Чарлс Дикенс >> За Лондон

Градът на Дикенс

   Срещу нас през вятъра долетя далечният, дълбок звън на камбаната на „Сейнт Пол“, докато отброяваше дванайсетия час в полунощ. Бях ходил да видя часовника там само преди няколко дни и не можех да се сдържа да не им разкажа каква идея ми хрумна за него. Платих си входната такса от два пенса на един от касиерите, които седяха вътре в Храма, и след като се повъртях малко насам-натам, се отнесох във върволица от мисли, които само едно такова място може да събуди. Закрачих по отекващите камъни като монах, чийто свят е целият затворен между тези стени. Като погледнах нагоре, във високия купол, не можах да не се запитам, какви са били мислите на онзи, чийто гений е издигнал тази могъща грамада, когато и последният малък дървен клин е бил занитен, и последният пирон е бил забит в гнездото си за векове напред; когато звънът на чуковете и жуженето на оживените гласове са изчезнали, и Великото мълчание, което дългите години дейна шумотевица са помогнали да се създаде, се е възцарило необезпокоявано наоколо? Сигурно си е мислил, както аз сега, за своето творение и се е загубил в неговата необятност. Не можех да реша дали размишленията му са го изпълнили с усещане за величие, или за незначителност; но като се сетих колко дълго време е отнело издигането на сградата, колко малко е пространството дори между най-отдалечените є части, колко кратък срок са имали той или който и да е от онези, които са си дали труд да запомнят името му, да живеят, за да ѝ се наслаждават, или просто да научат за нейното съществуване, си го представих по-скоро меланхоличен, отколкото горд, много меланхоличен човек, който гледа с жал на работата, която е свършил. С тези мисли в главата започнах да се изкачвам, почти несъзнателно, по редицата стъпала, водещи до няколкото чудеса на сградата, и се озовах пред бариера, с друг касиер пред нея, който попита какво точно бих предпочел да видя. Имаше каменна галерия, каза той, и шептяща галерия, и геометрично стълбище, и стая с макети и часовник... Часовникът е съвсем на пътя ми, спрях го точно там аз, и избрах да разгледам именно него от всички останали забележителности.
   Започнах да се изкачвам пипнешком в Кулата, в която се намираше той, и стигнах до някакво таванско помещение, където видях нещо, което приличаше на огромна, старинна дървена преса с летящи врати. Отвори ги един прислужник (който спеше, когато приближих до него, и изглеждаше много сънлив, сякаш близката му дружба с Времето го бе направила съвсем безразличен към него). Зад вратите се разкри сложна плетеница от колелета и вериги от желязо и пиринч – огромни, масивни, тракащи, хъркащи двигатели – чак тръпки да те побият, като си помислиш, че може да ти счупят пръста, ако го поставиш на неправилното място, и да смелят дори целите ти кости на прах. Да, ето! Това беше Часовникът! Самият му пулс, ако мога да използвам тази дума, не приличаше на никой друг часовник. Той не отбелязваше отлитането на всеки миг с лек, деликатен втори удар, за да контролира старото, отминаващо Време и със съчувствие да му даде възможност да запази хода си, а го отмерваше с един удар, като с чук, сякаш работата му бе да троши секундите, докато те минават в строй, и безмилостно да разчиства пътя пред Деня на Страшния съд.
   Седнах срещу него и се заслушах в регулярния му, непроменлив глас, онзи дълбок, постоянен тон, доминиращ над целия шум и тропот в улиците отдолу – и си дадох сметка, че независимо дали тази врява се надига, или стихва, независимо дали е нощ, или пладне, утре или днес, той все така си изпълнява функциите със същото монотонно постоянство и регулира движението на живота наоколо. Ето така ми хрумна идеята, че това е Сърцето на Лондон и че когато то спре да бие, и Града повече няма до го има.

Сърцето на Лондон

Преводач Жана Тотева
Издателство Труд

За Лондон в Pimodo