Бяхме я довели в болницата с дълъг списък лекарства, игли, спринцовки, банки, чаршафи – както го правят всички. Последното, което поиска, беше хапче бусколизин за болки в корема. Точно бусколизин в дългия списък от лекарства нямаше, болестта ѝ беше белодробна. Беше след полунощ, подавах кислород да облекча последните ѝ вдишвания и всичко, за което се молех, беше едно хапче бусколизин. Няма, каза сестрата. В цялото вътрешно отделение на областната болница нямаше едно хапче бусколизин. Два пъти проверих, каза сестрата. Не може, мислех си, не може един човек, който е работил всеки час от живота си, да си отиде с болката и унижението, че няма едно малко хапче.
Отиде си.
Това е, каза сестрата. Това е – какво? – животът или смъртта? Защо не плачех, защо стоях вцепенена, от колко време стоях? Мина доста време, каза сестрата, трябва да се обадите на близките си. Моля ви, каза жената от съседното легло, знам, че не ви е до това сега, но моля ви да ми подарите палтото на майка си, сутринта трябва да отида на рентген в съседната сграда, а нямам палто, така и никога не ми стигнаха парите за... Жената приличаше на майка ми отпреди десетина години и имаше същата болест. Сигурно си мислеше, че наблюдава собствената си бъдеща смърт след десетина години. И тя изглеждаше като човек, който е работил всеки ден, а сега стискаше палтото на майка ми и се чудеше дали да благодари, как да благодари. Боже, какъв грях сторих, та ме наказа да не мога да дам едно хапче на умиращ човек, проплака сестрата.
И тогава ми се стори, че майка ми, медицинската сестра, жената от съседното легло, аз се носехме в тази най-студена нощ на двехилядната година след Христос над някаква дълбока, тъмна, ледена вода. Миналото ни беше потънало, а бряг отсреща не се виждаше. Плавахме си така вече година, две, пет, десет, като след някакъв потоп, който беше залял всичко, всичко освен върха на отсрещното вледенено дърво. Чувствах как корабът се клатушка под краката ми и няма бряг, няма бряг. Мъртвата ми майка, бавно умиращата жена от съседното легло, безпомощната медицинска сестра, вцепенената аз бяхме пасажери на библейския Ной. И санитарката в коридора, и портиерът долу, и целият заспал град, и съседните градове, всички бяхме в кораба, който трябваше да ни пренесе от един удавен под потопа свят до друг живот. Иска ми се да ви кажа нещо успокоително, каза сестрата, майка ви имаше късмет, че прекара последните си дни в това отделение, защото в другото спряха парното. Плавахме, плавахме...
Тази книга е албум. В него има снимки на случки и портрети на хора. Моите съпасажери от кораба на Ной. Снимките са бързи и нережисирани, щракнати са с едно мигване. Не претендират за художествена фотография. Понякога не са съвсем на фокус, друг път не е улучена отсечката или ракурсът – не че искам да се оправдавам, но нали вече ви казах, корабът ужасно се клатеше...
Издателство Труд
Няма коментари:
Публикуване на коментар