Джордж Стайнър >> Моите ненаписани книги

За безсилието на думите...

   Въпреки някои интригуващи изключения, митовете за сътворението и философската антропология почти единодушно виждат границата между човек и животно в езика. Човекът е „езиковото животно“ (zoon phonanta). Птици, китове, примати, насекоми са развили средства за комуникация, някои от които явно са изключително усъвършенствани (например семиотичният танц на пчелите или песенните сигнали на китовете). Но само човекът говори по един нов и всеобхватен начин. Още от най-ранна античност произходът на тази съдбовна уникалност е повод за теологически, епистемологически, поетически и социологически спекулации. Днес фокусът на аргументите и хипотезите се е преместил върху сравнителната анатомия (развитието на ларинкса), информационната теория, невропсихологията и проучването на кората на главния мозък. Компютърни симулации, модели, базиращи се на електрохимията на синапси в мозъка, генеративни трансформационни граматики – от всичко това се родиха извънредно оригинални хипотези. Нечестно ли ще бъде да кажем, че на получените резултати им липсва фундаментална дълбочина? Твърде често тези позитивистични алгоритми предпоставят онова, което трябва да се докаже. Класическото убеждение, че човешкото слово е дар и вдъхновение от бога, е поне откровено (тази теза е грандиозно развита от Хаман). Концепцията за вродеността му, постулирана от генеративната граматика, е лишена от всякаква неврофизиологическа основа и заобикаля проблема за произхода. Спорът по въпроса възможно ли е съставянето на понятия без или преди езика остава без отговор. Обща е констатацията, че способностите на езика за класифициране, абстрахиране и метафоризиране на действителността – ако изобщо може да има „външен“ език – съставляват не само човешката същност, но маркират и първичната разграничителна линия от животинския свят. (Примерът с глухонемите е отново емблематичен за един може би загадъчен проблем.) Ние говорим, следователно мислим, мислим, следователно говорим – една динамична циркулярност, която дефинира човека. „Словото“, което беше в началото, дори изчистено от неговите теологически и мистични импликации, дава старта на човечеството. То маркира също сбогуването на човека с неговите животински съперници, другари и тъй да се каже съвременници. Бъдещето на жените и мъжете ще бъде различно от бъдещето на животните. Ние сме неспособни да осмислим вътрешното или външното си състояние, знанието или въображението си, история или общество, спомен или бъдещност, без езика/езиците. Поради тази аксиоматична зависимост ние сме склонни да забравяме онези първични функции, които не изискват езиков дискурс. Вече обърнах внимание на многозначителните отношения между слово и сексуалност. Гладът и жаждата имат свои собствени безсловесни императиви – също и омразата. Бойните викове нямат нужда от синтаксис. Но като цяло благодарение на способността ни да артикулираме и концептуализираме този извод, ние сме повече от всяко животно, или по-точно, ние се различаваме от всяко животно, дори от онези примати, с които споделяме около деветдесет процента от нашия геном. Животните не могат да отговарят. Само шепа митични същества сред нас – Зигфрид, когато слуша предупреждението на птицата, св. Франциск, когато проповядва на рибите – са способни да пресекат граничната линия към езика, който не е език на животни. Само на себе си и на ближните си говори човекът...

Издателство Изток-Запад

Моите ненаписани книги в Хеликон

Моите ненаписани книги в Books.bg