Агата Кристи >> Изпитание за невинните

Някой би го направил отново, за да остане в сянка...

   Артър Калгъри чу тихото пляскане на веслата, когато лод- ката спираше до кея, спусна се по стръмния склон и се качи в нея, докато лодкарят я задържаше с прът. Старецът остави у Калгъри странното впечатление, че той и лодката му си принадлежат взаимно – едно неделимо цяло. Когато откъм морето задуха студен ветрец, отплаваха.

   – Студено е тази вечер – забеляза лодкарят.

   Калгъри отговори утвърдително. После се съгласи, че е по-студено от вчера.

   Струваше му се, или мислеше, че му се струва, че съзира прикрито любопитство в очите на лодкаря. Ето един чужденец. И то чужденец след закриването на туристическия сезон. Още повече, този чужденец се прехвърля през реката в необичаен час – твърде късно за чая в кафенето при вълнолома. Няма куфар, така че не би могъл да идва, за да остане. Защо, чудеше се Калгъри, бе дошъл така късно през деня? Беше ли наистина затова, че подсъзнателно бе отлагал този момент? Оставяйки колкото може за по-късно онова, което трябваше да бъде извършено. Пресичаше Рубикон – реката... реката... Мислите му се върнаха на онази, другата река – Темза.

   Той се бе взрял в нея невиждащ (едва вчера ли беше?), после се бе обърнал, за да погледне пак мъжа, който седеше срещу него на масата. Онези замислени очи с нещо в тях, което той не бе могъл да разбере. Нещо сдържано, нещо което се мислеше, но не се изразяваше.

   „Предполагам – помисли си Калгъри, – че се учат никога да не дават израз на мислите си.“

   Цялата работа ставаше твърде страшна, когато човек се сблъска с нея. Той трябваше да направи онова, което трябваше да се направи – и след това да забрави!
   Намръщи се, като си спомни вчерашния разговор. Онзи приятен, тих, несигурен глас, който казваше:

   „Твърдо ли сте решили да действате така, доктор Калгъри?“

   Разгорещено бе отвърнал:

   „Какво друго мога да сторя? Виждате, нали? Трябва да се съгласите. Това е нещо, което не мога да отмина“.

   Ала той не бе разбрал погледа на онези раздалечени сиви очи и отговорът малко го забърка. „Човек трябва да разглежда нещата от всички страни – да ги обсъди от всички аспекти.“

   „От гледна точка на правосъдието положително може да има само един аспект.“

   Той бе говорил разпалено, помисляйки за миг, че това е недостоен намек да се потули работата.

   „В известен смисъл, да. Но вие знаете, има нещо повече от това. Повече от – нека го наречем – правосъдието.“

   „Не съм съгласен. Нека семейството го обсъди.“

   А другият бързо бе казал:

   „Разбира се – о, да, разбира се. Тях имах предвид“.

   Нещо, което на Калгъри се бе сторило безсмислица! Защото, ако човек мислеше за тях...

   Но веднага след това другият мъж бе добавил без промяна в приятния си глас:

   „Това изцяло зависи от вас, доктор Калгъри. Трябва, разбира се, да постъпите точно така, както чувствате, че е необходимо“.
   Носът на лодката зари в брега. Рубикон бе преминат. Тихият западняшки глас на лодкаря изрече:

   – IЦе ви струва четири пенса, господине, или искате и да ви вьрна назад?

   – Не – отвърна Калгъри. – Връщане няма да има.

   (Колко съдбовно прозвучаха думите му!)

   Той плати, после попита:

   – Позната ли ти е някаква къща, наречена Съни Пойнт?
   Любопитството веднага престана да бъде прикрито. Интересът в очите на стареца жадно се повиши.

   – Разбира се. Тя е там, вдясно от вас – можете да я видите през онези дървета. Тръгнете нагоре по хълма и по пътя вдясно, после свийте в новия път през имота. Тя е последната къща, досами края.

   – Благодаря.

   – Казахте Съни Пойнт, господине? Където госпожа Аргайл...

   – Да, да... – прекъсна го Калгъри. Той не искаше да обсъжда това. – Съни Пойнт.

   Бавна и доста особена усмивка изви устните на лодкаря. Изведнъж заприлича на лукав древен сатир.

   – Тя кръсти мястото така... през войната. Къщата беше нова, разбира се, току-що построена, но нямаше име. Мястото, където е построена – онзи гъсталак – се казва Вайпърс Пойнт. Обаче на нея Вайпърс не ѝ се хареса – не и като име за нейната къща – и го кръсти Съни Пойнт. Но всички ние си го наричаме Вайпърс Пойнт...

   Калгъри му поблагодари рязко, сбогува се и тръгна нагоре по хълма. Всички, изглежда, се бяха прибрали в къщите си, но той си представяше как невидими очи надничат през прозорците, очи а хора, които го наблюдаваха и знаеха къде отива, които си казваха един другиму: „Oтива във Вайпърс Пойнт...“.

   Вайпърс Пойнт. Колко ужасно подходящо трябва да е из- глеждало това име...

   „Защото е по-остър от змийски зъб...“

   Той рязко прогони тези мисли. Трябваше да се стегне и да реши какво точно ще каже...

Художник Димитър Стоянов – Димó

Издателство Ера

Изпитание за невинните в Pimodo