Веселина Седларска >> Пасажерите на Ной

Не се чувствай абсолютно отговорен за абсолютно всичко през цялото време. Все пак това е моя работа. Бог

   Беше нощ без прилагателни. Майка ми умираше. Какво значение имаше, че навън студът беше кучешки, а болницата мизерна, какво значение имат прилагателните, когато глаголът е „умира“?

   Бяхме я довели в болницата с дълъг списък лекарства, игли, спринцовки, банки, чаршафи – както го правят всички. Последното, което поиска, беше хапче бусколизин за болки в корема. Точно бусколизин в дългия списък от лекарства нямаше, болестта ѝ беше белодробна. Беше след полунощ, подавах кислород да облекча последните ѝ вдишвания и всичко, за което се молех, беше едно хапче бусколизин. Няма, каза сестрата. В цялото вътрешно отделение на областната болница нямаше едно хапче бусколизин. Два пъти проверих, каза сестрата. Не може, мислех си, не може един човек, който е работил всеки час от живота си, да си отиде с болката и унижението, че няма едно малко хапче.

   Отиде си.

   Това е, каза сестрата. Това е – какво? – животът или смъртта? Защо не плачех, защо стоях вцепенена, от колко време стоях? Мина доста време, каза сестрата, трябва да се обадите на близките си. Моля ви, каза жената от съседното легло, знам, че не ви е до това сега, но моля ви да ми подарите палтото на майка си, сутринта трябва да отида на рентген в съседната сграда, а нямам палто, така и никога не ми стигнаха парите за... Жената приличаше на майка ми отпреди десетина години и имаше същата болест. Сигурно си мислеше, че наблюдава собствената си бъдеща смърт след десетина години. И тя изглеждаше като човек, който е работил всеки ден, а сега стискаше палтото на майка ми и се чудеше дали да благодари, как да благодари. Боже, какъв грях сторих, та ме наказа да не мога да дам едно хапче на умиращ човек, проплака сестрата.

   И тогава ми се стори, че майка ми, медицинската сестра, жената от съседното легло, аз се носехме в тази най-студена нощ на двехилядната година след Христос над някаква дълбока, тъмна, ледена вода. Миналото ни беше потънало, а бряг отсреща не се виждаше. Плавахме си така вече година, две, пет, десет, като след някакъв потоп, който беше залял всичко, всичко освен върха на отсрещното вледенено дърво. Чувствах как корабът се клатушка под краката ми и няма бряг, няма бряг. Мъртвата ми майка, бавно умиращата жена от съседното легло, безпомощната медицинска сестра, вцепенената аз бяхме пасажери на библейския Ной. И санитарката в коридора, и портиерът долу, и целият заспал град, и съседните градове, всички бяхме в кораба, който трябваше да ни пренесе от един удавен под потопа свят до друг живот. Иска ми се да ви кажа нещо успокоително, каза сестрата, майка ви имаше късмет, че прекара последните си дни в това отделение, защото в другото спряха парното. Плавахме, плавахме...

   Тази книга е албум. В него има снимки на случки и портрети на хора. Моите съпасажери от кораба на Ной. Снимките са бързи и нережисирани, щракнати са с едно мигване. Не претендират за художествена фотография. Понякога не са съвсем на фокус, друг път не е улучена отсечката или ракурсът – не че искам да се оправдавам, но нали вече ви казах, корабът ужасно се клатеше...

Издателство Труд

Вера Мутафчиева >> Семейна сага. Разгадавайки баща си. Бомбите

Две родословия – една история на предци и потомци

   Сега си давам сметка колко примирени, без капка злоба спрямо своето тежко битие са били тогавашните стари хора. Което означава – мъдри. А понеже животът не им предлага никакви гратис хубавини, умеели да си ги измислят сами. Ето, прабаба си изнамерила като наслада движението – неприсъщо за онези женици...

   Всичките ми близки, които отбягваха да говорят за прабаба, отдавна са при нея. Дали би им се харесало, ако забравехме имената им...

***

   Чак сега се досещам защо толкова рядко сме се виждали с баща си: трябвало е да избира между тютюна и нас, предпочитал е тютюна. А що ли е изтърпявал по време на двучасовите си лекции? Иначе из улицата пушеше без да спре.

***

   Прочее, реших да бъда силна. И храбра. Допусках, че трудности ще срещна, но навярно ще им свикна. През месеца, когато България най-после откровено оплакваше хиляди избити из подземия и по синори, десетки хиляди изтезавани, овдовели, осиротели в дълголетната и негласна гражданска война, някакви там трудности ми се чинеха дребна работа.

Издателство Жанет 45

Семейна сага. Разгадавайки баща си. Бомбите в Pimodo

Иван Хаджийски >> Бит и душевност на нашия народ

Общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Иван Хаджийски

Българска работа (конгрес, кул­турно тържество, състезание, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задъл­жение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регис­трация на печалните си герои.

Проницателно, находчиво, задълбочено и забавно изследване на корените и особеностите на изконната българска менталност, на онези невидими специфики, които притежаваме като народ, от създателя на българската социoлогическа наука. Мария Левкова

Издателство Изток-Запад

Бит и душевност на нашия народ в Хеликон

Бит и душевност на нашия народ в Books.bg

Тончо Жечев >> Българският Великден или страстите български

Тончо Жечев бе стълб в родната култура. Истински пазител на наследените от векове и хилядолетия ценности. Блестящ познавач на българската душевност и традиционната българска култура.... Владимир Атанасов

   ... Г. Бурмов – пише Славейков – се бори за православието и въоръжава се за него срещу католици и протестанти, като че са те, що са сторили и струват, туй толкози голямо зло на нас
и на черквата ни. Без да отричам сичко от неговото едностранчиво възрение, ний ще му кажем, че коренът на злото не е там, дето го той показва; той лежи по-дълбоко. Ний са не боим, че българите ще станат католици или протестанти. Не. Ний са боим от следствия други, толкоз по-тъжовни и по-жялостни, колкото по-гибелни. Злото не е сега на ставание, и не заплашва занапред да стане, но станало вече; нас са на надвесили на ярът на пагубата ни. Не го ли е проумял г-н Б-ов от по-първите наши статии? (т.е. от статиите, където той характеризира дейците, които излизат в няколко поредни броя на „България“, б.м.). Исками да му го кажем по-явно. Нека чува. Повтаряме. Българите католици и протестанти няма да станат, но православни няма да останат. Или инак. Българите ще си останат православни на име, а всъщност – безверни“ (курсивът навсякъде е на Славейков).“ И по-на-татък: „Вяра тъй унизена пред очите на мислещите; вяра от злоупотребленията на свещеннослужителите докарана тъй в презрение пред набожните; вяра, в която от няманието на проповед масата народна не е оглашена еще в нея; таквази вяра по нарицало не са менява, но се напуска.“ И накрая: „А както (народът) своята не разбира, тъй и от чуждата не проумява... равнодушен към своята остава, такъв е и към всяка друга... И тъй, бъдете спокойни от българите колкото за променение на вяра и бойте са повече от ужасните следствия на безверието, което е доближило да ни погълне, и на което горестните предзнаменования са се уже проявили!
   Силата и оригиналността на мисълта в тези статии на младия Славейков са правели впечатление още навремето, мнозина са ги отдавали на внушенията, дори на перото на Никола Михайловски. По-важно е обаче другото: скритата зад грижата уж за вярата тайна радост от обезверяването, от напускането на вярата, и то тъкмо в резултат на църковната борба. Цялото ренесансово движение на българите в началната си фаза, разкрепостяването на личността от нейните средновековни обвързаности стават в борба за извоюването на самостоятелна българска църква! Мислите на Славейков за „пагубните“, „горестните“, „ужасните“ последици от играта с вярата нямат нищо общо с неговите действия – в действията си той е свободен като Цанков, чиято линия следва в този момент като политически изгодна. Сам той става инициатор за разбиването на Цанковите редици, без да се стеснява в избора на средствата и последиците за вярата. Тук някъде се корени неизбежното санкюлотство и радикализъм на целия блестящ екип цариградски дейци на нашето Възраждане, някои от които тежки търговци и духовници с висок сан. Това, което в този момент обединява толкова различни дейци като Иларион Макариополски, Драган Цанков, д-р Стамболски, Христо и Никола Тъпчилещови, Стоян Чомаков, Александър Екзарх, Тодор Бурмов, Петко Славейков, Гаврил Кръстевич, Тодор Икономов, Георги Раковски и др., е пълната и абсолютна политизация, свободната политическа игра с вярата и църковните институции, без никакви традиционни или религиозни задръжки...

Издателство Изток-Запад

Българският Великден или страстите български в Хеликон

Българският Великден или страстите български в Books.bg