Предишният обитател, управител на бара долу, се бе преместил в по-здравословно жилище и Страйк, който бе спал в офиса си в продължение на няколко месеца, бе подскочил при възможността да наеме апартаментчето, благодарен, че проблемът с неговата бездомност бе намерил тъй лесно решение. Пространството под стрехите беше малко по които и да било стандарти, а още повече за мъж с ръст сто и деветдесет сантиметра и половина. Едва имаше място да се обърне под душа; кухнята и дневната бяха неудобно свързани, а спалнята бе почти изцяло запълнена от двойното легло. Част от вещите на Страйк още си бяха по кашони на площадката въпреки протестите на хазаина. Малките прозорци гледаха над покриви, а Денмарк Стрийт бе далеч долу. Постоянното вибриране на басите от бара на партера бе приглушено и собствената музика на Страйк често напълно го удавяше.
Вроденото чувство на Страйк за ред си проличаваше навсякъде: леглото беше оправено, съдовете чисти, всичко бе на мястото си. Имаше нужда от бръснене и душ, но това можеше да почака; след като окачи палтото си и нагласи алармата за девет и двайсет, опъна се на леглото, както си беше с дрехите.
Заспа за секунди, а след още няколко – или така му се стори поне – беше отново буден. Някой чукаше на вратата му.
– Прощавай, Корморан, много съжалявам...
Сътрудничката му, висока, млада жена с дълга червеникаворуса коса, го погледна с молба за извинение, но при вида му изражението ѝ премина в ужасено.
– Добре ли си?
– Заспал бях. Не съм мигвал цяла нощ... две нощи.
– Ужасно съжалявам – повтори Робин, – ала е девет и четирийсет, Уилям Бейкър вече е тук и започва да става...
– По дяволите – измърмори Страйк. – Явно не съм нагласил алармата както трябва. Дай ми пет минути...
– И това не е всичко – додаде Робин. – Дошла е и една жена. Казва, че няма назначена среща. Обясних ѝ, че не разполагаш със свободно време за друг клиент, но тя отказва да си тръгне.
Страйк се прозя и потърка очи.
– Пет минути. Виж там, поднеси им чай.
След шест минути с чиста риза и миришещ на паста за зъби и дезодорант, но все така небръснат, Страйк влезе в предния кабинет, където завари Робин седнала пред компютъра си.
– Е, по-добре късно, отколкото никога – подхвърли Уилям Бейкър със суха усмивка. – Късмет имате с тази хубавичка секретарка, иначе щях да се отегча и да си тръгна.
Страйк видя как Робин пламна от гняв, след което се извърна и преднамерено задълбочено се зае да сортира пощата.
Имаше нещо обидно в начина, по който Бейкър бе произнесъл думата „секретарка“. Безупречен в костюма си на тънко райе, директорът на компания бе наел Страйк да разследва двама от членовете на борда ѝ.
– Добро утро, Уилям – каза Страйк.
– А извинение няма ли? – избъбри Бейкър с очи, вперени към тавана.
– Здравейте, коя сте вие? – попита Страйк, като го игнорира и се обърна към слабичката жена на средна възраст в старо кафяво палто, която седеше на канапето.
– Лионора Куин – отвърна тя с изговор, който прозвуча в тренираното ухо на Страйк като от западните райони.
– Предстои ми много натоварен предобед, Страйк – обади се Бейкър.
Без покана, той премина във вътрешния кабинет. Когато Страйк не го последва, част от привидната му приветливост се стопи.
– Надали ви се е разминавало при закъснения в армията, господин Страйк. Идвайте, ако обичате.
Страйк сякаш изобщо не го чу.
– Какво точно искате от мен да направя за вас, госпожо Куин? – попита той неугледно облечената жена на канапето.
– Става дума за съпруга ми...
– Господин Страйк, имам среща след малко повече от час – заяви Уилям Бейкър вече по-високо.
– ... вашата секретарка каза, че нямате свободни часове за срещи, но аз ѝ отговорих, че ще почакам.
– Страйк! – изръмжа Уилям Бейкър, сякаш викаше куче.
– Робин – простена изтощеният Страйк, най-после изпуснал нервите си. – Приготви сметката на господин Бейкър и му дай досието по случая, приготвено е.
– Какво? – заекна стъписан Уилям Бейкър.
Отново се върна в предния кабинет.
– Отпраща ви – уведоми го със задоволство Лионора Куин.
– Но вие не сте довършили работата – подхвана Бейкър. – Казахте, че има още...
– Работата може да ви я довърши друг. Някой, който не възразява срещу неприятни клиенти.
Атмосферата в офиса стана ледена. С каменно лице, Робин извади папката на Бейкър от кантонерката и я подаде на Страйк.
– Как смеете...
– В това досие има достатъчно факти, които ще издържат в съда – съобщи Страйк и го връчи на директора. – Струва си парите.
– Не сте приключили...
– С вас обаче приключи – намеси се Лионора Куин.
– Ще млъкнеш ли, глупава жено... – подзе Уилям Бейкър, после внезапно отстъпи назад в мига, когато Страйк направи крачка напред.
Никой не казваше нищо. Бившият армейски офицер сякаш изведнъж заемаше два пъти повече пространство, отколкото няколко секунди по-рано.
– Идете да седнете в моя кабинет, госпожо Куин – тихо каза Страйк.
Тя стори каквото ѝ поръча.
– Мислите ли, че ѝ е по джоба да ви плати? – изрече подигравателно оттеглящият се Уилям Бейкър, вече с ръка на дръжката на вратата.
– Хонорарът ми подлежи на договаряне – поясни Страйк и допълни: – Ако харесам клиента.
Той последва Лионора Куин в кабинета си и тръшна вратата зад себе си.
– Той е с десни убеждения, нали? – коментира Лионора, когато се настани на стола пред бюрото на Страйк.
– Да – потвърди Страйк и се отпусна тежко насреща ѝ. – Така е.
Въпреки почти лишеното ѝ от бръчки с хубав тен лице и бистри бледосини очи, тя изглеждаше около петдесетгодишна. Тънката ѝ прошарена коса беше прибрана с две пластмасови гребенчета и тя примигваше към него през старомодни очила с прекалено големи пластмасови рамки. Палтото ѝ, макар и чисто, трябва да бе купено през осемдесетте години. Беше с подплънки и големи пластмасови копчета.
– Значи, сте тук по повод съпруга си, госпожо Куин?
– Да – потвърди Лионора. – Той изчезна.
– От колко време го няма? – попита Страйк и механично се пресегна за бележник.
– От десет дни – отвърна Лионора.
– Бяхте ли в полицията?
– Не ми трябва полицията – отвърна нетърпеливо, сякаш ѝ беше дошло до гуша да го обяснява на хората. – Веднъж преди им се обадих и всички ми бяха ядосани, защото той бил у приятел. Оуен просто се отплесва понякога. Той е писател – добави, сякаш това обясняваше всичко.
– И преди ли е изчезвал?
– Емоционален е – каза тя с унило изражение. – Вечно зачезва, но все пак минаха десет дни. Знам, че е разстроен, ала имам нужда от него у дома. И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и...
– Орландо? – повтори Страйк и умореното му съзнание се насочи към курортния град във Флорида.
Не разполагаше с време да пътува до Америка, а и Лионора Куин с античното ѝ палто нямаше вид да може да му купи билет до там.
– Орландо, дъщеря ни – поясни Лионора. – Нужно е някой да я наглежда. Оставих една съседка при нея, докато съм тук.
На вратата се почука и се показа яркозлатистата глава на Робин.
– Желаете ли кафе, господин Страйк? А вие, госпожо Куин?
След като дадоха поръчките си на Робин и тя се оттегли, Лионора каза:
– Няма да ви отнеме много време, защото мисля, че знам къде е, само не мога да се сдобия с адреса, а никой не отговаря на обажданията ми. Минаха десет дни – повтори тя – и той ни е нужен у дома.
На Страйк му се видя голямо разточителство да се прибягва до частен детектив при такива обстоятелства, особено с оглед на бедността им, която външността ѝ подсказваше.
– Ако опира до едно телефонно обаждане – внимателно рече той, – нямате ли приятелка, или...
– Една не може да свърши това – отсече тя и той се усети някак прекомерно разчувстван (изтощението понякога го правеше уязвим емоционално) от косвеното ѝ признание, че има едничка приятелка на света. – Оуен им е поръчал да не казват къде е. Нужен ми е мъж да го свърши – изрече простичко. – Да ги накара да кажат.
– Името на съпруга ви е Оуен, така ли?
– Да – отвърна тя. – Оуен Куин. Авторът на „Грехът на Хобарт“.
Нито името, нито заглавието говореха нещо на Страйк.
– И мислите, че знаете къде е той?
– Да. Бяхме на една забава с много издатели и хора от тези среди. Той не искаше да ме води, но му казах: „Намерила съм детегледачка. Идвам и толкоз“. Там чух Крисчън Фишър да разправя на Оуен за това място, където писателите отивали за отдих. После попитах Оуен: „Какво е това място, за което ти говореше?“. А Оуен отвърна: „Няма да ти кажа, нали тъкмо в това е смисълът, да се откъснеш от жена и деца“.
Тя едва ли не подканваше Страйк да се присъедини към съпруга ѝ в присмеха над нея, горда, каквито биваха понякога майките, с наглостта на детето си.
– Кой е Крисчън Фишър? – осведоми се Страйк, като правеше усилия да се съсредоточи.
– Издател. Млад, модерен мъж.
– Не се ли опитахте да позвъните на Фишър и да го попитате за адреса на мястото за писателски отдих?
– Да, опитах се. Обаждах му се всеки ден в продължение на цяла седмица. Твърдяха, че му предали съобщението ми и щял да ми се обади, но не го направи. Според мен Оуен му е поръчал да не казва къде е. Но вие ще успеете да получите адреса от Фишър. Знам, че си разбирате от работата – каза тя. – Вие разрешихте случая с Лула Ландри, а полицията никога нямаше да се справи.
Само осем месеца по-рано Страйк бе имал един-единствен клиент, бизнесът му не вървеше и перспективите му бяха отчайващи. И тогава бе доказал удовлетворително за Кралската прокуратура, че млада жена, ползваща се с голяма известност, не се е самоубила, а е била блъсната от балкона си на четвъртия етаж, което бе довело до смъртта ѝ. Последвалата публичност му доведе поток от клиенти; в продължение на няколко седмици той беше най-прочутият частен детектив в метрополиса. Джони Рокъби се беше смалил до бележка под линия в личната му история; самият Страйк на свой ред си беше спечелил име в обществото, впрочем име, което повечето хора бъркаха...
– Аз ви прекъснах – заговори той, като се мъчеше с всички сили да се залови за нишката на мислите си.
– Така ли?
– Да – потвърди Страйк. – Казахте: „И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и...“.
– О, да – кимна тя. – Случва се нещо странно, откакто го няма...
Издателство Колибри
Копринената буба в Pimodo
_______
* Дж. К. Роулинг
