Асен Христофоров >> Избрани съчинения [ Том 3 ]

Скици из Лондон, Иманяри, Откровения

   Париж през август 1931 година, по време на паметната колониална изложба.
   Десетки хиляди чужденци от всички краища на света са си дали среща в многомилионния град. Те се лутат из изложбените палати, скитат из булевардите, пълнят локалите. Жегата и врявата са непоносими. Движението, шумът и зрелищата продължават до късно след полунощ. Човек остава с чувството, че се намира в някакъв нов, съвременен Вавилон.
   Чувствам, че истинският Париж притежава по-друг образ от този, който показва на модерните вавилонци. Съкратявам и без това краткия си престой в града на краля-слънце и продължавам. Северната гара гъмжи от народ. Синият експрес бавно потегля всред шум и крясък. Стоя безучастен и самотен в коридора на вагона, на път към далечна, непозната Англия. Мечтая, и крилете на младостта ме носят вихрено към също така далечно и непознато бъдеще.
   След време влизам в купето и заемам единствения свободен ъгъл. Срещу мен огромен разтворен вестник, зад вестника дим от зловонна лула. В другия насрещен ъгъл също огромен вестник, зад който се вие дим от друга зловонна лула. На моя ред, в ъгъла, дама на средна възраст, разтворила цветно списание. Вестниците бяха „Таймс“, а списанието – хумористичният „Пънч“; неизбежни спътници на пътуващия англичанин.
   Наистина, огромни вестници, които господата не смогнаха да прочетат до край. След двучасово пълно мълчание един от тях излезе в коридора. Гласът на любезния кондуктор, явил се едва в края на пътуването, прекъсна мрачните мисли, които ме бяха обзели през време и, може би, именно поради това упорито мълчание на спътниците ми. Нима всички англичани са такива, мрачни, неми и сякаш замръзнали в случайно заето положение!
   Но ето – пристигнахме на брега на Ламанш, или на „английския канал“, както впоследствие узнах, че англичаните го наричат. (Вода, при това солена, следователно – трябва да е английска). Скоро малкият кораб потегли за Англия. Непродължително, но извънредно мъчително пътуване поради обичайната морска болест. Изпаднах в пълна безпомощност, в пълна апатия.
   След време смътно долавям продължителни корабни свирки, както и тежък, нехармоничен шум на корабните мотори. Най-после пълен покой. Страшното, непоносимото ритмично издигане и снишаване на кораба е преустановено. Стъпвам с олюляващи се крака на твърда земя – на английска земя. Въздухът е остър и влажен, назад към изток хоризонтът едва се разведрява. Митнически преглед, преглед на паспортите и – първото ми разочарование. Трудно се справям с моя американски акцент от Робер-колеж, но все пак ясно разбирам от високия чиновник, че трябва да се върна обратно във Франция...
   – Наистина, господине, вие притежавате редовна виза от британската легация в София, но вие заявихте, че притежавате у себе си, едва двадесет лири-стерлинги. При това, не познавате нито един англичанин, към когото бихме могли да се обърнем в случай, че не се занимавате с науките си и намерите за по-уместно да се настаните на работа. Съжаляваме, но...
   Протестите ми остават безрезултатни. Настоявам, показвам редовната си британска виза, показвам също писмата от секретариата на университета в Лондон. Всичко е напразно, няма вече време, влакът ще потегли всеки миг, аз единствен оставам с куфарите си на перона, безпомощен между двамата британски чиновници. Към тях се присъединява трети, очевидно техен началник. В този момент си спомням, че притежавам две писма от единствения англичанин, когото познавах и който с положителност отдавна ме бе забравил. Бързо изваждам писмата и съобщавам:
   – Собствено, господа, познавам един англичанин, Джон Мейзфийлд, навярно сте чули за него – той е поет-лауреат на Великобритания. Ето и две негови писма до мен...
   Учудването на тримата англичани, при тези мои думи и при погледа на писмата, бе голямо. Още по-голямо бе моето учудване от онова, което последва. С искрени извинения и с очевидно уважение тези трима британски чиновници, които преди минутка най-хладнокръвно настояваха да ме поставят обратно на кораба, сега сами поеха куфарите ми и ме настаниха в свободно купе. Името на Джон Мейзфийлд, изглежда, бе много по-меродавно за тях от визата на британския консул в София, а писмата на Мейзфийлд – от българския ми паспорт. Запазил съм и до днес писмата на „морския поет“, като двойно скъп спомен.

   Започва да се зазорява. Влакът преминава през, или по-право над някакъв град – защото се движи над покривите на къщите. Узнавам, че сме в Лондон и... ново разочарование. Дълги низове от еднообразни типови къщи, слепени гръб до гръб, с малки градинки. И всичко е сиво, тъмно, дори черно. Напразно очаквам спирането на влака. Минават минути, четвърт час, половин час, а ние все пътуваме над къщи, мостове, и пак над къщи. Постепенно гледката започва да се подобрява. Тук-таме се виждат по-големи здания и хубави постройки измежду фабриките и отегчителните, еднообразни, сиви работнически жилища. След време влакът спира в огромна гара с мрачен, опушен свод – Виктория.
   Сам всред Лондон. Денят е 14 август 1931 година. Натоварвам куфарите си на едно смешно и грозно превозно средство, което англичаните наричат „тяксикябъ“, или таксиметров автомобил. Предницата на това допотопно превозно средство е прекалено малка в сравнение с туловището, а и кабината на шофьора е без врати.
   Кълбета влажна и мръсна мъгла се носят из площада. Започва да ръми. Наблюдавам любопитен в ранното утро почти безлюдните улици. Първоначалното ми неблагоприятно впечатление отстъпва място на по-радостно чувство: намирам се, очевидно, в хубав, макар и не особено модерен град. Шофьорът продължава да прекосява улица след улица. Изглежда, че пътуването ми с този смешен автомобил няма да привърши. Поглеждам недоверчиво към таксиметровия апарат, който честичко пощраква и, след всяко пощракване, цифрите на циферблата се променят. Спомням си с мъка ироничната забележка на митническия чиновник относно двадесетте лири-стерлинги, които притежавах в момента...

   Най-после спираме пред хотела, а ведно с нас пристига и дъждът. Разплащаме се набързо с шофьора, и то чрез единствения сигурен начин на разположение на чужденеца: подавам му една банкнота от лира и очаквам благоволението му да върне нещичко. Защото моят шофьор говори някакъв неразбираем за мен английски диалект (лондонския кокней) и защото монетната система на Великобритания, в тайните на която не бях предварително посветен, се оказа свръх силите ми след това мъчително пътуване.
   Прибрах се в стаята си за отмора и се вслушвах с тъпо отчаяние в тежките, неспирни удари на дъжда по стъклата на прозореца. Минаха часове, наближаваше време за обяд. Не бях вкусил нищо от прежната вечер, но горчивият вкус, който преминаването на „английския канал“ остави в устата ми, все още прогонваше всяка мисъл за храна. Впрочем, немислимо бе да напусна хотела, в който бях пленник на този невиждан порой, свличащ се над града.
   На другия ден прочетох съобщението на метеорологичната станция от Гринуич, че дъждът бил рекорден за последните петдесет години. Наистина утешително съобщение!...

Издателство Кралица Маб

Асен Христофоров. Избрани съчинения [ Том 3 ] в Pimodo

Асен Христофоров >> Избрани съчинения [ Том 2 ]

Трима с магаре из Рила. Хунияда, разкази

   Моят телефон често си прави шеги с мене, като звъни в неподходящи, дори в неприлични мигове. Пък аз съм педант и не мога да не изтичам към него. Понякога резултатите са печални...
   Този път тъй заграчи като подплашен гарван, задавен, и на пресекулки, тъкмо когато кафето се готвеше да кипне. Блъснах джезвето, забравих да изключа котлона и припнах в другата стая.
   – Да? – отекнах бодро въпреки раздразнението, понеже последната ми книга беше излязла наскоро и аз очаквах никой да ме похвали.
   – Здравей, другарю…
   Поздравът дойде като из черковен олтар. Всяка сричка на провлечения възглас трептеше от надута самомнителност. Беше Румен.
   – Какво, ще ходим ли на Рила? – подхвана журналистът.
   – Че нали се отказа? Нали отиваш на море?
   – Няма да ходя! Реших пак с тебе и Жорж да прекарам ваканцията.
   Веднага съобразих, че е ударил на сухо с картата за Балчик. Той е свободен вестникар или нещо като летящия холандец. Снася яйца като кукувицата все в различни гнезда. Затова често остава с пръст в устата и с очерците си, и с картите за летуване. Така беше и миналото лято.
   – Какво се смълча? – избоботи Румен. – Хайде, обади се на Жорж, та да се съберем довечера. Трябва всичко да обмислим...
   Думата беше за Георги Д. Петков, третия от нас, скучен и малко попрегърбен счетоводител, но истински чудотворец с цифрите. Той така изкусно нагласява балансите, че се питам защо не прилага същата техника и с фишовете за спортния тотализатор. Сигурно от страх да не го открият!
   – Ти му се обади! – отвърнах троснато. – Ти го разсърди миналия път.
   – Грешиш, другарю! – чух го да казва. – Ти разсърди него, а той мене…
   Такъв си е Румен. Бивш социалдемократ, той се гмурка като риба в „диалектиката“ и винаги извърта нещата в своя полза, докато ние с Жорж се запознахме с тая наука едва подир Девети септември. И сигурно щяхме да си спестим доста неприятности, ако не беше това злощастно опущение. Стъписахме се пред самокритиката. Тъй, просто се заопъвахме като магаре пред брод и не можахме да преодолеем тая последна бариера.
   Важното е, че и да не е прав, Румен пак се справя и оправя. И той като котките никога не пада по гръб…
   – Добре, ще му се обадя – отвърнах примирено. – Но ти ела по-късничко, защото в тия дни той приключва баланса...
   Румен изръмжа утвърдително и вилката щракна, а аз тръгнах да сипвам кафето. Като престои, то си губи аромата. Затова ме беше яд на Румен. От години тримата се виждаме почти всяка вечер, макар рядко да минава седмица, без един от нас да не се врече вече никога да не срещне другите двама. И това, предполагам, има нещо общо с диалектиката. Защото на другия ден пак сме заедно.
   Подир кафето и разговора с Жорж настроението ми се промени. Ето, пак щяхме да бъдем заедно. Изпаднах в умиление, като си представих Жорж наведен над картоните и разните сметки, замислен, запотен и навярно със зачервени от напрежение уши – а слуховите органи на Жорж са големи колкото едри раковини и пламват като гребена на петел при всяко по-силно смущение, – и изведнъж се почувствувах щастлив с такива приятели като него и Румен. Наистина светът би приличал на пустиня, ако не съществуваше приятелството. Без приятели човек би се чувствувал самотен като Робинзон сред тълпите на големия град, а самотата, както е казал сам Аристотел, е присъща или на дивите зверове, или на боговете. Силна, покоряваща мисъл! Румен би възразил, че едно време и диви зверове са били възвеличавани като богове и негли затова техните образи, изваяни от дърво или камък, се срещат и досега в самотни полуразрушени храмове. Но той обича шегите от тоя род. Ако съдим по него, много неща в диалектиката представляват игрословици…
   Същата вечер и тримата се събрахме в моя работен кабинет. В него се чувствувам най-добре. Защото и книгите по лавиците, както и очилата връз нечий нос винаги придават на техния собственик някакъв незабележим ореол на ученост. Румен нахълта в стаята с ленивата и въртелива походка на безработен моряк, а с него пристигна и Жорж, заситнил както винаги, потен и задъхан, сякаш ей сега ще зазвъни учрежденският звънец и разсилният ще прибере разписната книга без неговите йероглифи-инициали. От трима ни само той е държавен служител. Затова Румен често го задява с едни стихове, излезли изпод хапливото перо на Ст. Михайловски:

   „Боже, защо не бях вакарелка,
   вместо чиновническа зелка...“

   Всъщност извън известна плахост, пълна покорност и някаква вродена готовност да услужи на всекиго у Жорж няма нищо вакарелско. А вакарелки, както помнят по-възрастните хора, бяха почти всички слугини в столицата. Сега бившите господарки сами си слугуват.
   И тъй двамата дойдоха, здрависаха се с мене и насядаха около кръглата масичка. Никой не би помислил, че някога бихме могли да се скараме. Румен изпухтя от доволство и извади джобно тефтерче.
   – Трябва да се уточним по някои въпроси! – подзе той.
   – Например? – измънка Жорж.
   – Например кой ще носи палатката – и той ни изгледа поред в очите, оправяйки русия си перчем.
   Настъпи мълчание. Двамата с Жорж се спогледахме и се разбрахме без думи. Ние винаги сме двама срещу един. Единият е Румен.
   – Във всеки случай не и аз! – казах аз.
   – Не и аз! – тихо рече Жорж.
   Сега мълчанието стана тягостно. Аз бях преметнал крак връз крак, чувствувайки се у дома си, Жорж стоеше с чинно прибрани колене и наведена глава, а Румен ни гледаше убийствено, седнал разкрачел с ръце на хълбок. Чудно ми е как масата не потрепери!
   – Тогава ресто палатката! – реши той.
   – Защо? Ти ще я носиш – И аз се опитах да се усмихна. – На, виж се насреща в огледалото: имаш гръб за двама...
   – Да не съм хамалин? – рече той и вирна глава. – Пък може и без палатка, защото някои хора не обичат да си мият краката със студена вода...
   Той подсмръкна излеко и косо погледна към краката на Жорж. Ушите на счетоводителя се наляха с кръв и той неволно пъхна краката си под креслото. Те са невралгичната му точка. За да предотвратя свадата, побързах да му предложа цигара. Румен не пушеше.
   – А може и сам да тръгна из планината – неочаквано заяви журналистът и се изправи с викингския си ръст над нас.
   – Тая мода отмина, Румене, отдавна отмина – рекох помирително и го дръпнах за ръкава да седне.
   Наистина беше време, когато и тримата обичахме да бродим сами по планините, изпълнени с презрение към света, не смогнал да ни оцени по достойнство, и с благосклонно снизхождение към хората, останали някъде долу, далече под нас, в полетата и равнините. За мене и Жорж това време дойде наскоро подир Девети септември, когато разбрахме, че сме страдали от кокоша слепота. За Румен, изпечения „диалектик“, то дойде малко по-късно, когато партията на социалдемократите-опозиционери се разтури и той изведнъж се видя безпартиен. Това беше тежък удар за него. Ала вместо да си направи харакири, Румен ни доказа, че колкото и да е зле, пак се чувствува добре, и тръгна сам по планините. Сам като вълк единак! Такъв си остана по нрав и до днешни дни. Редакторите го познават, но го търпят и приемат очерците му, които той подписва с псевдоним. А това, предполагам, се случва и сега: някои имат две лица, а Румен – две имена…
   Но онези млади години отминаха. Сега поостаряхме и гледаме да вземем колкото се може повечко от живота, без да се сърдим на света. Това е мъдростта на примирението... И тримата сме в онази нещастна възраст, времена нито за риба, нито за рак, когато мъжът все още се муси пред кривокраките раци, макар и да е позабравил вкуса на пресните пържени рибки. Само Румен продължава да храни илюзии, но той е толкова самомнителен!
   – И тъй, точка втора е маршрутът! – обяви Румен с кисел глас.
   – Нали избрахме Рила? – смутолеви Жорж.
   – Аз говоря за маршрута, а не за обекта! – стресна го Румен – През къде и докъде в Рила?
   – Към Мальовица, пък после ще видим накъде – рекох аз.
   – Към Мусала – додаде Жорж.
   – Пък аз казвам Белмекен! – отекна Румен.
   Преди години, когато разполагаше със свой партиен вестник, Румен беше написал няколко не особено оригинални репортажа за „белоснежния Белмекен“, сякаш снегът можеше да бъде и червен, и навярно от авторско честолюбие и до днес отрича правото на Васил Коларов да дели върха с него. Учудващ ламтеж за слава у един журналист без свой почерк, както се изразяват литературните критици!
   – Тогава да хвърлим жребий! – предложи Жорж.
   Така и сторихме. Румен надраска три листчета, ала преди да ги свие, Жорж пожела да провери текстовете. Документите се оказаха изправни. Дръпнах едно листче и изтеглих Мальовица.
   – Добре! – бодро заяви Румен, сякаш се беше досетил за нещо. – Нека бъде Мальовица! – и той ни изгледа повелително. – А после ще минем през Рилския манастир, защото там има поща, пък аз ще чакам вест...
   – И аз ще чакам хабер – добави Жорж.
   – Ти! – възкликна Румен. – Женен човек с дете!…
   – За друго нещо, съвсем за друго нещо…
   Нещастният израз на лицето му напълно потвърждаваше искреността на тия думи, а естеството на бъдещата вест накара ушите му да поруменеят.
   – Кога тръгваме? – запитах.
   – Това зависи от баланса, а той не излиза с два лева!
   – Че да ти дам два лева! – невежествено възкликна Румен.
   Последва кратка счетоводителска молитва, защото Георги Д. Петков вирна глава, а с нея и бялото на очите си към гипсовия таван. Когато дойде на себе си, той се опита да ни обясни, че себестойността излязла, а балансът още не излизал.
   – Нагласил си себестойността, ще нагласиш и баланса! – упорствуваше Румен.
   – И кой ти каза, че съм нагласил себестойността? – нервно възрази Жорж. – Това носи углавна отговорност! Нищо не разбираш ти...
   Румен преглътна обидата и се смълча, а край слепоочията на Жорж цъфтяха макове и аз вече съжалявах, че в стаята няма някоя пеперудка, за да кацне на тях. Но счетоводителят пое дъх и започна необичайно дълъг монолог:
   – Видите ли, балансът не излиза, а себестойността е в ред, напълно в ред и ще получим премиални за второто тримесечие. Тъй искаха и главният инженер, и химикът, и плановикът. Сумичката ще бъде прилична... А директорът държи повече за славата. „Трябва да блеснем – казваше ми той, – трябва да смаем всички във Волуянци с преизпълнението на нашия план.“ И ето че го преизпълнихме, а и себестойността понижихме и всичко е готово, а балансът не излиза...
   – Кога ти е срокът? – запитах го.
   – Вдругиден, на тринадесети... Пада се в петък.
   – Тогава тръгваме в събота! – реши Румен, който смяташе, че балансът ще втаса като тесто през тия нощи.
   Другите въпроси от дневния ред разрешихме без жребий. Жорж бе избран за касиер на групата, аз за готвач, а Румен за водач, понеже имаше компас. Уговорихме се и кой какви съдинки да носи. Жорж искаше да ми даде готварската книга на жена си, но аз отхвърлих предложението. Пък и защо да ми натежава в раницата!
   Сетне сервирах кафе. Сред дима на цигарите се унесохме в приказки за звездите и езерата, за рекичките и полянките край рекичките, пък и за случайните среши с хубави туристки. Защото предвкусието на удоволствията в планината и споменът за тях са важни съставки на всеки излет. При особено трудни преходи те са дори по-важните съставки. Тъй и хамалинът, който мъкне много тежък товар, не се радва на самия товар, а на парите, които получава за труда си, или на винцето, което пие с тях, докато чака да го повикат за друга работа. Удоволствието се крие в очакването и в спомена за стореното.
   Късно беше, когато Румен и Жорж тръгнаха да си вървят.
   – И тъй, на четиринадесети! – заяви Румен от вратата. – Аз ще взема шило, а вие носете игли и конци!
   Неговото самочувствие му повеляваше да се държи с нас като с новоизлюпени туристи. Подценявайки другите, той израстваше в собствените си очи. И беше щастлив от това.
   Жорж някак се смали и изчезна в стълбището зад снажното тяло на журналиста, а аз неволно въздъхнах, докато се вглеждах в гърбицата на Румен. Наистина на такива рамене никаква раница нямаше да натежи. Нито дори раница с палатка. Защото на тях би могъл да завиди и титанът Атлас, тоя предтеча на всички хамали и любители на планината.
   Превих гръб в предусещане на тежкия товар и се прибрах в стаята...

Издателство Кралица Маб

Асен Христофоров. Избрани съчинения [ Том 2 ] в Pimodo