание. За тях Пловдив се превръща в съдба и вдъхновение. Става дума за личности, работили всеотдайно, със съзнанието, че ще оставят спомен и за себе си, и за извършеното от тях.
   Целта на автора е да възкреси този спомен, затрупан от наслоенията на годините, да осветли времето, когато Европа дойде при българите, преди те да тръгнат към нея, да припомни заслугите на чужденците към Пловдив. Защото това е един капитал, който винаги може да ни помогне. Владимир Балчев

Издателство Жанет 45

Пловдив – другият бряг на Европа в Pimodo

Тодор Тодоров >> Елементална скулптура

Теория и практика

   Векове наред устойчивост е значело само едно – резистентна, статична устойчивост спрямо динамичните предизвикателства на природните елементи. Един от естествените отговори на тази динамична заплаха – векове наред приемана предимно като заплаха при скулптурата на открито – е бил работа и усилия за укрепване на статиката, която да издържи на по-големи динамични натоварвания от страна на природата, като земетресения и урагани и т.н...
   По принцип, качеството физическа устойчивост спрямо природните енергии може да бъде постигнато по два диаметрално противоположни начина:Статичен начин (класически) – целящ устояване при не-промяна на формата/конфигурацията, или статична устойчивост на една скулптура. Динамичен начин (предлаган от елементалната скулптура), или динамична устойчивост, при който скулптурата, променяйки конфигурацията си, постига намаляване на разрушителната мощ на усилията приложени върху нея...
   Елементалната скулптура намира в природните елементи градивен потенциал, а не заплаха, с което поставя на дневен ред принципно нов въпрос – устойчивост в статиката или устойчивост на динамичните взаимоотношения, като естетика на резултата – въпрос, чиито отговори започват да очертават тази посока на развитие на съвременната скулптура...
   За разлика от класическият подход, при елементалната скулптура природните елементи от околна среда се превръщат в изразни средства, в съществена част от произведението, свързани в единна Скулптуроприрода или елементална скулптура...
   Относителна динамика в скулптурата означава наличието на две различни като функция системи в една отделна скулптурна творба – статична система, осигуряваща опора и непроменяемост на позицията на творбата (което прави динамиката относителна спрямо една фиксирана географска точка); и динамична система, променяща своята конфигурация в пространството, съдържаща кинетичните елементи, носители на движението.
   Динамиката в скулптурата поражда еднопозиционната множествена гледна точка. Без зрителят да променя своята позиция в пространството, пред него се сменят множество аспекти на самата скулптурна форма с цел да бъде разкрито движението в цялото му богатство и многообразие...
   Абсолютната динамика в елементалната скулптура се характеризира с необвързаност на творбата към едно постоянно место, или по-точно казано на нейната опорна система към определена фиксирана точка, в която скулптурата се залавя към фундамент или постамент, осигуряващи нейната неподвижност – тук говорим за скулптура, която постоянно мени своите координати в пространството.

Тодор Тодоров, Гьоте-институт в България

Издателство Алтера

Елементална скулптура в Pimodo

Николай Кауфман >> Българска народна музика

Създаването и разпространението на народната песен

Народната музика на българите е явление не само в кръга на Балканите, но и в рамките на световния музикален фолклор. Поради особени исторически обстоятелства в България са се запазили оригинални музикални образци, които издават произхода си от дълбока древност. Поразява голямото метро-ритмично и ладово разнообразие.

Това е музика, здраво вплетена в бита на народа, в старинни празници и обреди, в неговото всекидневие.

Издателство Славена

Българска народна музика в Pimodo

Елизабет Барийе >> Любов призори

Анна Ахматова и Амадео Модиляни

   ... Емигрантите, „белогвардейците“, както ги наричат тук, са по-многобройни, отколкото в Лондон: неузнаваеми приятели, боледуващи от техните спомени; вчерашни млади надежди, днес – изпълнени с горчивина и със съзнание за поражение; бивши красавици, които вече не смееш да погледнеш в очите. Всички са нетърпеливи да почетат героинята, да открият върху това някога възхитително лице опустошенията на демократичните времена. Очите, които се навлажняват, ръцете, които треперят, стенанията. Ахматова губи търпение. Всеки от нас изживява собствената си трагедия по отношение на стария свят: това трябва да каже, за да сложи край на този маскарад. Но тя им отговаря, усмихва се.

   Още малко чай, скъпи приятелю?

   Ние сме изгубено поколение, лирично поколение!

   Призракът, който ѝ се ще да се появи, остава невидим.

   Вече няма чай в чашите. И слава Богу, никакви посетители преди утре. „Да ми поръчат такси!“ Държат ѝ ръцете. Във Вашето състояние, не е препоръчително. Познатият дяволски кръг от безпокойства по всеки повод. Ахматова се отскубва и грабва палтото си.
   Анна Андреевна, къде искате да отидете?
   Да се срещна с младостта си, би бил удобният отговор. Изпитва ужас от сговорчивостта си: може би трябва да се попречи на съдбата. Няма да излизам от таксито, уверява тя. Това не е обещание, на нейната възраст не може да направи повече.
   До Монпарнас? До Монмартър? Към малките улички около Пантеона? Към ателиетата на „Фалгиер“? Къде се е скрила младостта ѝ?
   Карайте, казва тя на френски.
   Какво иска всъщност? В никакъв случай не тръгва на поклонничество. Чела е някъде, че гробът му е в „Пер Лашез“, гробището на прочутите; там Уайлд има грандиозен мавзолей. Последното нещо, което би направила, е да отиде там. Смъртта. Модиляни винаги я е пренебрегвал, като всеки истински творец, всъщност да рисуваш, да ваеш, да пишеш, да композираш химни, опери, елегии, означава да покажеш на смъртта нейния провал.
   Какво иска тя? Да му говори или, по-скоро, мислено да се свърже с него. Да бъдем прозорливи: смъртта е нищо, така е, но този, който е бил, вече няма да бъде, никога вече, дори ако заложи на мечтата. Мечтата винаги остава дело на самия мечтател, мечтата винаги е монолог. Така че да му говори, както е правила често, тихо, като на себе си, винаги вярна на тази върховна доминанта на спомена: дистанцията.
   „Фалгиер“ съществува ли още?
   Шофьорът отговаря, че рядко ходи там. Анна затваря очи. И всичко изниква: изпълненото с рисунки ателие, малкият двор и късчето небе, главите, подредени до стената.
   Няма никой до нея, няма убийци на мечти, които да ѝ разказват какво се е случило със скулптурите, когато Модиляни напуснал „Фалгиер“, за да отиде в ново ателие на булевард „Распай“. По време на посещението си при него през 1913 г., Осип Цадкин е изпълнен с вълнение от великолепните глави, оставени като загадка в мръсен двор, и от гледката на лежаща навън статуя, преобърната, като след плячкосване.
   Когато преминеш Сена, улиците се стесняват, издигат се и се въртят. Анна се чувства освежена, ето ги най-после сокаците, стъпалата, потръпването на дърветата, чувствеността на сенките на уличните лампи. Нищо не се е променило. Кой би искал да бъде прозорлива? Трябва само да е честна, да е честна в мечтата и въпреки нея, сега трябва да признае какво е дошла да търси в Париж: възможността за появата на едно видение.
   На какво би приличал след толкова много време? Би ли се превърнал в прославен светец? Ами загриженият му вид в края на деня? Нахаканият му поглед, когато някоя рисунка е намерила клиент, платил добра цена? А може би и друга същност, непозната за нея? Те се срещнаха толкова рано, обичаха се толкова бързо.
   Не посмява да помоли шофьора да намали скоростта. На какво се надява?
   Ако той се появи срещу нея, ето какво ще се случи: ще продължат да вървят оттам, където спряха, ще съгласуват стъпките си, ще подчиняват телата си на съучасническия и общ ритъм, броденето им ще щурмува щастието по улиците, диалогът между тях ще потече отново, естествено, със същата страст, със същия плам при всяка схватка, и както преди, прекъсвайки го изведнъж; той ще хваща ту ръката, ту дланта ѝ, ще възхвалява късмета им, да, както преди, под парижкото небе, това неповторимо, най-после намерено отново небе, тя ще слуша съблазнителния и напевен глас, този любим глас, който ще ѝ каже: „Само вие можете да постигнете това! Общуваме!“...

Преводач Георги Цанков

Издателство Изток-Запад

Любов призори в Pimodo

Буел Вестин >> Туве Янсон

Думи, образи, живот

Дългът и желанието са дълга история в моя живот, непрекъснато на дневен ред, и постепенно постигнах необичаен и изцяло личен резултат. Почтеност има само в желанието – страстта, отдадеността – и нищо, направено по принуда, никога не е било извор на радост за обкръжението ми. Туве Янсон

Произведенията ѝ – от рисунките, които представя пред обществеността през 1928 г., до последната книга – сборникът с разкази „Съобщение“ седемдесет години по-късно (1998) – включват натюрморти, пейзажи, портрети, карикатури, илюстрации, комикси, пиеси и оперни либрета, стихотворения и песни, разкази и романи, стенописи, олтарни картини и декоративна живопис, стъклописи, корици на книги, рисувани картички, афиши, реклами и други. Репертоарът, както и продуктивността ѝ, далеч надхвърлят границите на възможното.
Характерът на Туве Янсон беше своеобразна смесица от откритост и потайност, близост и дистанция, и ако не се ползвах с доверието ѝ, нямаше да мога да напиша тази биография. Буел Вестин

Преводач Анелия Петрунова

Издателство Жанет 45

Туве Янсон. Думи образи живот в Pimodo

>> Енциклопедия Китай

25 китайци за Китай

Територия, политика, икономика, външна политика, туризъм, националности и религии, архитектура, образование и технологии, опазване на околната среда, Тайван, Синдзян и Тибет, традиционна медицина, история, древна култура, митове и легенди, известни дейци, китайски фолклор, китайски театър, музикални инструменти, народно изкуство, световно наследство и музеи...

В 22 раздела са събрани познати и непознати факти за необятния Китай. Енциклопедията е първата по рода си, издавана на европейския пазар, преведена от китайски и в сътрудничество с авторите ѝ.

Богатия снимков материал в книгата спомага за усещането на читателя, че се е пренесъл в друг свят – различен, трудно разбираем, но изключително привлекателен и интересен. Източната култура и бит винаги са будели възхита и недоумение в европееца, а тази книга ни предлага частица от приключението да разберем този странен и особен народ – морала и ценности му, разкрити в древните им митове и легенди; бита и живота на средностатистическия китаец, показан в няколко глави, политическия им строй и система на управление, природата и усилията им в опазването ѝ. (Списание Черно и бяло)

Издателство Ентропи 1

 Енциклопедия Китай в Pimodo

Антоан Компаньон >> Едно лято с Монтен

Да си в света – скромен, естествен, просто и напълно човешки

   Как се държи Монтен в разговора – било с близки, било при по-протоколно обсъждане? Той обяснява това в главата „За изкуството на беседата“ от трета книга на „Опити“. За него беседата е диалог, разискване. Той се представя като човек, готов да приеме идеите на другите, отворен, благоразположен, за разлика от онези с капаци на очите, които се запъват и не отстъпват от мнението си:
   Аз приветствам и целувам истината от която и ръка да ми е подадена тя, предавам ѝ се с готовност и слагам пред нея оръжието си дори и когато я видя да се приближава само. И когато критикуват моите писания, без, разбира се, да вземат прекалено повелителен и наставнически тон, слагам рамене под всеки упрек; и съм променял много неща в тях повече от учтивост, отколкото за да ги подобря; [...] готов да отстъпя на моите критици само и само да подхраня и поощря у тях желанието свободно да изказват мнението си. (III, 8, с. 190)
   Монтен уверява, че уважава истината дори и когато е произнесена от някой антипатичен. Той не е горделив, не усеща противоречието като унижение, обича да бъде поправян, ако греши. Но не цени арогантните събеседници, сигурни в твърденията си, нетолерантни.
   Следователно изглежда е съвършеният почтен човек, либерал, който зачита идеите, без да влага никакво самолюбие, без да се стреми да има последната дума. Накратко, не схваща разговора като битка, в която трябва да победи.
   Ала бърза да добави едно ограничение: ако отстъпва пред онези, които го поправят, то е повече от учтивост, отколкото за да се подобри, най-вече ако има срещу себе си някой, преливащ от самодоволство. Тогава се прекланя, но не прегъва вътрешното си убеждение. Но не е ли това преструвка от негова страна, макар постоянно да хвали своята искреност? На своите нахални противници и дори на другите той се опитва да даде право без съпротива, от учтивост, та – казва – да продължават да разсейват заблудите му и да го просвещават. Трябва да сложите оръжие пред другия, или поне да го накарате да остане с такова впечатление, за да не се колебае той да ви дава мнението си и занапред.
   Но е крайно трудно – продължава той – да увлека моите съвременници в спор; те нямат смелост и да те поправят, както нямат смелост да приемат и бележката за това и си говорят един на друг винаги неискрено. А аз толкова много обичам да бъда съден и опознаван, че ми е все едно на коя от тези две форми ще бъда подложен. Моето въображение толкова често си противоречи и се осъжда само, че ми е безразлично дали това прави то или го прави някой друг; нали главното е, че аз не му придавам значение, по-голямо, отколкото искам. Но аз веднага прекратявам спора си с този, който се държи нависоко; познавам един, който се обиждаше, ако не му повярват, и смяташе за оскърбление, ако се поколебаеш да тръгнеш с него. (III, 8, с. 190)
   Монтен съжалява, че съвременниците му не дръзват да го оспорват достатъчно поради постоянен страх и те да не бъдат оспорени. Понеже са докачливи и не обичат да срещат противоречие, те не влизат в спор и всеки се затваря в своите убеждения.
   Нов и последен обрат: ако Монтен лесно се съгласява с другия, то не е от вежливост, за да насърчи събеседника да му отговори, а и поради несигурност в себе си, защото мненията му са променливи и сам си противоречи. Монтен обича противоречието, но му стига да си противоречи сам. Най-много от всичко мрази високомерните хора, които се обиждат, ако не се съгласиш с мнението им. Ако има нещо, което Монтен осъжда, то е самодоволството, суетността. Разговорът

Преводач Нина Венова

Издателство Изток-Запад

Едно лято с Монтен в Pimodo

Богомил Райнов >> Лека ни пръст. Мир на праха ни

Кой уби Жендов

Александър Жендов стана жертва на същите антихуманни порядки, порядките на насилието, в които бе възпитан и в които възпитаваше другите. Жендов бе ликвидиран от същата партия – закрилница и убийца, която го бе отгледала. Ликвидиран бе просто така – между другото, мимоходом, – просто защото бе изникнал като пречка по пътя на онзи човек с масивната фигура и с тежката мечешка стъпка, „хазяинът", от когото всички трепереха – Вълко Червенков. Богомил Райнов

Издателство Захарий Стоянов

Антон Стайков >> Кратка история на българския комикс

Деветото изкуство в България от края на XIX до началото на XXI век

От комичните ленти, повлияни от европейската сатирична преса, през детските поучителни кратки истории жанрът преживява първия си разцвет в годините на Втората световна война, когато всеки ден излиза различен вестник с комикси. След 1944 г. България поема по пътя на социализма, а комиксът се превръща в инструмент за идеологическо възпитание и на деца, и на възрастни. Появяват се римуваните назидателни ленти във вестник „Септемврийче” и сатиричните пропагандни комикси във вестник „Стършел”. През 60-те, 70-те и 80-те години около издателство „Български художник” и култовите списания „Космос”, „Дъга” и „Чуден свят” се създава атмосфера на свободни пластични търсения, която стимулира развитието на комиксовия жанр. Освен поредиците в периодични издания, за първи път се появяват т. нар. романи в картини, а няколко фантастични и патриотични комиксa се публикуват като отделни албуми. В списание „Дъга”, утвърдило се като най-успешната комикс медия у нас, изгряват имената на майсторите на рисунката и разказа Стоян Шиндаров, Христо Кърджилов, Петър Станимиров, Евгений Йорданов, Николай Додов, Димитър Стоянов–Димо, Сотир Гелев, Румен Чаушев и много други...

Издателство Кибеа

Кратка история на българския комикс в Хеликон

Кратка история на българския комикс в Books.bg

Тодор Христов >> Свобода и суверенност в Априлското въстание

Критическо изследване на изкуствата да се говори за свобода

   Императивът на общността не е лесен за реализация – нито теоретично, нито практически. Нещо повече, често той е твърде опасен: идеологиите, есенциализиращи и хомогенизиращи общността – националистически, националсоциалистически и комунистически – вече са ни показвали чудовищния си образ. Затова Тодор Христов избира друга стратегия на поставяне на въпроса за общността. Този въпрос следва да бъде поставен отвъд есенциалистки схванатата „национална идентичност“ (както и отвъд всяка друга предпоставена идентичност – класова, расова и т.н.). Или, както казва Боян Манчев в първата книга от настоящата поредица, въпросът за съвместното съществуване следва да бъде издигнат „без компромис с консервативните фикции за хомогенни и чисти общности“. Този въпрос: възможна ли е и как антиесенциалистка, т.е. критическа общност? е сериозен залог на съвременността и в по-общ план: най-остро той бива артикулиран в ляворадикалната линия на съвременната критическа философия от автори като Нанси, Лакло, Рансиер и др. Без все още да имаме задоволителен – поне според мен– отговор, въпросът наистина е актуално важен и вече е ясно поставен. В това трасе на неговото поставяне сама себе си вписва и книгата на Тодор Христов – със собствен почерк, собствена генеалогия на проблема и със собствени методологически предложения... Из Предговор

Издателство Изток-Запад

Свобода и суверенност в Априлското въстание в Хеликон

Свобода и суверенност в Априлското въстание в Books.bg

Красимир Крумов >> Поетика на българското кино

Двадесет и две блестящи есета за любими български филми...

Изданието предствлява опит да се създаде теория на българското киномислене, на неговите генетични кодове, архетипи, нагласи, монопоетически канон и манталитет в класическия му половинвековен период на съществуване от края на 40-те до края на 90-те години на миналия век.

В контекста на една преди всичко дескриптивна и оперативна кинокритическа традиция книгата си поставя нелеката задача да изработи надеждни познавателни методи и категории на мисленето за феномена на българската кинокултура и да я открои в нейната специфика и типологии сред другите феномени на родната култура, както и в общоевропейския киноконтекст.

Издателство Агата-А

Поетика на българското кино в Хеликон

Поетика на българското кино в Books.bg

Росица Никифорова >> Дизайн в архитектурна среда

Всеобхватна по характера си тема; като схващане за начина на живот и за материалното "нещо" (както се изразяват французите) - "нещо" като предмет, но и като обект, като носител на смисъла; възможност за декодиране на заложената в пространството и детайла информация

Традиционното и строго научно изложение за тесния специалист е умело съчетано с модерните изисквания за четивност и възприемане на текста от по-широк кръг заинтересовани и изкушени читатели. Книгата отразява ситуацията в началото на XXI век и търси амбициозно изясняване на обичайното за такова време натрупване на проблеми както чрез по-новите и философски ориентирани подходи, така и чрез конкретиката на проектното поведение и стратегиите.

Обхватът на изследването от единичния предмет ("и нещото") до културното събитие предопределя привлекателността и полезността на текста за читателя.

Издателство ВСУ "Черноризец Храбър"

Дизайн в архитектурна среда в Хеликон

Дизайн в архитектурна среда в Books.bg

Джона Лерър >> Изкуството, сталкерът на ума

Уолт Уитман, Джордж Елиът, Огюст Ескофие, Марсел Пруст, Пол Сезан, Игор Стравински, Гъртруд Стайн и Вирджиния Улф са открили истини за човека и неговия ум, които науката едва днес преоткрива. Въображението на тези истински сталкери е предугадило факти от бъдещето

Само човекът на изкуството може да изследва непознатата вселена, без да ни дава готов отговор, тъй като понякога отговор просто няма. Когато дръзнем да се хвърлим отвъд ръба на нашето познание, изкуството е единствената ни опора. Но хората на изкуството трябва и да не пренебрегват вдъхновяващите описания на реалността, създадени от науката. Всеки хуманитарист трябва да чете списание „Нейчър“. Същевременно обаче точните науки трябва да признаят, че техните истини не са единствени. Няма познание, което да има монопол върху познанието.

И изкуството, и науката могат да бъдат полезни – и верни.

В нашата собствена епоха изкуството е необходимият баланс за самохвалството на научния редукционизъм, особено що се отнася до човешкия опит. Джона Лерър

Издателство Изток-Запад

Изкуството, сталкерът на ума в Хеликон

Изкуството, сталкерът на ума в Books.bg

Волфганг Улрих >> История на неостротата

Дали често неконтрастното изображение не е това, което ни трябва?

Лудвиг Витгенщайн

Всъщност неостротата се числи към големите
открития още на ХІХ век и поначало не е идеологически неутрално стилистично средство; по-скоро вариантите на неостротата – най-често фотографски – служат за артикулиране на светогледи: ако размазаното движение означава гордост от прогреса, широко разпространеното меко фокусиране изразява романтичното и антимодерно, по-късно охотно хулено като кичозно желание по идилия и уединение.

Обхващането все пак на комплексите и на отчасти разнопосочните движения в една история на неостротата се обяснява с обстоятелството, че понастоящем различните типове неострота се появяват за пръв път заедно, комбинирани многократно по новому благодарение на цифровите техники: някогашните контрагенти са се превърнали в допълващи се стилистични средства...

Издателство Изток-Запад

История на неостротата в Хеликон

История на неостротата в Books.bg