През 1913-а, когато Антъни Печ беше на двадесет и пет, бяха изминали две години, откакто иронията, Светият Дух на съвремието, го бе озарила, поне на теория. Иронията беше лустрото, последното мацване на четката, нещо като интелектуалното „Еврика!“ – и все пак, на прага на настоящата история, той не бе стигнал по-далеч от стадия на съзнанието. Първото впечатление от него бе, че често се питаше дали не е човек без чест и леко луд, или пък по повърхността на света не лъщи някакъв безсрамен и противен слой, подобно на нефт върху повърхността на бистро езеро. Разбира се, тези случаи се редуваха с други, в които той се смяташе за изключителен младеж, безкрайно изискан и с богат житейски опит, добре приспособен към средата си и по някакъв начин по-значим от всичките си останали познати.
Това бе по-нормалното му състояние, което го правеше весел, приятен и много привлекателен за интелигентните мъже и за всички жени. В подобни моменти той смяташе, че един ден може би ще извърши някое изтънчено и възвишено дело, което богоизбраните ще оценят по достойнство и с течение на времето ще се присъедини към блещукащите звезди в мъглявия неопределен небосклон, някъде по средата между смърт та и безсмъртието. Докато дойде времето за това усилие, той щеше да бъде Антъни Печ – не портретът на някакъв човек, а определено динамична личност, твърде своеволна, надменна, подвластна на времето – човек, който съзнаваше, че не може да съществува чест, и въпреки това имаше своя чест; който познаваше софистиката на храбростта и въпреки това беше смел.
Един достоен човек и неговият надарен син
Антъни изпитваше чувство за социална сигурност от факта, че е внук на Адам Дж. Печ, каквото би изпитвал и ако корените на родословното му дърво водеха към кръстоносците отвъд океана. Това е неизбежно: жителите на Вирджиния и Бостън в известен смисъл държаха на аристокрацията, основана изцяло на принципите на парите, и вярваха, че тя води към богатство.
Адам Дж. Печ, по-известен като „Крос Печ“, бе заминал от фермата на баща си в Теритаун през 1861 година, за да постъпи в Нюйоркския кавалерийски полк. След войната се беше върнал вкъщи като майор, бе скочил във водовъртежа на Уолстрийт и сред врява, възбуда, възхищение и зложелателства бе успял да натрупа седемдесет и пет милиона долара. Той изразходваше енергията си за тези занимания до петдесет и седем годишна възраст. Тогава, след тежка атака от склероза, реши през остатъка от живота си да се съсредоточи върху духовното възраждане на света и стана пръв реформатор сред реформаторите. В стремежа си да надмине величавите усилия на Антъни Комсток, на чийто внук беше кръстен, той нанесе поредица от различни удари и поражения на алкохола, литературата, порока, изкуството, медицината и неделните театри. Под влиянието на коварната болест, която поразява в крайна сметка повечето от нас, умът му гневно се отдаде на всички негодувания на епохата. От едно кресло в кабинета на своето имение в Теритаун той водеше битка срещу мощен хипотетичен враг – битка, продължила цели петнадесет години, и през това време се бе проявил като яростен маниак, обладан от идея-фикс, като непредсказуем нарушител на обществените порядки и непоносим досадник. В годината, начало на настоящата история, той беше уморен, кампанията му се бе оказала безполезна, 1861 бавно пълзеше към 1895 година, мислите му често се рееха по посока на Гражданската война, понякога към починалите му жена и син, и почти никога към внука му Антъни...
Преводач Силвиана Златева
Художник Виктор Паунов
Издателство Enthusiast (2015)
Няма коментари:
Публикуване на коментар