Показват се публикациите с етикет Ф. Скот Фицджералд. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Ф. Скот Фицджералд. Показване на всички публикации

събота, 5 септември 2015 г.

Ф. Скот Фицджералд >> Красиви и прокълнати

парите, властта и срутването на кулите

   През 1913-а, когато Антъни Печ беше на двадесет и пет, бяха изминали две години, откакто иронията, Светият Дух на съвремието, го бе озарила, поне на теория. Иронията беше лустрото, последното мацване на четката, нещо като интелектуалното „Еврика!“ – и все пак, на прага на настоящата история, той не бе стигнал по-далеч от стадия на съзнанието. Първото впечатление от него бе, че често се питаше дали не е човек без чест и леко луд, или пък по повърхността на света не лъщи някакъв безсрамен и противен слой, подобно на нефт върху повърхността на бистро езеро. Разбира се, тези случаи се редуваха с други, в които той се смяташе за изключителен младеж, безкрайно изискан и с богат житейски опит, добре приспособен към средата си и по някакъв начин по-значим от всичките си останали познати.
   Това бе по-нормалното му състояние, което го правеше весел, приятен и много привлекателен за интелигентните мъже и за всички жени. В подобни моменти той смяташе, че един ден може би ще извърши някое изтънчено и възвишено дело, което богоизбраните ще оценят по достойнство и с течение на времето ще се присъедини към блещукащите звезди в мъглявия неопределен небосклон, някъде по средата между смърт та и безсмъртието. Докато дойде времето за това усилие, той щеше да бъде Антъни Печ – не портретът на някакъв човек, а определено динамична личност, твърде своеволна, надменна, подвластна на времето – човек, който съзнаваше, че не може да съществува чест, и въпреки това имаше своя чест; който познаваше софистиката на храбростта и въпреки това беше смел.

Един достоен човек и неговият надарен син

   Антъни изпитваше чувство за социална сигурност от факта, че е внук на Адам Дж. Печ, каквото би изпитвал и ако корените на родословното му дърво водеха към кръстоносците отвъд океана. Това е неизбежно: жителите на Вирджиния и Бостън в известен смисъл държаха на аристокрацията, основана изцяло на принципите на парите, и вярваха, че тя води към богатство.
   Адам Дж. Печ, по-известен като „Крос Печ“, бе заминал от фермата на баща си в Теритаун през 1861 година, за да постъпи в Нюйоркския кавалерийски полк. След войната се беше върнал вкъщи като майор, бе скочил във водовъртежа на Уолстрийт и сред врява, възбуда, възхищение и зложелателства бе успял да натрупа седемдесет и пет милиона долара. Той изразходваше енергията си за тези занимания до петдесет и седем годишна възраст. Тогава, след тежка атака от склероза, реши през остатъка от живота си да се съсредоточи върху духовното възраждане на света и стана пръв реформатор сред реформаторите. В стремежа си да надмине величавите усилия на Антъни Комсток, на чийто внук беше кръстен, той нанесе поредица от различни удари и поражения на алкохола, литературата, порока, изкуството, медицината и неделните театри. Под влиянието на коварната болест, която поразява в крайна сметка повечето от нас, умът му гневно се отдаде на всички негодувания на епохата. От едно кресло в кабинета на своето имение в Теритаун той водеше битка срещу мощен хипотетичен враг – битка, продължила цели петнадесет години, и през това време се бе проявил като яростен маниак, обладан от идея-фикс, като непредсказуем нарушител на обществените порядки и непоносим досадник. В годината, начало на настоящата история, той беше уморен, кампанията му се бе оказала безполезна, 1861 бавно пълзеше към 1895 година, мислите му често се рееха по посока на Гражданската война, понякога към починалите му жена и син, и почти никога към внука му Антъни...

Преводач Силвиана Златева
Художник Виктор Паунов
Издателство Enthusiast (2015)

сряда, 24 септември 2014 г.

Ф. Скот Фицджералд >> Трохите на щастието

Всички богове са мъртви

Истории за епохата на джаза, онова магическо време между Първата световна война и Голямата депресия, в което всичко изглежда постижимо и всичко е допустимо – време на красиви жени и красиви илюзии, на свободните рокли и свободните нрави, на големите надежди и големите разочарования.

Ще откриете типичните за Фицджералд герои, преследващи страстно мечтите си и угасващи заедно с тях (Зимни блянове); чаровния холивудски неудачник Пат Хоби (Две знаменитости); сладостно-носталгични разкази с„марктвеновски“ привкус (Нощ на панаира); фантастичниистории като Странният случай с Бенджамин Бътън и философски етюди за мрака в човешката душа (Извергът).

Преводач Станимир Йотов

Издателство Пергамент Прес


вторник, 24 септември 2013 г.

Ф. Скот Фицджералд >> Завръщане във Вавилон

Не се тревожи, че някой може да те изпревари
Не се тревожи за триумфа
Не се тревожи за грешките, освен ако не са по твоя вина...

   – А къде е мистър Камбъл? – попита Чарли.
   – В Швейцария. Мистър Камбъл е много болен, мистър Уейлс.
   – Съжалявам, че е така. А Джордж Харт? – попита отново Чарли.
   – Завърна се в Америка да се хване на работа.
   – А къде е наркоманът?
   – Преди една седмица идва тук. Но във всеки случай неговият приятел, мистър Шефър, е в Париж.
   Само две познати имена от дългия списък отпреди година и половина. Чарли написа бързо някакъв адрес в бележника си и откъсна листчето.
   – Ако видиш мистър Шефър, предай му това – каза той. – Това е адресът на баджанака ми. Все още не съм се настанил в хотел.
   Всъщност той не беше разочарован, че заварваше Париж така безлюден. Но тишината в бара на хотел „Риц“ му се стори странна и зловеща. Този бар не беше вече американски – в него се почувства благовъзпитан, а не като собственик. Заведението бе станало отново френско. Долови тази замрялост още в мига, в който слезе от таксито и видя как портиерът, който в този час обикновено бе в стихията си, бъбри с едно от пиколата пред служебния вход.
   Докато минаваше по коридора, Чарли дочу един-единствен отегчен глас откъм някога гъмжащата дамска тоалетна стая. Когато влезе в бара, по стар навик премина разстоянието от двайсет фута по зеления килим, приковал поглед право напред, а после, когато опря твърдо крак на металната пръчка, се обърна и огледа помещението; срещна само един чифт очи, които потрепнаха над разтворения вестник в ъгъла. Чарли попита за главния барман Пол, който бе дошъл тук на работа в последните дни по време на покачването в борсата със собствения си, направен по поръчка автомобил – беше пристигнал със съответната точност на най-близкото безопасно място. Но днес Пол бе във вилата си извън града и Аликс му даваше информация.
   – Не, повече не – каза Чарли. – Вече пия по-малко.
   Аликс го поздрави:
   – Преди година-две си пийвахте доста яко.
   – Ще продължа да се въздържам – увери го Чарли. – От година и половина вече не пия.
   – Как ви се струват условията в Америка?
   – Не съм ходил в Америка от месеци. Работя в Прага, представям няколко фирми. Там не ме познават.
   Аликс се усмихна.
   – Спомняш ли си ергенската вечеря на Джордж Харт тук? – попита го Чарли. – Между другото, какво стана с Клод Фесенден?
   Аликс понижи доверително глас:
   – В Париж е, но не идва повече тук. Пол не разрешава. Натрупа сметка от трийсет хиляди франка, като включваше всичко, което пиеше, обедите си и почти всички вечери в продължение на цяла година. И когато накрая Пол му каза, че трябва да плати, той му даде фалшив чек.
   Аликс поклати тъжно глава.
   – Не мога да разбера – беше толкова елегантен. Сега се е разплул… – Той изобрази с ръцете си едра ябълка.
   Чарли се загледа в една ярка групичка от хомосексуалисти, която се настани в ъгъла.
   „Нищо не ги засяга – помисли си той. – Акциите се покачват или падат, хората безделничат или работят, но те са вечни.“ Заведението му действаше потискащо. Той поиска заровете и ги хвърлиха с Аликс, за да видят кой ще черпи.
   – За дълго ли сте тук, мистър Уейлс?
   – Дойдох за четири-пет дни да видя дъщеря си.
   – Ооо! Вие имате дъщеря?
   Навън огненочервените, газено-сини и призрачно зелени надписи проблясваха неясно през спокойния дъжд. Беше късен следобед и улиците бяха оживени; бистрата светеха. На пресечката с Булеварда на капуцините той взе такси. Плас дьо ла Конкорд премина край него в розовото си величие; прекосиха логичната Сена и Чарли почувства резкия провинциализъм на Левия бряг...

Издателство Пергамент прес