Десетки хиляди чужденци от всички краища на света са си дали среща в многомилионния град. Те се лутат из изложбените палати, скитат из булевардите, пълнят локалите. Жегата и врявата са непоносими. Движението, шумът и зрелищата продължават до късно след полунощ. Човек остава с чувството, че се намира в някакъв нов, съвременен Вавилон.
Чувствам, че истинският Париж притежава по-друг образ от този, който показва на модерните вавилонци. Съкратявам и без това краткия си престой в града на краля-слънце и продължавам. Северната гара гъмжи от народ. Синият експрес бавно потегля всред шум и крясък. Стоя безучастен и самотен в коридора на вагона, на път към далечна, непозната Англия. Мечтая, и крилете на младостта ме носят вихрено към също така далечно и непознато бъдеще.
След време влизам в купето и заемам единствения свободен ъгъл. Срещу мен огромен разтворен вестник, зад вестника дим от зловонна лула. В другия насрещен ъгъл също огромен вестник, зад който се вие дим от друга зловонна лула. На моя ред, в ъгъла, дама на средна възраст, разтворила цветно списание. Вестниците бяха „Таймс“, а списанието – хумористичният „Пънч“; неизбежни спътници на пътуващия англичанин.
Наистина, огромни вестници, които господата не смогнаха да прочетат до край. След двучасово пълно мълчание един от тях излезе в коридора. Гласът на любезния кондуктор, явил се едва в края на пътуването, прекъсна мрачните мисли, които ме бяха обзели през време и, може би, именно поради това упорито мълчание на спътниците ми. Нима всички англичани са такива, мрачни, неми и сякаш замръзнали в случайно заето положение!
Но ето – пристигнахме на брега на Ламанш, или на „английския канал“, както впоследствие узнах, че англичаните го наричат. (Вода, при това солена, следователно – трябва да е английска). Скоро малкият кораб потегли за Англия. Непродължително, но извънредно мъчително пътуване поради обичайната морска болест. Изпаднах в пълна безпомощност, в пълна апатия.
След време смътно долавям продължителни корабни свирки, както и тежък, нехармоничен шум на корабните мотори. Най-после пълен покой. Страшното, непоносимото ритмично издигане и снишаване на кораба е преустановено. Стъпвам с олюляващи се крака на твърда земя – на английска земя. Въздухът е остър и влажен, назад към изток хоризонтът едва се разведрява. Митнически преглед, преглед на паспортите и – първото ми разочарование. Трудно се справям с моя американски акцент от Робер-колеж, но все пак ясно разбирам от високия чиновник, че трябва да се върна обратно във Франция...
– Наистина, господине, вие притежавате редовна виза от британската легация в София, но вие заявихте, че притежавате у себе си, едва двадесет лири-стерлинги. При това, не познавате нито един англичанин, към когото бихме могли да се обърнем в случай, че не се занимавате с науките си и намерите за по-уместно да се настаните на работа. Съжаляваме, но...
Протестите ми остават безрезултатни. Настоявам, показвам редовната си британска виза, показвам също писмата от секретариата на университета в Лондон. Всичко е напразно, няма вече време, влакът ще потегли всеки миг, аз единствен оставам с куфарите си на перона, безпомощен между двамата британски чиновници. Към тях се присъединява трети, очевидно техен началник. В този момент си спомням, че притежавам две писма от единствения англичанин, когото познавах и който с положителност отдавна ме бе забравил. Бързо изваждам писмата и съобщавам:
– Собствено, господа, познавам един англичанин, Джон Мейзфийлд, навярно сте чули за него – той е поет-лауреат на Великобритания. Ето и две негови писма до мен...
Учудването на тримата англичани, при тези мои думи и при погледа на писмата, бе голямо. Още по-голямо бе моето учудване от онова, което последва. С искрени извинения и с очевидно уважение тези трима британски чиновници, които преди минутка най-хладнокръвно настояваха да ме поставят обратно на кораба, сега сами поеха куфарите ми и ме настаниха в свободно купе. Името на Джон Мейзфийлд, изглежда, бе много по-меродавно за тях от визата на британския консул в София, а писмата на Мейзфийлд – от българския ми паспорт. Запазил съм и до днес писмата на „морския поет“, като двойно скъп спомен.
Започва да се зазорява. Влакът преминава през, или по-право над някакъв град – защото се движи над покривите на къщите. Узнавам, че сме в Лондон и... ново разочарование. Дълги низове от еднообразни типови къщи, слепени гръб до гръб, с малки градинки. И всичко е сиво, тъмно, дори черно. Напразно очаквам спирането на влака. Минават минути, четвърт час, половин час, а ние все пътуваме над къщи, мостове, и пак над къщи. Постепенно гледката започва да се подобрява. Тук-таме се виждат по-големи здания и хубави постройки измежду фабриките и отегчителните, еднообразни, сиви работнически жилища. След време влакът спира в огромна гара с мрачен, опушен свод – Виктория.
Сам всред Лондон. Денят е 14 август 1931 година. Натоварвам куфарите си на едно смешно и грозно превозно средство, което англичаните наричат „тяксикябъ“, или таксиметров автомобил. Предницата на това допотопно превозно средство е прекалено малка в сравнение с туловището, а и кабината на шофьора е без врати.
Кълбета влажна и мръсна мъгла се носят из площада. Започва да ръми. Наблюдавам любопитен в ранното утро почти безлюдните улици. Първоначалното ми неблагоприятно впечатление отстъпва място на по-радостно чувство: намирам се, очевидно, в хубав, макар и не особено модерен град. Шофьорът продължава да прекосява улица след улица. Изглежда, че пътуването ми с този смешен автомобил няма да привърши. Поглеждам недоверчиво към таксиметровия апарат, който честичко пощраква и, след всяко пощракване, цифрите на циферблата се променят. Спомням си с мъка ироничната забележка на митническия чиновник относно двадесетте лири-стерлинги, които притежавах в момента...
Сам всред Лондон. Денят е 14 август 1931 година. Натоварвам куфарите си на едно смешно и грозно превозно средство, което англичаните наричат „тяксикябъ“, или таксиметров автомобил. Предницата на това допотопно превозно средство е прекалено малка в сравнение с туловището, а и кабината на шофьора е без врати.
Кълбета влажна и мръсна мъгла се носят из площада. Започва да ръми. Наблюдавам любопитен в ранното утро почти безлюдните улици. Първоначалното ми неблагоприятно впечатление отстъпва място на по-радостно чувство: намирам се, очевидно, в хубав, макар и не особено модерен град. Шофьорът продължава да прекосява улица след улица. Изглежда, че пътуването ми с този смешен автомобил няма да привърши. Поглеждам недоверчиво към таксиметровия апарат, който честичко пощраква и, след всяко пощракване, цифрите на циферблата се променят. Спомням си с мъка ироничната забележка на митническия чиновник относно двадесетте лири-стерлинги, които притежавах в момента...
Най-после спираме пред хотела, а ведно с нас пристига и дъждът. Разплащаме се набързо с шофьора, и то чрез единствения сигурен начин на разположение на чужденеца: подавам му една банкнота от лира и очаквам благоволението му да върне нещичко. Защото моят шофьор говори някакъв неразбираем за мен английски диалект (лондонския кокней) и защото монетната система на Великобритания, в тайните на която не бях предварително посветен, се оказа свръх силите ми след това мъчително пътуване.
Прибрах се в стаята си за отмора и се вслушвах с тъпо отчаяние в тежките, неспирни удари на дъжда по стъклата на прозореца. Минаха часове, наближаваше време за обяд. Не бях вкусил нищо от прежната вечер, но горчивият вкус, който преминаването на „английския канал“ остави в устата ми, все още прогонваше всяка мисъл за храна. Впрочем, немислимо бе да напусна хотела, в който бях пленник на този невиждан порой, свличащ се над града.
На другия ден прочетох съобщението на метеорологичната станция от Гринуич, че дъждът бил рекорден за последните петдесет години. Наистина утешително съобщение!...
Прибрах се в стаята си за отмора и се вслушвах с тъпо отчаяние в тежките, неспирни удари на дъжда по стъклата на прозореца. Минаха часове, наближаваше време за обяд. Не бях вкусил нищо от прежната вечер, но горчивият вкус, който преминаването на „английския канал“ остави в устата ми, все още прогонваше всяка мисъл за храна. Впрочем, немислимо бе да напусна хотела, в който бях пленник на този невиждан порой, свличащ се над града.
На другия ден прочетох съобщението на метеорологичната станция от Гринуич, че дъждът бил рекорден за последните петдесет години. Наистина утешително съобщение!...
Няма коментари:
Публикуване на коментар