Показват се публикациите с етикет Дж. К. Роулинг. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Дж. К. Роулинг. Показване на всички публикации

сряда, 22 октомври 2014 г.

Робърт Галбрейт* >> Копринената буба

Романът е отчасти твърд, донякъде сатиричен, малко язвителен... Останалото е романтика. Уолстрийт Джърнал

   Движението по Чаринг Крос Роуд вече бе станало натоварено, когато Страйк излезе от метрото. Настъпваше ноемврийското утро, сиво и унило, пълно с блуждаещи сенки. Зави по Денмарк Стрийт напълно изцеден и грохнал, с надеждата за кратка дрямка преди появата на следващия му клиент в девет и половина. Помаха на момичето от магазина за китари, с което често изпушваха заедно по цигара на улицата, и си отвори черната входна врата до „Бар кафе 12“, след което заизкачва металното стълбище, виещо се около клетката на повредения асансьор. Мина покрай вратата на графичния дизайнер на първия етаж, покрай стъклената врата на собствения си офис на втория етаж и стигна до третия с най-малката площадка, където сега бе домът му.
   Предишният обитател, управител на бара долу, се бе преместил в по-здравословно жилище и Страйк, който бе спал в офиса си в продължение на няколко месеца, бе подскочил при възможността да наеме апартаментчето, благодарен, че проблемът с неговата бездомност бе намерил тъй лесно решение. Пространството под стрехите беше малко по които и да било стандарти, а още повече за мъж с ръст сто и деветдесет сантиметра и половина. Едва имаше място да се обърне под душа; кухнята и дневната бяха неудобно свързани, а спалнята бе почти изцяло запълнена от двойното легло. Част от вещите на Страйк още си бяха по кашони на площадката въпреки протестите на хазаина. Малките прозорци гледаха над покриви, а Денмарк Стрийт бе далеч долу. Постоянното вибриране на басите от бара на партера бе приглушено и собствената музика на Страйк често напълно го удавяше.
   Вроденото чувство на Страйк за ред си проличаваше навсякъде: леглото беше оправено, съдовете чисти, всичко бе на мястото си. Имаше нужда от бръснене и душ, но това можеше да почака; след като окачи палтото си и нагласи алармата за девет и двайсет, опъна се на леглото, както си беше с дрехите.
   Заспа за секунди, а след още няколко – или така му се стори поне – беше отново буден.    Някой чукаше на вратата му.
   – Прощавай, Корморан, много съжалявам...
   Сътрудничката му, висока, млада жена с дълга червеникаворуса коса, го погледна с молба за извинение, но при вида му изражението ѝ премина в ужасено.
   – Добре ли си?
   – Заспал бях. Не съм мигвал цяла нощ... две нощи.
   – Ужасно съжалявам – повтори Робин, – ала е девет и четирийсет, Уилям Бейкър вече е тук и започва да става...
   – По дяволите – измърмори Страйк. – Явно не съм нагласил алармата както трябва. Дай ми пет минути...
   – И това не е всичко – додаде Робин. – Дошла е и една жена. Казва, че няма назначена среща. Обясних ѝ, че не разполагаш със свободно време за друг клиент, но тя отказва да си тръгне.
   Страйк се прозя и потърка очи.
   – Пет минути. Виж там, поднеси им чай.
   След шест минути с чиста риза и миришещ на паста за зъби и дезодорант, но все така небръснат, Страйк влезе в предния кабинет, където завари Робин седнала пред компютъра си.
   – Е, по-добре късно, отколкото никога – подхвърли Уилям Бейкър със суха усмивка. – Късмет имате с тази хубавичка секретарка, иначе щях да се отегча и да си тръгна.
   Страйк видя как Робин пламна от гняв, след което се извърна и преднамерено задълбочено се зае да сортира пощата.
   Имаше нещо обидно в начина, по който Бейкър бе произнесъл думата „секретарка“. Безупречен в костюма си на тънко райе, директорът на компания бе наел Страйк да разследва двама от членовете на борда ѝ.
   – Добро утро, Уилям – каза Страйк.
   – А извинение няма ли? – избъбри Бейкър с очи, вперени към тавана.
   – Здравейте, коя сте вие? – попита Страйк, като го игнорира и се обърна към слабичката жена на средна възраст в старо кафяво палто, която седеше на канапето.
   – Лионора Куин – отвърна тя с изговор, който прозвуча в тренираното ухо на Страйк като от западните райони.
   – Предстои ми много натоварен предобед, Страйк – обади се Бейкър.
   Без покана, той премина във вътрешния кабинет. Когато Страйк не го последва, част от привидната му приветливост се стопи.
   – Надали ви се е разминавало при закъснения в армията, господин Страйк. Идвайте, ако обичате.
   Страйк сякаш изобщо не го чу.
   – Какво точно искате от мен да направя за вас, госпожо Куин? – попита той неугледно облечената жена на канапето.
   – Става дума за съпруга ми...
   – Господин Страйк, имам среща след малко повече от час – заяви Уилям Бейкър вече по-високо.
   – ... вашата секретарка каза, че нямате свободни часове за срещи, но аз ѝ отговорих, че ще почакам.
   – Страйк! – изръмжа Уилям Бейкър, сякаш викаше куче.
   – Робин – простена изтощеният Страйк, най-после изпуснал нервите си. – Приготви сметката на господин Бейкър и му дай досието по случая, приготвено е.
   – Какво? – заекна стъписан Уилям Бейкър.
   Отново се върна в предния кабинет.
   – Отпраща ви – уведоми го със задоволство Лионора Куин.
   – Но вие не сте довършили работата – подхвана Бейкър. – Казахте, че има още...
   – Работата може да ви я довърши друг. Някой, който не възразява срещу неприятни клиенти.
Атмосферата в офиса стана ледена. С каменно лице, Робин извади папката на Бейкър от кантонерката и я подаде на Страйк.
   – Как смеете...
   – В това досие има достатъчно факти, които ще издържат в съда – съобщи Страйк и го връчи на директора. – Струва си парите.
   – Не сте приключили...
   – С вас обаче приключи – намеси се Лионора Куин.
   – Ще млъкнеш ли, глупава жено... – подзе Уилям Бейкър, после внезапно отстъпи назад в мига, когато Страйк направи крачка напред.
   Никой не казваше нищо. Бившият армейски офицер сякаш изведнъж заемаше два пъти повече пространство, отколкото няколко секунди по-рано.
   – Идете да седнете в моя кабинет, госпожо Куин – тихо каза Страйк.
   Тя стори каквото ѝ поръча.
   – Мислите ли, че ѝ е по джоба да ви плати? – изрече подигравателно оттеглящият се Уилям Бейкър, вече с ръка на дръжката на вратата.
   – Хонорарът ми подлежи на договаряне – поясни Страйк и допълни: – Ако харесам клиента.
Той последва Лионора Куин в кабинета си и тръшна вратата зад себе си.
   – Той е с десни убеждения, нали? – коментира Лионора, когато се настани на стола пред бюрото на Страйк.
   – Да – потвърди Страйк и се отпусна тежко насреща ѝ. – Така е.
   Въпреки почти лишеното ѝ от бръчки с хубав тен лице и бистри бледосини очи, тя изглеждаше около петдесетгодишна. Тънката ѝ прошарена коса беше прибрана с две пластмасови гребенчета и тя примигваше към него през старомодни очила с прекалено големи пластмасови рамки. Палтото ѝ, макар и чисто, трябва да бе купено през осемдесетте години. Беше с подплънки и големи пластмасови копчета.
   – Значи, сте тук по повод съпруга си, госпожо Куин?
   – Да – потвърди Лионора. – Той изчезна.
   – От колко време го няма? – попита Страйк и механично се пресегна за бележник.
   – От десет дни – отвърна Лионора.
   – Бяхте ли в полицията?
   – Не ми трябва полицията – отвърна нетърпеливо, сякаш ѝ беше дошло до гуша да го обяснява на хората. – Веднъж преди им се обадих и всички ми бяха ядосани, защото той бил у приятел. Оуен просто се отплесва понякога. Той е писател – добави, сякаш това обясняваше всичко.
   – И преди ли е изчезвал?
   – Емоционален е – каза тя с унило изражение. – Вечно зачезва, но все пак минаха десет дни. Знам, че е разстроен, ала имам нужда от него у дома. И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и...
   – Орландо? – повтори Страйк и умореното му съзнание се насочи към курортния град във Флорида.
   Не разполагаше с време да пътува до Америка, а и Лионора Куин с античното ѝ палто нямаше вид да може да му купи билет до там.
   – Орландо, дъщеря ни – поясни Лионора. – Нужно е някой да я наглежда. Оставих една съседка при нея, докато съм тук.
   На вратата се почука и се показа яркозлатистата глава на Робин.
   – Желаете ли кафе, господин Страйк? А вие, госпожо Куин?
   След като дадоха поръчките си на Робин и тя се оттегли, Лионора каза:
   – Няма да ви отнеме много време, защото мисля, че знам къде е, само не мога да се сдобия с адреса, а никой не отговаря на обажданията ми. Минаха десет дни – повтори тя – и той ни е нужен у дома.
   На Страйк му се видя голямо разточителство да се прибягва до частен детектив при такива обстоятелства, особено с оглед на бедността им, която външността ѝ подсказваше.
   – Ако опира до едно телефонно обаждане – внимателно рече той, – нямате ли приятелка, или...
   – Една не може да свърши това – отсече тя и той се усети някак прекомерно разчувстван (изтощението понякога го правеше уязвим емоционално) от косвеното ѝ признание, че има едничка приятелка на света. – Оуен им е поръчал да не казват къде е. Нужен ми е мъж да го свърши – изрече простичко. – Да ги накара да кажат.
   – Името на съпруга ви е Оуен, така ли?
   – Да – отвърна тя. – Оуен Куин. Авторът на „Грехът на Хобарт“.
   Нито името, нито заглавието говореха нещо на Страйк.
   – И мислите, че знаете къде е той?
   – Да. Бяхме на една забава с много издатели и хора от тези среди. Той не искаше да ме води, но му казах: „Намерила съм детегледачка. Идвам и толкоз“. Там чух Крисчън Фишър да разправя на Оуен за това място, където писателите отивали за отдих. После попитах Оуен: „Какво е това място, за което ти говореше?“. А Оуен отвърна: „Няма да ти кажа, нали тъкмо в това е смисълът, да се откъснеш от жена и деца“.
   Тя едва ли не подканваше Страйк да се присъедини към съпруга ѝ в присмеха над нея, горда, каквито биваха понякога майките, с наглостта на детето си.
   – Кой е Крисчън Фишър? – осведоми се Страйк, като правеше усилия да се съсредоточи.
   – Издател. Млад, модерен мъж.
   – Не се ли опитахте да позвъните на Фишър и да го попитате за адреса на мястото за писателски отдих?
   – Да, опитах се. Обаждах му се всеки ден в продължение на цяла седмица. Твърдяха, че му предали съобщението ми и щял да ми се обади, но не го направи. Според мен Оуен му е поръчал да не казва къде е. Но вие ще успеете да получите адреса от Фишър. Знам, че си разбирате от работата – каза тя. – Вие разрешихте случая с Лула Ландри, а полицията никога нямаше да се справи.
   Само осем месеца по-рано Страйк бе имал един-единствен клиент, бизнесът му не вървеше и перспективите му бяха отчайващи. И тогава бе доказал удовлетворително за Кралската прокуратура, че млада жена, ползваща се с голяма известност, не се е самоубила, а е била блъсната от балкона си на четвъртия етаж, което бе довело до смъртта ѝ. Последвалата публичност му доведе поток от клиенти; в продължение на няколко седмици той беше най-прочутият частен детектив в метрополиса. Джони Рокъби се беше смалил до бележка под линия в личната му история; самият Страйк на свой ред си беше спечелил име в обществото, впрочем име, което повечето хора бъркаха...
   – Аз ви прекъснах – заговори той, като се мъчеше с всички сили да се залови за нишката на мислите си.
   – Така ли?
   – Да – потвърди Страйк. – Казахте: „И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и...“.
   – О, да – кимна тя. – Случва се нещо странно, откакто го няма...

Преводач Надя Баева

Издателство Колибри


_______
* Дж. К. Роулинг

неделя, 2 февруари 2014 г.

Робърт Галбрейт >> Зовът на кукувицата

Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт (Дж. К. Роулинг) пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант. Питър Джеймс

   Страйк бе прекарал ранния следобед в сградата на Студентския съюз на Лондонския университет, където благодарение на това, че мина решително и с намръщено лице покрай рецепцията, беше се добрал до помещението с душовете, без някой да го спре или да му поиска студентска карта. След това бе изял корава кифличка с шунка и блокче шоколад в кафето. После се бе лутал, зашеметен от умора и често палейки цигара, между евтините магазини, в някои от които влизаше да си купи с парите на Бристоу малкото вещи от първа необходимост, нужни му сега, след като вече бе лишен от легло и изхранване. В привечерните часове вече се намираше в италиански ресторант с няколко големи, струпани около него кутии, седнал до бара и отпиващ от бирата си, почти забравил вече защо му се налага да убива времето.
   Беше почти осем, когато се върна в офиса си. Това бе часът, в който Лондон му се струваше най-привлекателен; работният ден беше свършил, прозорците на пъбовете светеха уютно подобно на скъпоценни камъни, улиците бяха пълни с живот, неуморно вечните стари сгради, омекотени от уличното осветление, пораждаха странно чувство на успокоение. Виждали сме много като теб, сякаш мълвяха те утешително, докато той куцукаше по Оксфорд Стрийт, понесъл сгъваемо походно легло. Седем и половина милиона сърца биеха в непосредствена близост в този оживен стар град и със сигурност много от тях бяха далеч по-тежко ранени от неговото. Докато крачеше уморено покрай затварящите магазини, а небето над него придобиваше цвят на индиго, Страйк откри утеха в мащабите на града и в анонимността му.
   Оказа се истинско приключение да качи походното легло по металното стълбище до втория етаж и когато стигна пред вратата, надписана с името му, болката в края на десния му крак вече беше непоносима. Облегна се за момент на вратата, като пренесе тежестта на тялото си върху левия крак, и се загледа в стъклото, което се замъгляваше от запъхтяното му дишане.
   – Нещастник дебел – наруга се на глас. – Изфирясал дърт динозавър.
   Обърса потта от челото си, отключи вратата и премъкна през прага разнообразните си покупки. Във вътрешния кабинет избута бюрото встрани, опъна леглото, разви спалния чувал и напълни евтиния чайник на умивалника в помещението извън стъклената врата.
   Вечерята му от нудли още беше в опаковката, беше я избрал, защото му напомняше за войнишкия порцион, който носеше в раницата си. Той бе вкоренил дълбоко у него асоциацията за бързо затопляна рехидратирана храна и импровизиран подслон за преспиване, които автоматично го караха да посяга за оръжието си. Когато водата в чайника завря, той я сипа направо в кутийката и изяде рехидратираната паста с пластмасова лъжичка от университетското кафене, седнал на канцеларския си стол, отправил поглед надолу към почти пустата пряка, отвъд която в сумрака гърмеше потокът от превозни средства по голямата улица, и заслушан в отривистия ритъм на бас китарата от „12 Бар Кафе“ два етажа по-надолу.
Беше спал и на по-лоши места. Преживял беше каменния под на многоетажен паркинг в Ангола, бомбардираната металодобивна фабрика, където бяха опънали палатки и където на сутринта изкашля черни сажди. Най-лошо от всичко беше усойното общежитие в Норфък, където майка му беше дотътрила него и една от полусестрите му, когато бяха съответно на осем и шест години. Спомняше си лишените от удобство болнични легла, в които бе прекарал месеци, разните места за самонастаняване (отново с майка му), мразовитите гори, където бе лагерувал по време на армейски учения. Колкото и примитивно и непредразполагащо да изглеждаше походното легло под едничката гола крушка, то беше луксозно в сравнение с всички тях.
   Актът на пазаруване на нужните му неща и вкарването им в употреба събудиха у Страйк стария войнишки навик да свърши онова, което трябва, без въпроси и без оплаквания. Изхвърли в боклука опаковката на нудлите, включи лампата и седна зад бюрото, където Робин бе прекарала по-голямата част от деня.
   Докато събираше компонентите за новото досие – папка с твърди корици, бели листове и кламери; бележника, в който беше записал разговора с Бристоу; туристическата брошура от „Тотнъм“; визитката на Бристоу, – забеляза реда в чекмеджетата, липсата на прах по монитора, отсъствието на празни чаши и боклуци и едва доловимия аромат на парфюм „Пледж“. Умерено заинтригуван, той отвори кутията с пари за дребни разходи и откри в нея бележка с прилежния закръглен почерк на Робин, уведомяваща го, че ѝ дължи четирийсет и два пенса за шоколадовите бисквити. Страйк извади от портфейла си четирийсет лири от онези, с които му бе платил Бристоу, и ги пусна в кутията; сетне му хрумна нова мисъл, отброи четирийсет и два пенса и ги добави отгоре.
   После с една от химикалките, които Робин бе подредила грижливо в най-горното чекмедже, Страйк започна да пише бързо и с лекота, като първо постави датата. Откъсна бележките от разговора с Бристоу и ги прикрепи към досието; записа всички стъпки, които бе предприел дотук, включително обажданията до Анстис и Уордъл и номерата на телефоните им (подробностите за другия приятел обаче, който предостави полезни имена и адреси, не бяха включени в досието).
   Накрая, преди да сложи папката на мястото ѝ най-вдясно на рафта, Страйк постави сериен номер на новия си случай и го записа заедно с обозначението „Внезапна смърт, Лула Ландри“ на гръбчето.
   Сега най-после отвори плика, който според Бристоу съдържаше съществените следи, пропуснати от полицията. Почеркът на адвоката, четлив и плавен, се лееше в плътно изписани редове.
   Както беше обещал Бристоу, съдържанието се отнасяше главно до действията на мъжа, когото той наричаше „Бягащия“.
   Бягащия бе висок чернокож мъж, чието лице беше скрито от шал и който се появяваше на запис от камера в късен автобус, движещ се от Айлингтън към Уест Енд. Беше се качил на този автобус около петдесет минути преди Лула Ландри да умре. След това бе показан на запис от охранителна камера в Мейфеър да се движи по посока на дома на Ландри в един часа и трийсет и девет минути. Беше спрял пред камерата и очевидно се консултираше с листче хартия („евентуално за адрес или упътване“, услужливо бе добавил Бристоу в бележките си), преди да се придвижи извън обхвата.
   Запис от същата камера малко по-късно показваше Бягащия да спринтира в обратна посока покрай камерата в два часа и дванайсет минути и да излиза извън обхвата. „Втори чернокож също тича – евентуален съгледвач? Сварен при кражба на кола? По това време зад ъгъла се е включила аларма на кола“, беше написал Бристоу.
   Накрая имаше запис от камера на „чернокож, силно напомнящ Бягащия“, който крачи по улица близо до Грейс Ин Скуеър, на няколко километра разстояние, по-късно сутринта, след смъртта на Ландри. „Лицето все така е скрито“, пишеше Бристоу...

Издателство Колибри