Може би чужденците (какъвто съм аз), когато са научили един език не в крачка, а с четене на класиците, са по-чувствителни към някои остарели обрати. Представят си, че в тяхната уста те не изглеждат анахронични, а като белег за успешна акултурация. Сиреч техният изказ опровергава чертите им. А владеенето на тънкостите на приемния език е неоспоримо доказателство за вкореняването им в новата почва. Не им стига, че възкресяват използването на стари обрати, ами насищат речта си с витамини, със сочни народни изрази, които да придадат автентичност на уклона им към употребата на идиоми. За мен, търкал панталони по чиновете на френския лицей в Сайгон, захранен с поезията на Расин и сетне посветен от другарчетата си в тарикатския жаргон, та за мен изтънчената салонна реч от ХVІІ век не представляваше никаква трудност, простолюдното арго ми беше прозрачно, а цветистия градски говор познавах още преди да пристигна в Париж.
Погребан съм в гробището в Бобини. Навремето имах късмет да получа билети за спектакли в Културния дом на това парижко предградие, постановки на Дебора Уорнър и Лев Додин. След едно от тези представления бях казал на жена си Лу, че когато опъна петалата, би ми се искало гробът ми да е близо до този театър. Тя го прие буквално: стелата ми е на две крачки от тамошната кула. Валеше като из ведро в деня, един вторник през октомври, когато ме положиха в земята. Въздухът беше мразовит, духаше силен вятър, нямаше нито цветя, нито венци и само шепа хора ме изпращаха до последното ми жилище. Улма, вечно младата Улма, облечена в рокля с пясъчен цвят и бежов шлифер, въпреки високите си токове изглеждаше миниатюрна под огромния чадър. Бяха дошли трима съседи, които бях канил на освещаването на новия ми дом по времето, когато още полагах усилия да установявам добри отношения с другите. Издателите, за които бях работил, се бяха почувствали задължени да изпратят своите прес аташета. Двама колеги, изтъкнати лингвисти, си бяха направили труда да дойдат. Жена ми, в антрацитено черен тайор и сиво манто, беше с подпухнали очи, а крайчецът на устните ѝ притрепваше в нервен тик. Юг, моят брат по оръжие, янсенист в литературата, държа слово за мен, изгнаника, владеещ френския по-добре от местните (силно казано), прозорливия читател (станал твърде придирчив в избора на книгите, би трябвало да уточни), крайно прецизния коректор, безкомпромисен стилист (такова бе преувеличеното ми реноме), работягата стахановец (по принуда, плащаха ми на парче), възхитителния писмописец (не и неуспял писател), чиито послания дарявали радост на получателите, пестеливия на приказки, който не се самолюбува на думите си, киномана, страстен почитател на Мурнау и Драйер, както и на Йосташ и Касавитис, Киаростами и Сокуров (колко недели, прекарани в ненаситно гледане на техните филми!), гражданина на лишената от предразсъдъци вселена (хвала на преводачите, издали ми визи за антиподите), доброволеца, посветил свободното си време на уреждането на един библиобус (имах слабостта да искам да се преборя с неграмотността на някои имигранти), верния приятел, винаги готов да помогне (дребният ми грях беше, че се чувствах необходим), съпруга, полагал усилия да разчупи неизбежното еднообразие на брачния живот (славославещият не беше в течение на някои неща), бащата, нито многоcool, нито пълен гадняр, както би казала дъщеря ми (Юг, университетският преподавател по литературата на ХVІІІ век, използваше по-изискани определения, но леко неуместни). Накратко, с мен светът губеше един отличен поданик, изчезването ми създаваше празнота, която никой не би могъл да запълни, книгоиздаването, лишено от един от най-добрите си сътрудници, не би могло да ме замести, семейството ми оставаше обезглавено…
След което дъщеря ми Лор в готическата си дегизировка прочете едно стихотворение от Пиер Реверди, „Изплуване от съня“, което започваше така:
Как почувствах себе си,
като видях да минава собственото ми погребение
тази нощ.
С ръце на гърдите скръстени
присъствах на церемонията
и много трудно понасях мисълта за моята смърт.
Тъжна гледка беше малката Лор с дългото си тъмно палто, с безформения пуловер, който не успяваше да скрие пиърсинга на пъпа ѝ, с пендатива пентаграм, с аления кичур в гарвановочерната коса, с ноктите и устните, боядисани в черно. От сълзите гримът ѝ се бе разтекъл по бузите. Цяла сутрин бе ровила в библиотеката ми, прелиствала бе антологии, преди да се спре на стиховете на Реверди. Ако зависеше само от нея, вероятно би предпочела нещо по-наелектризиращо, би издекламирала думите от албума на Мерилин Менсън Holy Wood (В сянката на Долината на смъртта):
We have no future
heaven wasn’t made for me
we burn ourselves to hell
as fast as it can be...
Ала ѝ беше известно, че приемам сатанизма само в хомеопатични дози и в този особен ден тя се стараеше да ми угоди, припомняйки си все пак нашите мигове на съучастничество. Преди няколко месеца се бяхме сдърпали, бях я упрекнал, че бяга от часовете, прибира се по никое време, претупва всичко и нищо не ѝ влиза в главата, гледа ме с овчи поглед, ако се опитам да ѝ дам книга извън програмата, измъква се, щом повдигна някой сериозен въпрос, наежено отхвърля всичко. Бях ѝ казал, че се намира, както мнозина други, в обикновена криза на юношеството, но ѝ е време да порастне! Е, нямаше как да ми се размине... От висотата на своите седемнайсет години тя ми отвърна, че съм бил безкрайно досаден и много стар (току-що бях навършил четирийсет и шест, а ме виждаше едва ли не вече за гериатрията), че тя била ваксинирана срещу моите депримиращи екзистенциални теории, може би щели да ѝ послужат, когато чукне шейсеттака, но засега не ѝ трябвали на нея, напъпилата роза. Бях помолен да ѝ спестя своите натяквания. Вече не ми казваше татко, викаше ми на име, Ван, доставяше си удоволствие да ми нарежда в скоропоговорка да си затварям устата: N’ouvre pas les vannes de tes vannes, Van. И щяла да ми бъде благодарна, ако не ѝ опявам, откривайки, че е ходила на рейв парти, че пуши трева, че скитосва с пънкар, че един ден се носи гръндж, а на следващия си купува колан с железни капси и рейнджърски обувки, че по всички предмети има само елементарни знания, че за есетата си копира биографии от интернет, че преписва на пробните изпити, че бърка имената на четените отгоре-отгоре романисти, че се тъпче с евтини фантастични истории за вампири и зомбита, че нехае за онова, което не загрява, че ако не ѝ дръпна ухото, не сяда да преговори уроците по география, че се изпарява следобедите, когато се очаква да се занимава с темите за колониализма, че се прозява отегчено, когато ѝ прожектирам неми филми, че намира Грифит за помпозен, а Щрохайм за комичен с неговия монокъл и смехотворни сценарии, че ходи на кино да гледа единствено филми-катастрофи, че изпраща на самодейно издание куплети, изсмукани от песните на любима група, че иска да влезе в Художествената, но се интересува само от поп арта и малко от немския експресионизъм, че посещава музеите само ако я заведа, че се дърпа пред настояванията ми да хвърля поглед върху каталозите на изложбите, че ме подозира в мизонеизъм, триумфално извадена от джоба ѝ дума, за да диагностицира моята враждебност към модното. Не се водех по модите, значи не бях в час, отхвърлях налаганото преклонение пред младостта, значи бях динозавър. Макар и абониран за левеещ седмичник, въпреки симпатиите ми към революционните лиги, в нейните очи бях ретрограден мухъл, понеже не можех да трая яките кресливци, сменили окраската си от сталинисти през маоисти на късогледи активисти, защото не ръкоплясках на вилнеещите по улиците, безсилни да сторят друго, освен да замерят с камъни специалните полицейски части и доволни от постигнатото, ако опожарят двайсетина автомобила и потрошат три автобусни спирки. Аз изисквах повече: истинско завземане на властта от обитателите на градовете-спални, прилив на хора със смесена кръв в Галия, което да смути съня на противниците на метисажа.
Аз защитавах собствената си кауза, нали аз, жълтият от Виетнам, се бях оженил за Лу, чистокръвна бретонка с млечнобяла кожа, и си бяхме създали хлапачка с лице от алабастър и гръцки нос, но с катраненочерни коси и дръпнати очи. Бракът ми с Лу ме беше предпазил да не попадна в капана на затворения комунитаризъм, каквато е съдбата на безотечествениците, когато страдат от изолация. Макар че бях наел апартамент в Белвил, квартала с многобройни азиатци, сред близките ми приятели един беше от Магреба (Рашид, високо ерудиран лингвист), друг беше син на евреин ашкенази и се определяше като космополит (скъпият Юг), но нямаше нито един сънародник. Съседите ми бяха пакистанци, косовари, сенегалци… По обяд всевъзможни подправки насищаха с уханието си коридорите. Деца с цвят на кафе с мляко играеха в задния двор, по площадките се трупаха щайги със захвърлени самоучители по френски, креолски речници, зацапани криминалета, розови романчета, пиратски дивидита, боливудски мелодрами или сапунени опери, компактдискове с електро, износени дрехи и стари обувки. Поради теснотията на жилищата по този начин наемателите се освобождаваха от вече непотребното. Оставените предмети бяха на разположение на съседите или на посетителите. На минаване всеки ровеше из щайгите и отнасяше книга и два-три диска, за да ги върне после на мястото им, като им се насити. Вехториите задръстваха стълбището. От време на време някой от благотворителната организация „Емаус“ идваше да вдигне всичко, или пък при почистване обитателите разпродаваха на безценица вещите. С припечеленото те отиваха да тършуват из битпазара в Клинянкур и си донасяха дървена резбована кутия, ретро сако, преоценени джобни книги, джунджурии за туристи, които почти веднага изхвърляха в кашоните, струпани край входните врати...
Няма коментари:
Публикуване на коментар