Новата ситуация в Източна Европа предизвика истински прилив от преводи както на английски, така и на съответните езици.
Чешката, полската, унгарската и румънската литератури започват да достигат до англо-американската аудитория от цял свят. На свой ред биват внасяни западни текстове, забранявани дълго време. Критериите за междуезиков пренос, историята на превода и вплитането на преводаческото „точно изкуство“ във всеки аспект на сравнителните литературни и културни изследвания са обект на изучаване и преподаване. При това по един щастлив парадокс самите англо-американските майстори, особено поетите сред тях, се обръщат все повече към превода. Сякаш всемирното господство на тяхната привилегирована световна реч влече растящи отговорности към гения на по-стеснените национални традиции и нагласи.
Било то пряко или опосредствано, британските и американските писатели правят преводи от цяла гама езици – от руски и японски до португалски.
Надвисващият заник на гръцкия и латинския език и на античната литература в нашите училища засили нуждата от преводи, особено от неакадемичен тип. Течението, описано в „След Вавилон“ още през 1975 г., се превърна в светъл порой: най-добрите ни поети – един Сиймъс Хийни, един Тед Хюз, един Дерек Уолкот – превеждат или „имитират“ метаморфозно автори като Омир, Овидий, Катул, Сенека. Тони Харисън и Кристофър Лоуг често пъти проявяват виртуозност в проникновеното претворяване. Късен класик като Данте привлича все повече преводачи измежду най-ярките ни поетични гласове. Извън обхвата все още остава взискателният гений на Расин.
Продължават изследванията на различните видове машинен и машинно-подпомогнат превод. Постигнати са някои интересни резултати на „Берлиц“ ниво – тоест в ограничения речник и синтаксис на туристическите или бизнес пътувания. Механичните речници и елементарните текстови прехвърляния се доказват като несъвършено, но полезно помощно средство при превода на определени технически и юридически съобщения. Но разпространената през 50-те и 60-те години на ХХ в. идея за машинен превод на естествен език, да не говорим пък за литература, губи почва. Несъизмеримостта на семантичните контексти, изложена в тази книга, най-вероятно прави подобни очаквания илюзорни.
В по-новите претенции за една „теория на превода“ има известна успокояваща скромност. След Вавилон“ се опитва да покаже, че подобна „теория“ не може да съществува в какъвто и да било строг или отговорен смисъл. Мозъчните процеси, които би трябвало да лежат в основата ѝ и да я обясняват, просто са недостъпни. В най-добрия случай разполагаме с разказите за преводаческия праксис. Именно към тях се обръщат сега най-полезните списания в областта. Действащите преводачи все по-често допускат поглед в работилницата си, в поредицата от чернови и преработки, които изграждат (несъвършения) продукт. В това се крие чарът на междуезичието и на онези самобитни възприятия, които можем да документираме за плодотворната му сложност. Ще се почувствам възнаграден, ако „След Вавилон“ е бил подбудител за това.
Както през 1975, така и през 1992 г. се опитах да направя някои догадки за многоезичното бъдеще на фона на глобалната помитаща сила на англо-американското есперанто, самото то разцепващо се на все повече локални, макар и сродни форми. Китайският си остава внушителен, но фокусиран навътре съперник. Културно и демографски испанският е в настъпление. „По-малките“ и изолирани езици, особено тези в субсахарска Африка и из цяла Амазония, изчезват, както и екологията, втъкана в уникалното им световъзприятие. Изкушаващо е съответно да се предположи, че победоносният ход на науката, технокрацията, международните финанси и масмедиите ще осигури дългосрочната хегемония на англо-американския (компютърните езици отразяват и затвърждават това превъзходство). Действителността обаче винаги е по-неуловима и по-иронична от нашите предположения. Много е възможно Вавилонската кула да продължи да хвърля своята творческа сянка. Дж. С.
Издателство Изток-Запад
След Вавилон в Хеликон
След Вавилон в Books.bg
