Показват се публикациите с етикет Астрид Линдгрен. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Астрид Линдгрен. Показване на всички публикации

четвъртък, 5 декември 2013 г.

Астрид Линдгрен >> Три повести за Карлсон

отНово издание, с цветни илюстрации, за неОбикновените приклюПакости на Дребосъчето и перконосия Шишко от Покрива

   В град Стокхолм, на една съвсем обикновена улица, в една съвсем обикновена къща живее най-обикновено шведско семейство с фамилното име Свантесон. Това семейство се състои от един най-обикновен баща, от една най-обикновена майка и от три най-обикновени деца – Босе, Бетан и Дребосъчето.
   – Аз съвсем не съм най-обикновено момче – казва Дребосъчето.
   Но това, разбира се, не е истина. На света има толкова много момчета, които са на седем години, които имат сини очи и чипо носле, и немити уши, и скъсани на коленете панталонки, та не трябва ни най-малко да се съмняваме: Дребосъчето е най-обикновено момченце.
   Босе е на петнайсет години и стои с по-голямо желание пред футболната врата, отколкото пред черната дъска. Значи и той е най-обикновено момченце.
   Бетан е на четиринайсет години и нейните коси са досущ като на другите най-обикновени момичета.
   И в цялата къща има само едно необикновено същество – това е Карлсон от покрива. Да, той живее на покрива и това само по себе си е вече необикновено. Може би в другите градове да не е така, но в Стокхолм почти никога не се е случвало някой да живее на покрива, и то в отделна малка къщичка. А, представете си, Карлсон живее тъкмо там.
   Карлсон е малко, дебеличко, самоуверено човече. При това умее да лети. Всеки умее да лети със самолет и вертолет, но едничък Карлсон умее да лети самичък. Достатъчно е да натисне копчето на корема си и тозчас едно малко чудновато моторче забръмчава на гърба му. Докато перката се завърти както трябва, Карлсон стои една минута неподвижен. Но щом моторът заработи с пълна сила, Карлсон се издига, полетява с леко поклащане и си дава такъв важен и достолепен вид, сякаш е някой директор – разбира се, ако можете да си представите директор с перка на гърба.
   Карлсон си живее прекрасно в своята малка къщичка на покрива. Вечер сяда на стълбата пред входа, пуши с луличка и гледа звездите. Разбира се, от покрив звездите се виждат по-добре, отколкото от прозорец, и затова може само да се учудваме, че толкова малко хора живеят по покривите.
   Изглежда, че обитателите на къщата просто не се досещат да се заселят на покрива. Те не знаят, че Карлсон си има там къщичка, защото тя е скътана зад големия комин. Пък и щяха ли възрастните да обърнат внимание на някаква си там къщурка, дори и да се спънеха в нея?
   Веднъж един коминочистач съгледа неочаквано Карлсоновата къщичка. Той се учуди и си рече: „Я гледай!... Къщичка?... Не може да бъде! Кой ще построи къщичка на покрива?... Отде ли се е взела тука?“.
   После коминочистачът се зае с комина, забрави за къщичката и никога вече не си спомни за нея.
   Дребосъчето се радваше много, че се запозна с Карлсон. Щом Карлсон долетеше при него, започваха необикновени приключения. Изглежда, и на Карлсон беше приятно да се запознае с Дребосъчето. Защото, каквото и да се приказва, не е много приятно да живееш сам-самичък в малка къщичка, и то такава, за която никой нищо не е чувал. Тъжно е, ако няма кой да ти извика: „Здравей, Карлсон!“, когато прелиташ наблизо...

Издателство Пан



четвъртък, 14 ноември 2013 г.

Астрид Линдгрен >> Децата от улица Тряскаджийска

„Херинга в неделя, пфууу, по фараона!“

Уличката, на която живее семейството на Лота всъщност се казва „Грънчарска“, но бащата я нарича така, защото неговите деца Юнос, Мия-Мария и Лота са истински „тряскаджии“, които непрекъснато измислят от шумни по-шумни и интересни игри, разказани от името на Мия-Мария.
Лота е най-малката, но е „упорита като стара коза“, а в главата ѝ се раждат непрекъснато „нови хрумвания“, които често ѝ донасят „щастен ден“. РБ Емануил Попдимитров

Издателство Пан



понеделник, 16 септември 2013 г.

Астрид Линдгрен >> Малките детективи и гълтачът на мечове

Пиша, за да забавлявам детето в мен, но желанието ми е историите ми да развличат по същия начин и другите деца. Астрид Линдгрен

   Беше чуден този панаир на Пазара на въшките. Стори им се, като че ли някоя приказка се е превърнала в действителност пред очите им, още когато видяха светещите надписи над входа и рая от светлини и отблясъци зад него. Целият площад сияеше, по всички стари люлякови храсти на Пазара на въшките висяха червени и жълти фенери, които озаряваха мрака, така че всичко изглеждаше магическо, неправдоподобно и празнично и съвсем различно от всеки друг път. Въртележката описваше своите кръгове и самата тя беше едно чудо със своите гирлянди от малки трепкащи светлинки. Всеки отделен павилион бе обгърнат от червени, тайнствени отблясъци, които те примамваха, все едно дали го искаш или не. В павилионите стояха великолепно облечени дами, които вежливо подканяха всеки да опита късмета си. Имаше най-различни възможности: да се хвърлят стрели или да се стреля в мишена, или да се мята топка в лицето на комично изрисувани мъже от дърво. Навсякъде беше пълно с хора, кипеж, който сам по себе си беше вълнуващ. Те се блъскаха, смееха се и опитваха късмета си и всичко можеше да се чуе отдалеч и надалеч. А където и да отидеше човек, навсякъде го настигаше музиката на въртележката, която обещаваше толкова много радост. Да, майската вечер беше пълна с музика и светлина, и смях, и ухания, така че непременно трябваше да е изпълнена със страстни и весели приключения.
   Там, докъдето светлините на панаира не достигаха, съвсем накрая на площада, стояха невзрачните малки къщички, тихи и изоставени в пролетния здрач. Само възрастни хора, които вече бяха престанали да разбират какво удоволствие е да бъдеш на панаира, стояха на стълбите в бледата светлина и слушаха музиката, пиеха по глътка кафе и вдишваха аромата на своя люляков храст. Те също бяха много доволни, макар и да не можеха вече да се качат на въртележките или да зърнат световноизвестния гълтач на мечове Алфредо.
   Но Расмус и Понтус, които бяха единайсетгодишни и имаха по-големи изисквания към живота, щъкаха навсякъде из площада, пъргави като катерички и твърдо решени да изпитат толкова наслади, колкото могат да се изтръгнат от трите крони. По-голяма част от удоволствията впрочем вече беше зад гърба им. Трите крони неусетно почти се бяха стопили, додето се возеха на въртележките и на няколко пъти опитваха късмета си. Но кулминацията на вечерта им предстоеше – световноизвестният гълтач на мечове Алфредо.
   – Не се блъскайте! – Не се блъскайте! Има място за всички. Следващото представление започва само след няколко минути!
   Пред палатката на гълтача на мечове Алфредо стоеше засукана дама в червена рокля от коприна и крещеше с пълно гърло.
   – Не се блъскайте! – викаше тя, колкото ѝ глас държи, макар че нито един човек не правеше и опит да свърне към палатката. Но сега Алфредо сам излезе навън, стъпи върху малък подиум и веднага около него се събра доста народ. Хората протягаха шии и зяпаха гълтача на мечове, който беше изнасял представленията си във всички европейски столици – поне така твърдеше засуканата дама.
   Гълтачът на мечове бе истински бабанко. Стоеше там, с разкрачени нозе и космати гърди, и създаваше впечатлението, че през целия си живот не е хапвали нищо, което да е съдържало нещо по-малко от един меч. Имаше черни мустаци и къдрава, черна, изключително буйна коса, което му придаваше чуждоземен и авантюристичен вид. Беше с червендалесто лице и се оглеждаше наоколо си с физиономия, която изразяваше самоувереното му и весело снизхождение, като по този начин искаше да подчертае колко смешно му се струва, че един мъж, който е триумфирал във всички европейски столици, сега стои тук, във Вестанвик.
   – Представи си само ако някой меч му влезе в кривото гърло – каза Расмус.
   В този миг Понтус направи ужасяващото разкритие, че от целия им капитал са останали не повече от петдесет йоре, точно половината от парите, които са им нужни, ако искат да гледат представлението на Алфредо.
   Понтус постави монетата в дланта си, втренчи се удивено в нея и забърчи чело.
   – За мен това е загадка. Все пак имахме цяла една крона.
   – Имахме все пак три крони – философски заключи Расмус. – Но на това място парите се стопяват до шушка, още преди да си се обърнал.
   – Какво ще стане с Алфредо? – загрижен се завайка Понтус.
   Расму поразмисли, погледна Понтус отстрани и дяволито му предложи:
   – Ако само аз вляза и внимателно наблюдавам, след това бих могъл да ти покажа как го прави.
   Понтус не бе очарован от това предложение.
   – Не може ли да отидем и да разговаряме с него? Навярно ще бъде дружелюбно настроен и ще ни пусне двамата срещу петдесет йоре.
   – Винаги можем да опитаме – отвърна Расмус. Те се промушиха до платформата, на която стоеше Алфредо.
   – Ах, господин Алфредо... – подхвана Расмус.
   Но засуканата дама говореше непрестанно и Алфредо, изглежда, не ги чу.
   Тогава Понтус събра цялата си смелост и бодна с изопнат показалец канарата, изпружи врат, усмихна се насилено и каза шеговито:
   – Ей, чичо, можем ли да влезем за половин цена, ако обещаем, че всеки от нас двамата ще гледа с по едно око?
   Тога го беше прочел в някаква книга и му се стори изключително подходящо да употреби израза точно в този момент. По време на своя единайсетгодишен живот беше научил, че определен вид тъпи дързости вършат страхотна работа в общуването с по-възрастните персони. Но Алфредо, изглежда, нямаше никакво чувство за хумор. Той стрелна Понтус с равнодушен поглед и нищо не отговори.
   – Навярно не знае шведски – предположи тихичко Расмус.
   Това предизвика гълтача на мечове да изръмжи.
   – Той знае много добре шведски – рече Алфредо. – И разбира, че вие двамата сте хъшлаци.
   Понтус беше поставен на място. Той приемаше за чиста монета повечето от онова, което хората казваха за него. Щом някой казваше, че е хъшлак, той го вярваше и се срамуваше от това. Но Расмус притежаваше безгранична самоувереност. Той не се смяташе за хъшлак, макар на два пъти в един и същи ден да беше наречен така, първо от своя любим учител по математика и сега от този гълтач на мечове. Наистина гълтачът на мечове говореше на развален шведски, но смисълът не можеше да бъде криво разбран.
   – Това са лъжи – отсече той без колебание, ядосан на гълтача на мечове.
   – Не – каза гълтачът на мечове и кимна настойчиво. – Не, двама малки хъшлаци, които искат да влязат на половин цена.
   – Не е нужно да си хъшлак, само защото си беден – поясни Расмус. – Имаме само петдесет йоре.
   Алфредо кимна повторно.
   – Двама малки бедни хъшлаци, да, да!
   Каза го с такъв глас като че ли тяхната бедност поне мъничко го трогва и Расмус имаше чувството , че той ще омекне.
   – Трудно ли е да се гълтат мечове? – попита той доверчиво. – Как всъщност се учи това?
   Алфредо го огледа от главата до петите, подръпна мустака си и се разтресе от смях.
   – Хм, трябва да се започне, още когато си малък, и трябва да се гълтат карфици. Как мислиш, това ли трябва да се прави?...

Издателство Пан



петък, 12 юли 2013 г.

Астрид Линдгрен >> Расмус и скитникът

Приключенията на едно малко момче, търсещо семейство и обич...

Расмус е на девет години и живее в сиропиталище. Той е слаб, луничав и с права коса. Това се оказва проблем... Всички семейства предпочитат момиченца с къдрави коси.
И така, Расмус решава да избяга и сам да си потърси дом и родители, които да го искат.
Среща скитника Райски Оскар, наречен Божия кукувица. Двамата се шляят по пътищата; пеят в стопанствата (или в краен случай цепят дърва), за да получат скромна вечеря; оказват се въвлечени в обир; преследвани са от престъпници, въоръжени с пистолети и преживяват куп страшни и вълнуващи приключения...
И когато Расмус получава възможност да остане при едно добро, весело и богато семейство със собствено стопанство, да има собствена стая и собствени кученца, той разбира, че не иска друг баща освен Оскар. Малкото момче остава да живее при Оскар и жена му Мартина в малка, сива къщурка на брега на зеленото езеро.

Издателство Пан

Расмус и скитникът в Хеликон

Расмус и скитникът в Books.bg

понеделник, 28 януари 2013 г.

Астрид Линдгрен >> Мадикен

Тъй като в селото им няма много деца, с които да си играе, палавата Мадикен сама си измисля забавления. Но всички те са малко особени – скача с чадър от покрива на къщата, търси заровено съкровище, пазено от призрак, а за разнообразие продава сестричката си в робство...

Мадикен живее ей там, в голямата червена къща долу край рекичката.Там живеят също мама и татко, малката й сестричка Еласабет, черният пудел Сасо и едно малко котенце на име Гусан. А също и Алва. Мадикен и Елисабет живеят в детската стая, домашната помощница Алва – в своята стаичка, Сасо – в една кошница в коридора, а Гусан – пред кухненската печка. Мама живее почти в цялата къща, татко – също, освен когато е във вестника и пише, за да имат хората в града нещо аз четене.
Всъщност Мадикен се казва Маргарета. Но когато беше малка, тя сама се нарече Мадикен. И въпреки, че сега е голяма и почти на 7 години, все още й викат така. Само когато е сторила някоя пакост и трябва да й се скарат я наричат Маргарета. А това се случва често. На Елисабет й викат Лисабет и рядко се налага да й се карат. Но Мадикен има толкова много щури хрумвания и не се замисля, докато... докато вече не е станало късно. Тогава й става тъжно и се разкайва. Толкова много й се иска да е мила и послушна, затова е жалко че понякога не се получава...

Издателство Пан

Мадикен в Хеликон

Мадикен в Books.bg

сряда, 14 ноември 2012 г.

Астрид Линдгрен >> Роня, дъщерята на разбойника

Приключенията на Роня и Бирк, деца на разбойнически главатари, из дивата гора, пълна със странни и страшни вълшебни същества

... не съм си поставяла за цел да образовам някого или да влияя по някакъв начин на децата, които четат книгите ми. Единственото, на което смея да се надявам е, че съм допринесла, макар и съвсем малко, моите малки читатели да са станали по-човечни, отговорни и свободомислещи. Смятам, че дори книгите, които просто доставят удоволствие, са необходими. Веднъж една непозната жена пъхна в ръката ми поомачкана хартийка със следните думи: „Благодаря ви, че озарихте едно тъжно детство“. За мен това е достатъчно. Ако съм успяла да озаря дори едно-единствено тъжно детство, значи съм напълно удовлетворена. Астрид Линдгрен

понеделник, 17 септември 2012 г.

Астрид Линдгрен >> Три повести за Карлсон

Карлсон е малко, дебеличко, самоуверено човече. При това умее да лети. Всеки умее да лети със самолет и вертолет, но едничък Карлсон умее да лети самичък...

Когато сандвичите, сладкишите и тортата се свършиха и Кристер и Гунила си отидоха вкъщи, а Бимбо си спеше дълбоко в своята кошница, Дребосъчето взе да се прощава с Карлсон.
Карлсон беше седнал върху рамката на прозореца, готов всеки миг да отлети.
Вятърът разлюляваше завеските, а въздухът беше топъл, защото вече беше настъпило лято.
— Миличък, премиличък Карлсон, нали ще си живееш пак на нашия покрив, когато се върна от бабини? Нали с положителност ще живееш там? — попита Дребосъчето.
— Спокойствие и само спокойствие! — каза Карлсон. — Ще остана да живея на покрива, ако ме пусне моята баба. А това още не се знае, защото тя ме смята за най-добрия внук на света.
— А ти наистина ли си най-добрият внук на света?
— Разбира се. И кой друг може да бъде, ако не аз? Ти можеш ли да посочиш друг? — попита Карлсон.
Той натисна копчето на корема си и моторът забръмча.
— Когато отново долетя, ние ще изядем още повече торти! — извика Карлсон. — От торти не се дебелее!… Довиждане, Дребосъче!
— Довиждане, Карлсон! — извика Дребосъчето.
И Карлсон отлетя.
Но в кошничката до креватчето на Дребосъчето лежеше Бимбо и спеше.
Дребосъчето се наведе към кученцето и го погали бавничко по главата със своята малка позагоряла ръка.
— Бимбо, утре ние ще отидем при баба — каза Дребосъчето. — Лека нощ, Бимбо! Спи спокойно.

Издателство Пан



неделя, 16 септември 2012 г.

Астрид Линдгрен >> Братята с лъвски сърца

Разказ за живота на едно бедно семейство - самотната майка Ингрид и нейните деца - Карл и Йонатан

Йонатан обгръща с обич любимия си брат Карл в последните дни от тъжният му живот, грижи се за него и го утешава в тежката съдба сполетяла семейството им. Когато Карл изпитва най-невъобразимото отчаяние и страх от смъртта, неговият любим брат му дава най-силната изричана утеха. От своя брат Карл разбира. че когато умре той ще отлети като гълъб в приказна страна наречена Нангияла. И така неговият неутешим страх се превръща в желание мигом да отлети в приказната страна на мечтите му.
Двамата братя се пренасят в чудната земя. Но и там, както на Земята, доброто и злото са в тежка битка. Тиранинът Тенгил заедно със своите войници и чудовището Катла са заробили жителите на мирната Шипкова долина.
Смелият и силен Йонатан става предводител на бунтовниците, а малкият Карл трябва да победи страховете си и да последва своя любим брат...

Издателство Пан




събота, 15 септември 2012 г.

Астрид Линдгрен >> Пипи Дългото чорапче

Пълната трилогия с веселите приключения на Пипи

Пипи замислено хапеше палеца на единия си крак, без да каже нищо. Но изведнъж решително изсипа цялата вода от легена на пода, така че панталоните на Господин Нилсон, който седеше наблизо и си играеше с някакво огледало, съвършено се измокриха.
— Несправедливо е! — каза строго Пипи, без да я е грижа за отчаяния Господин Нилсон и за мокрите му панталони. — Съвсем несправедливо е! Не мога да понеса това!
— Какво именно? — учуди се Томи.
— След четири месеца е Коледа и вие ще имате ваканция. А аз, какво ще имам аз? — гласът на Пипи прозвуча тъжно. — Никаква ваканция, никаква, дори и най-малка Коледна ваканция — проточи жално тя. — Това не може да продължава така! От утре тръгвам на училище.
Томи и Аника заръкопляскаха от възторг.
— Ур-а-а! Тогава ще те чакаме пред нас в осем часа.
— О, не — каза Пипи. — Толкова рано не мога да тръгна. А освен това сигурно ще пристигна на кон...

За първи път на български език се публикуват главите:

- Пипи се бори с огнена стихия
- Пипи още живее във Вила Вилекула
- Пипи пише писмо и пак тръгва на училище - но за малко...
- И Пипи отива на училищен излет
- Пипи на панаир
- Пипи си остава във Вила Вилекула
- Пипи разведрява леля Лаура

Издателство Пан


вторник, 6 декември 2011 г.

Астрид Линдгрен >> Емил от Льонеберя

За вечните момчета, които са дялкали дървени фигурки и за добрите момичета, които са се веели гордо като знаме от мачтата...

Емил от Льонеберя е най-палавото момче в Швеция, а може би и в целия свят.
Той върши повече пакости отколкото са дните в годината. Вместо знаме вдига на пилона сестричката си Ида, пада от кокили право в супника на госпожа Петрел, напива прасето и кокошките...
Но когато в една страшна зимна нощ никой не смее да откара болния Алфред на лекар, Емил впряга шейната и тръгва сам срещу виелицата.

Издателство ПАН

Емил от Льонеберя в Хеликон

Емил от Льонеберя в Books.bg

четвъртък, 1 декември 2011 г.

Астрид Линдгрен >> Мили мой Мио

 За един смел принц и вълшебствата на въображението

Книга изпълнена с приключения, доброта и вълшебства, с приятелство и вяра в доброто, за да стигнем...
Един ден малкият Босе от Стокхолм разбира, че е принц от Земята накрай света и че истинското му име е Мио. В тази приказна страна момчето намира любящ баща, верни приятели, чуден летящ кон. Но и там доброто и злото са в тежка битка. Рицарят Като владее страшни магии и само принц с огнен меч може да се изправи срещу него...
... В края на книгата Мио обяснява, че вече от доста време живее в приказната страна и рядко се сеща за живота си преди. Той заявява, че леля Едла греши, ако си мисли, че Босе е още е там някъде, в Тегнерската градина, играе си сам и гледа осветените прозорци, зад които децата вечерят със своите родители. Малкият разказвач пламенно настоява, че „Бу Вилхелм Улсон е в Страната накрай света и му е хубаво, много хубаво при неговия баща, краля“.

Издателство ПАН

Мили мой Мио в Хеликон

Мили мой Мио в Books.bg