Показват се публикациите с етикет Криминале. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Криминале. Показване на всички публикации

събота, 29 август 2015 г.

Гилбърт Кийт Честъртън >> Огледалото на съдията

Случаите на Отец Браун

Гилбърт Кийт Честъртън е британски поет, писател и християнски мислител, останал ненадминат и до днес в серията детективски новели, които пише в златните години на криминалния жанр.
Постоянен герой в тях е отец Браун – симпатичен и тих свещеник с проницателен поглед и непогрешима интуиция.

В шестте представени случая отец Браун разплита виртуозни престъп­ления и разобличава изкусни престъп­ници с лекотата на детска игра.
Из­ящният стил наЧестъртън и харак­терната духовитост на диалозите в този сборник са истински празник за ценителите на качествената детек­тивска литература.


Преводачи Анна Друмева, Владимир Молев
Оформление Николай Киров
Издателство Millenium (2015)

понеделник, 10 август 2015 г.

Лоренцо Каркатера >> Вълка

Той е начело на ООН [на престъпността]

   Казвам се Винсънт Марели и твоят живот ми принадлежи.
   Знам, че никога не си ме виждал и че ако имаш късмет, никога няма да ме видиш. Твърде е вероятно и да не си чувал за мен, но аз владея част от теб. От всичко, което правиш. Не ме интересува къде живееш или с какво се занимаваш. Но винаги една част, процент от твоите пари, попада в джобовете на хората, които аз ръководя. Ние сме навсякъде, докосваме се до всичко и всички и винаги обръщаме всичко в печалба.
   И никога няма да разбереш как го правим.
   Това е нашата тайна.
   Ще си кажеш, че съм неуязвим, щом притежавам толкова голяма власт. Но ще сбъркаш. Допуснах непростима грешка, заради която най-скъпите ми същества загинаха, погубени от терористи.
   Беше моя грешка.
   Но и на терористите. Няма да заловя всички, обаче ще им отмъстя или ще загина.
   Те ще научат името ми.
   Ще усетят гнева ми.
   Ще се страхуват от ВЪЛКА...

Преводач Петър Нинов
Издателство Плеяда (2015)

Вълка в Pimodo

неделя, 2 август 2015 г.

Катарина Ингелман-Сундбер >> Дребната старица, която наруши всички правила

Петима старци-бунтовници и техният коварен план

   Дребната старица стисна ръкохватките на проходилката си, окачи бастуна до пазарската кошница и направи всичко по силите си, за да изглежда непоклатима. В крайна сметка една жена на седемдесет и девет години, която се кани да извърши първия банков обир в живота си, би трябвало да излъчва авторитет. Тя изправи гръб, дръпна периферията на шапката си по-ниско върху челото и бутна вратата, за да се отвори. После бавно и решително влезе в банката, като се подпираше на проходилката. До края на работното време оставаха пет минути и на опашката чакаха трима клиенти. Проходилката проскърцваше. Беше я смазала със зехтин, но едно от колелцата се въртеше накриво, откакто се беше сблъскала с количката на чистачката в старческия дом. Но това не беше важно. Най-важното беше, че на проходилката беше монтирана голяма кошница, в която щяха да се съберат много пари.
   Марта Андерсон от район „Сьодермалм“ в Стокхолм ходеше леко приведена. Беше облечена с обикновено палто в неопределен цвят, избрано специално да не привлича внимание. Възрастната жена беше под среден ръст и набита, но не и дебела. Носеше удобни тъмни обувки, идеални за бързо бягство, ако се наложи. Ако изобщо все още беше в състояние да се затича. Не го беше правила от години, така че може би трябваше да се задоволи с енергичен тръс. Ръцете ѝ с изпъкнали вени бяха скрити в кожени ръкавици, износени от употреба, а късата ѝ бяла коса беше покрита от кафява шапка с широка периферия. Беше сложила на врата си шал в искрящ цвят, за да може, ако я снимат със светкавица, яркият нюанс да накара фотоапарата да освети всичко на снимката и лицето ѝ да не си личи. Шалът беше допълнителна мярка за безопасност, защото устата и носът ѝ, така или иначе, попадаха в сянката на шапката. Но щом се налагаше да е стара, поне можеше да бъде и мъдра.
   Малкият клон на банката на улица „Гьотгатан“ приличаше на повечето банки в Швеция в днешно време. Имаше само една касиерка, застанала зад единственото гише за обслужване на клиенти; безлични и скучни стени; идеално лъснат под и масичка, отрупана с рекламни брошури за изгодни кредити и инвестиционни посредници. „Скъпи автори на брошури – помисли си Марта. – Аз знам много по-добри начини да се спечелят купища пари!“ Марта беше твърдо решена да се смее не само по целия път до банката, но както се казваше, и по целия път обратно.
   Тя седна на кушетката за клиенти и се престори, че разглежда плакатите с реклами за спестовни влогове, но забеляза, че ръцете ѝ треперят. Дискретно мушна едната в джоба, за да си вземе плодово драже. Беше от нездравословните сладки неща, които лекарите ѝ забраняваха, а зъболекарите тайно обожаваха. Опитваше се да бъде послушна, стремеше се да не се поддава на сладките изкушения. Но ако имаше ден, в който да бъде бунтарка, той беше днешният. Със сигурност ѝ се полагаше поне едно вредно удоволствие, нали така?
   Електронното табло, на което се изписваха номерата на клиентите, избръмча, цифрите се смениха и един мъж на четиресет и няколко бързо пристъпи до гишето. Служителката скоро се справи с него, а после почти толкова бързо обслужи и една тийнейджърка. Последен на опашката обаче беше един възрастен господин, който се забави доста повече, като си мърмореше и тромаво разлистваше някакви хартийки. Нетърпението на Марта нарастваше. Не биваше да остава в банката твърде дълго. Някой можеше да забележи езика на тялото ѝ или някаква друга подробност, която да я издаде. Затова се опита да направи всичко възможно, за да изглежда като поредната възрастна жена, която иска да изтегли малко пари от банката. По ирония на съдбата тя планираше да направи точно това – но касиерката щеше да остане шокирана както от сумата, така и от факта, че парите не бяха точно нейни. А като стана дума за подробностите... Марта бръкна в джоба на палтото си, за да извади изрезката от вестника. Беше запазила една статия за разходите, които банковите обири носеха на банките. Заглавието гласеше: „Това е обир“. Всъщност именно тези думи я бяха вдъхновили да го направи.
   Възрастният мъж на гишето вече приключваше, затова Марта се зае да се надигне от кушетката и да застане толкова изправена, колкото ѝ беше възможно. Беше прекарала целия си живот като честен, разумен човек, на когото всички могат да разчитат, дори беше отряден председател в училище. А сега се канеше да стане престъпник. Но реално погледнато, как иначе щеше да посрещне старостта? Имаше нужда от пари, за да си намери прилично място за живеене – както за себе си, така и за приятелите си. Вече нямаше как да се откаже. Заедно със старите си другари от хора тя щеше да прекара една чудесна „трета възраст“. Казано по-просто, в есента на живота им щеше да има и малко забавление. Лично тя щеше да се погрижи за това.
Възрастният господин на гишето очевидно не бързаше за никъде, но най-сетне таблото избръмча и над главата на касиерката се появи номерът на Марта. Тя се приближи до гишето бавно, но с достойнство. Канеше се за един миг да унищожи добрата репутация, която си беше изграждала цял живот. Но какъв друг избор имаше в съвременното общество, което се отнасяше толкова зле с по-възрастните? Човек или трябваше да се предаде, или да се адаптира. А тя беше от хората, които се адаптират.
   Докато правеше последните няколко крачки към гишето, внимателно огледа цялото помещение. После спря и дружелюбно кимна на касиерката, преди да ѝ подаде изрезката от вестника:
   „ТОВА Е ОБИР!“.
   Касиерката прочете заглавието, вдигна очи към нея и се усмихна:
   – С какво мога да ви помогна?
   – Три милиона и по-бързо! – провикна се Марта.
   Усмивката на касиерката се разшири.
   – Желаете да изтеглите пари в брой, така ли?
   – Не, ти ще ги изтеглиш за мен – веднага!
   – Ясно. Но парите за пенсиите все още не са преведени. Нали разбирате, мила госпожо – те пристигат едва към средата на месеца.
   Марта беше изгубила инерция. Ситуацията не се развиваше така, както си беше представяла. Най-добре да действа незабавно. Тя вдигна бастуна си и го пъхна през прозорчето на гишето, като се опита да го размаха.
   – По-бързо! Дай ми трите милиона – веднага!
   – Но пенсиите все още не са...
   – Прави, каквото ти казвам! Три милиона! В кошницата – веднага!
Към този момент на момичето зад гишето вече му омръзна. Беше дошъл краят на работното време и искаше да си ходи вкъщи. Марта го проследи с поглед, докато се изправяше и отиваше да доведе двама колеги. И двамата бяха еднакво симпатични и се усмихваха вежливо. По-близкият приличаше на Грегъри Пек. Или може би на Кари Грант?
   – Ние ще оправим всичко с вашата пенсия, не се тревожете – каза той. – А моят колега с удоволствие ще ви повика такси, за да се приберете у дома.
   Марта надникна през стъклото на гишето. Момичето беше в офиса зад него и вече вдигаше телефона.
   – Е, добре тогава – каза тя. – Явно ще трябва да ви обера някой друг път.
   Възрастната жена реши да отстъпи. Бързо издърпа бастуна си обратно и скри изрезката от вестника в ръка. Служителите от банката ѝ помогнаха да излезе и да се качи в таксито, като не спираха да се усмихват. Дори сгънаха проходилката ѝ, за да я приберат в багажника.
   – Старчески дом „Диамант“ – каза Марта на шофьора на таксито. – По тарифата за пенсионери.
   После махна за довиждане на банковите служители и внимателно прибра изрезката от вестника в джоба си. Всичко беше минало точно по план. Една бабичка с проходилка беше в състояние да направи много неща, които другите хора не можеха. Тя пъхна ръка в джоба си, за да си вземе още един бонбон, и доволно се зае да си тананика под нос. Сега ѝ оставаше само да накара приятелите си от хора да ѝ помогнат, за да може планът ѝ да сработи. А те бяха най-близките, най-скъпите ѝ приятели – хората, с които се беше събирала и беше пяла в продължение на повече от двайсет години. Естествено, нямаше как да ги попита направо дали искат да станат престъпници. Щеше да се наложи да ги убеди по-дискретно. Но после – и тя изобщо не се съмняваше в това – те щяха да ѝ благодарят, че е променила живота им за добро.

   Марта се събуди от далечно бръмчене, последвано от отчетлив звън. Тя отвори очи и се опита да се ориентира. А, да, беше в старческия дом, разбира се. И да, разбира се, че я беше събудил Греблото, както всички наричаха нейния добър приятел Бертил Енгстрьом. Той имаше навика да става посред нощ, за да похапва. И винаги слагаше нещо в микровълновата фурна, а после съвсем забравяше за него. Марта стана от леглото и се отправи към кухнята, като си помагаше с проходилката. Отвори микровълновата фурна, като си мърмореше под нос, и извади една порция спагети с кюфтенца в доматен сос, покрита с пластмасово фолио. Сетне замечтано се загледа в къщите от другата страна на улицата. Няколко светлини меко сияеха в нощта. Тя си помисли, че в отсрещните къщи със сигурност имаше истински кухни. Тук, в старческия дом, преди също имаха оборудвана кухня, но новите собственици бяха съкратили кухненските работници, за да спестят персонал и пари. Преди компанията „Диамант“ да поеме управлението на дома, времето за хранене беше събитието на деня, а в трапезарията се носеше уханието на вкусна храна. А сега? Марта се прозя и се подпря на умивалника. Общо взето, всичко беше станало по-зле и тя често намираше утеха единствено в сънищата си. Колко хубав беше сънят, от който се беше събудила току-що... все едно наистина беше ходила до банката, все едно собственото ѝ подсъзнание беше поело контрол върху нея, за да ѝ каже нещо. В училище винаги беше протестирала срещу нещата, които смяташе за несправедливи. Дори през годините си като учителка беше продължила да се бори срещу неприемливите правила и глупавите нововъведения. Но странно защо тук, в старческия дом, просто се беше предала пред всичко. Как се беше оставила да потъне в такова послушание и летаргия? Хората, които не харесваха управлението на своите държавници, вдигаха революции. Като нищо можеха да направят същото и тук – само трябваше да накара приятелите си да я подкрепят. Но банков обир – беше малко прекалено, нали? Тя притеснено се разсмя. Защото точно това беше страшничкото – нейните сънища почти винаги се сбъдваха...

Преводач Богдан Русев
Издателство Колибри (2015)

събота, 1 август 2015 г.

Антология >> Разбойници

21 истории от Джордж Мартин, Джилиан Флин, Джо Абъркромби, Нийл Геймън, Кери Вон, Патрик Ротфус, Скот Линч, Чери Прийст, Гарт Никс, Кони Уилис...

   Всички обичат разбойниците
... макар че понякога съжаляваме за това.

   Мошеници, измамници и негодяи. Нехранимайковци, крадци, изменници и вагабонти. Лоши момчета и момичета. Хитреци, съблазнители, изкусители, използвачи, фалшификатори, позьори, авантюристи, негодници... те са познати с много имена и се появяват отново и отново във всякакви истории, във всички жанрове на земята, в митовете и легендите... както и в историята на човечеството, разбира се. Те са децата на Локи от скандинавските саги и братята на Койота от индианските митове. Понякога са герои. Друг път са злодеи. Но най-често са нещо по средата, в различни нюанси на сивото... а сивото отдавна е любимият ми цвят. Защото е много по-интересно от черното или бялото.
   Предполагам, че винаги съм си падал по разбойниците. Когато бях малко момче през петдесетте, понякога ми се струваше, че половината предавания по телевизията са семейни комедии, а другата половина – уестърни. Баща ми обожаваше уестърни, така че съм ги гледал всичките – безкраен парад от пазители на закона и шерифи от Дивия запад, до един с квадратни челюсти, един от друг по-героични. Шериф Дилън беше като канара, Уайът Ърп беше смел, дързък и безстрашен (буквално – точно това беше текстът на песента по време на началните надписи), а колкото до Самотния рейнджър, Хопалонг Касиди, Джин Отри и Рой Роджърс, те бяха истински герои – благородни, достопочтени, идеални модели за подражание на всяко подрастващо момче... но някак си нито един от тях не ми се струваше истински. Любимите ми герои от уестърните бяха двамата, които разчупваха този калъп: Паладин, който се обличаше в черно (като злодей), когато беше на мисия в прерията, и като женствено конте, когато беше в Сан Франциско, „запознаваше се“ (на това място следва многозначително прокашляне) с различна красива жена всяка седмица и предлагаше услугите си за пари
   (а истинските герои не се интересуваха от пари); и братята Маверик (особено Брет), които бяха очарователни мошеници и предпочитаха комарджийската униформа от черен костюм, тънка вратовръзка и луксозна жилетка пред традиционното шерифско елече, значка и бяла шапка, а освен това беше много по-вероятно да ги видиш на масата за покер, отколкото като участници в престрелка.
   И знаете ли какво, от дистанцията на времето сериалите „Маверик“ и „Револвер под наем“ изглеждат много по-адекватно от повечето традиционни уестърни, създадени по същото време. Може да възразите, че са имали по-добри сценарии, по-добри актьори и по-добри режисьори от повечето останали „конни опери“ в конюшнята на телевизията, и няма да сгрешите... но аз си мисля, че и факторът „разбойници“ има нещо общо с това.
   Но не само почитателите на старите телевизионни уестърни могат да оценят един добър разбойник. Истината е, че разбойникът е архетипен герой, който прекосява границите на всякакви медии и жанрове... Въведение, ДРРМ

Съставители Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа

Преводач Богдан Русев
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела (2015)


неделя, 26 юли 2015 г.

Оливер Пьоч >> Дъщерята на палача

Вещици към кладата...

   Палачът мина през каменната арка между разтворените крила на портата, унило увиснали на пантите си, и влезе в замъка. Караулещите войници му кимнаха уморено и го пуснаха да мине. Якоб Куизъл огледа тесния мръсен двор. След последното нашествие на шведите преди десетина години резиденцията бе западнала още повече. Кулата отдясно се издигаше като опушена руина, покривите на конюшните и хамбарите бяха покрити с мъх и пропускаха вода. Счупени карети и всякакви вехтории се подаваха измежду разбитите дъсчени стени.
   Куизъл се изкачи по изтърканите стъпала, прекоси един тъмен коридор и се спря пред ниска дървена врата. Тъкмо смяташе да почука на нея, когато отвътре се чу глас.
   – Влизай!
   Секретарят явно имаше уши на рис.
   Палачът отвори вратата и влезе в тясната стая. Йохан Лехнер седеше на писалище, почти скрит зад купчини книги и пергаменти. С дясната си ръка той не спираше да пише с перо в един бележник, а с лявата посочи на Куизъл да седне. Макар че първите слънчеви лъчи се промъкваха през прозореца, в стаята беше здрачно. Потрепваше само светлината от няколко свещи. Палачът се отпусна на неудобния нисък стол и зачака, докато секретарят вдигне глава от своите документи.
   – Знаеш защо те повиках, нали?
   Йохан Лехнер впери пронизващ поглед в палача. Съдебният секретар бе наследил черната брада от своя баща, който също бе служил като секретар в Шонгау. Същото бледо лице, същите черни, пронизващи очи. Лехнер бяха влиятелен род в този град и секретарят не пропускаше възможност да го припомни на своите събеседници.
   Куизъл кимна и започна да пълни с тютюн лулата си.
   – Остави това! Знаеш, че не търпя дима.
   Палачът прибра лулата и изгледа предизвикателно Лехнер. Мина известно време, преди да проговори:
   – Заради Щехлин, предполагам.
   Йохан Лехнер кимна.
   – Народът негодува. Още отсега. А се случи едва вчера. Хората говорят...
   – Какво общо имам аз с това?
   Лехнер се приведе над масата и се опита да се усмихне. Удаде му се само наполовина.
   – Ти я познаваш. Разбирате се. Децата ти са се родили с нейна помощ. Искам да говориш с нея.
   – За какво да говоря с нея?
   – Накарай я да си признае.
   – Какво да направи?
   Лехнер наклони тялото си още малко над масата. Сега лицата им бяха на една ръка разстояние.
   – Разбра ме правилно. Да си признае.
   – Но още нищо не е доказано! До този момент само няколко жени злословят. Момчето е било няколко пъти при нея. Това е всичко.
   – Проблемът трябва да се реши. – Йохан Лехнер се облегна на стола си. Пръстите му барабаняха по облегалката. – Твърде много се говори. Ако протакаме, ще стане както по времето на дядо ти. Тогава ще имаш много работа.
   Палачът кимна, знаеше за какво говори Лехнер. Бяха изминали седемдесет години, откакто в прочутия процес срещу вещиците в Шонгау няколко десетки жени бяха отишли на кладата. Онова, което бе започнало с лошо време и няколко неизяснени смъртни случая, бе завършило с масово безумие, в което всеки обвиняваше всекиго. Тогава неговият дядо Йорг Абриел бе обезглавил около шестдесет жени. След това бяха изгорили телата им. Майстор Йорг се беше прочул и бе забогатял от това. Тогава по телата на някои от заподозрените бяха открили така наречените магьоснически белези – родилни петна, които бяха решили съдбата на бедните жени.
   В сегашния случай също ставаше въпрос за еретичен знак и дори Куизъл не можеше да отрече неговата връзка с магьосничеството. Секретарят имаше право. Хората щяха да продължат да търсят знаци. И дори ако убийствата се прекратят, подозренията нямаше да спрат. Този огън можеше да прерасне в пожар и да обхване целия Шонгау. Освен ако някой не признаеше и не поемеше цялата вина върху себе си.
   Марта Щехлин...
   Якоб Куизъл поклати глава.
   – Не мисля, че Щехлин има нещо общо с убийството. Може да е бил всеки, може да е бил външен човек. Момчето се носеше по водата. Един дявол знае къде са го намушкали. Може би са били мародерстващи войници.
   – А знакът? Бащата на момчето ми го описа. Не е ли изглеждал така? – Йохан Лехнер му подаде една рисунка. На нея се мъдреше кръгът с обърнатия кръст. – Знаеш какво е това – просъска секретарят. – Магия.
Палачът кимна.
   – Но това не означава, че Щехлин...
   – Акушерките са наясно с тези неща! – Лехнер беше повишил глас, което не бе обичайно за него. – Винаги съм предупреждавал, че не бива да приемаме такива жени в града. Те са пазителки на тайни знания и могат да погубят нашите жени и деца! В последно време децата непрекъснато бяха покрай нея. И Петер в това число. А ето, че го намериха мъртъв в реката.
   Якоб Куизъл копнееше за лулата си. С удоволствие би прогонил с дима лошите мисли от стаята. Твърде добре познаваше предразсъдъците на Съвета по отношение на акушерките. Марта Щехлин беше първата акушерка, която градът бе приел официално. Открай време тези жени будеха подозрения у мъжете със своите забранени знания. Те познаваха отварите и билките, докосваха жените на неприлични места и знаеха как да премахнат плода в утробата – този подарък от бог. Много акушерки бяха изгорени като вещици от мъжете.
   Якоб Куизъл познаваше отварите и също бе смятан за магьосник. Но той бе мъж. И палач.
   – Искам да отидеш при Щехлин и да я накараш да си признае – каза Йохан Лехнер. Той отново се бе отдал на бележките си и пишеше нещо. Погледът му беше насочен към книжата. Разговорът беше приключил.
   – А ако не признае? – попита Куизъл.
   – Тогава ѝ покажи инструментите. Достатъчно е да види пръстотрошачката и ще омекне.
   – За това ще е нужно решението на съвета – прошепна палачът. – Аз не мога да го направя по свое желание. Вие също.
   Лехнер се усмихна.
   – Както знаеш, днес има събрание на Съвета. Сигурен съм, че Първият бургмистър и другите височайши особи ще одобрят предложението ми.
Якоб Куизъл размишляваше. Ако Съветът одобреше днес началото на разпита, процесът щеше да се задвижи като часовников мехазнизъм. А това означаваше изтезания и най-вероятно смърт на кладата. И за двете отговаряше палачът.
   – Кажи ѝ, че утре ще започнем разпита – каза Лехнер, без да вдига глава от книжата на масата. – Ще има време да си помисли. Ако реши да се инати... е, тогава ще имаме нужда от твоята помощ.
   Перото продължаваше да драска по хартията. Откъм главния площад долетя звънът на църковната камбана. Беше осем часът. Йохан Лехнер вдигна поглед.
   – Това беше. Можеш да си вървиш.
   Палачът стана и отиде до вратата. Когато натисна дръжката, зад гърба му още веднъж прозвуча гласът на съдебния секретар:
   – Ей, Куизъл!
   Той се обърна. Секретарят заговори, без да го поглежда. – Знам, че я познаваш добре. Накарай я да говори. Това ще спести и на двама ви ненужни страдания.
   Якоб Куизъл поклати глава.
   – Не е била тя. Повярвай ми.
   Сега Йохан Лехнер отново вдигна поглед и го загледа право в очите.
   – Аз също не мисля, че е била тя. Но това е най-доброто за града. Можеш да ми вярваш за това.
   Палачът не отговори. Приведе се, за да не удари главата си в ниския горен праг, и затвори вратата след себе си...

Преводач Ивана Нешева
Издателство Хермес (2015)


сряда, 8 юли 2015 г.

Юрт & Русенфелт >> Човекът, който не беше убиец

Дори и най-тъмните тайни няма да останат потулени завинаги.
Защото най-дълбоките ни страхове ще ги изкарат на светло...

   Не беше убиец.
   Повтаряше си го наум, докато влачеше трупа надолу по скло- на. Аз не съм убиец.
   Убийците са престъпници. Убийците са лоши. Мракът е погълнал душите им и по разни причини те са прегърнали тъмнината и я приветстват, обръщайки гръб на светлината. Той не беше лош.
   Напротив.
   Не беше ли представил напоследък ясно доказателство за обратното? Не беше ли пренебрегнал чувствата и желанията си и не се ли бе въздържал заради доброто на други? Обърна другата буза – ето какво направи. Присъствието му тук – в това мочурище насред дивата пустош с мъртвото момче – не беше ли още едно доказателство, че се стреми да постъпи правилно? Принуден е да постъпи както трябва. И че никога повече няма да извърши предателство.
   Мъжът спря и дълбоко въздъхна. Въпреки възрастта си момчето беше тежко. Мускулесто. Прекарало беше много часове в спортната зала. Но не оставаше още много път. Мъжът хвана крачолите на панталоните му, които някога са били бели, но сега изглеждаха почти черни в мрака – от момчето изтече много кръв.
   Да, грешно е да се убива. Петата Божия заповед гласи: Не убивай. Има обаче изключения. На много места Библията всъщност оправдава убийството. Някои хора го заслужават. Грешното може да бъде правилно. Не съществува абсолютна истина.
   Ами ако причината да убиеш не е егоистична? Ако загубата на един човешки живот би спасила други? Би им дала шанс. Би им дала живот. В този случай постъпката със сигурност не може да се определи като лоша. Ако намерението е добро.
   Мъжът спря до тъмните води на малкия вир. Обикновено беше дълбок няколко метра, но дъждът напоследък бе напоил земята и сега вирът приличаше на малко езеро насред обраслото с растителност тресавище.
   Мъжът се наведе, сграбчи тениската над раменете на момчето и с огромни усилия успя да нагласи безжизненото тяло в полуизправено положение. За момент погледна право в очите му. Какви ли са били последните мисли на момчето? Дали бе имало време за една последна мисъл? Съзнавало ли беше, че ще умре? Чудило ли се беше защо? Мислило ли беше за всички неща, които не бе успяло да направи през краткия си живот, или за нещата, които беше направило?
   Нямаше значение.
   Защо се измъчваше така – повече от необходимото?
   Той нямаше избор.
   Не можеше да ги предаде.
   Не и отново.
   Бутна момчето и трупът шумно цамбурна във водата. Мъжът се стресна. Не беше подготвен за звука в тишината и мрака.
   Тялото на момчето потъна във водата и се скри от погледа му.
   Човекът, който не беше убиец, се върна при колата си, спряна на тясната горска пътека, и се отправи към дома си...

Преводач Юлия Чернева
Художник Анелия Калева
Издателство Ера (2015)


петък, 6 февруари 2015 г.

Хокан Несер >> Човек без куче

Никой нищо не е забелязал

В малкото шведско градче Шумлинге Карл-Ерик и Росмари Хермансон очакват трите си деца и се подготвят да отпразнуват двоен юбилей: 65-годишнината на Карл-Ерик и 40-годишнината на дъщеря им Ева.
Децата се прибират в бащиния дом, но всяко донася своите грижи и сякаш ги „мята“ върху плещите на чувствителната Росмари. Ева винаги се е държала дистанцирано към майка си, Роберт се е сдобил с ужасяващо за всеки родител прозвище, и то в национален ефир, а най-малката, Кристина, е непроницаема както винаги…
Историята, започваща със семейно тържество, се превръща постепенно в семейна драма, а не след дълго и в злокобна мистерия – в два последователни дни от къщата в Шумлинге изчезват синът Роберт и внукът Хенрик...

Преводач Ева Кънева
Художник Борис Драголов
Издателство Емас


петък, 30 януари 2015 г.

Марио Варгас Льоса >> Герой по неволя

Никога не се оставяй да те тъпчат

   Фелисито Янаке, собственик на транспортна фирма „Нариуала“, излезе от дома си онази сутрин точно в седем и половина – както всеки делничен ден след редовния половин час упражнения чи конг, студен душ и обичайната закуска от кафе с малко козе мляко и препечени филийки с масло и няколко капки сироп от меласа. Живееше в центъра на Пиура и на улица „Арекипа“ вече кипеше всекидневната глъчка – високите тротоари бяха изпълнени с хора, тръгнали на работа, на пазар или да заведат децата на училище. Няколко набожни жени се бяха упътили към катедралата за литургията в осем. Уличните продавачи се надвикваха да предлагат захарни пръчки, близалки, пържени банани, банички и какви ли не дреболии, а на ъгъла под стряхата на старата къща в колониален стил вече седеше слепият Лусиндо с канчето за милостиня в краката си. Всичко както всеки друг ден от незапомнени времена.
   С едно изключение. Тази сутрин на обкованата дървена врата до бронзовото чукче някой беше залепил син плик, на който, написано с печатни букви, ясно се четеше името на стопанина: ДОН ФЕЛИСИТО ЯНАКЕ. Не помнеше досега да са му оставяли писмо по този начин – закачено като съдебна призовка или съобщение за глоба. Обикновено раздавачът го пускаше вътре през процепа във вратата. Разлепи плика, отвори го и с леко мърдане на устни прочете писмото:

   Господин Янаке,
   Успехите на вашата транспортна фирма „Нариуала“ са гордост за Пиура и нейната общественост. Това обаче крие известен риск, тъй като всяко процъфтяващо предприятие е изложено на посегателства и злодеяния от страна на обидени, завистливи и злонамерени хора, а такива, както добре знаете, тук не липсват. Но не се тревожете. Нашата организация е готова да осигури безопасност на „Нариуала“, семейството ви и на вас лично срещу евентуални нападки, неприятности или заплахи от страна на злосторниците. Възнаграждението за тази дейност е 500 долара на месец (скромна сума, както виждате, в сравнение с растящото ви благосъстояние). Своевременно ще се свържем с вас, за да уточним начина на заплащане.
   Не е нужно да ви изтъкваме колко важно е да запазите пълно мълчание по този въпрос. Всичко трябва да си остане между нас.
   Господ да ви пази.


   Вместо подпис имаше нескопосна рисунка, която напомняше паяче. Дон Фелисито прочете още няколко пъти писмото, написано с неравни букви и изпъстрено с петна от мастило. Изненадан и дори развеселен, изпита смътното усещане, че е някаква лоша шега. Смачка писмото заедно с плика и понечи да го хвърли в кошчето на ъгъла до слепия Лусиндо. После се отказа и след като го поизглади, го прибра в джоба си.
   Имаше десетина преки от дома му на улица „Арекипа“ до офиса на фирмата на булевард „Санчес Серо“. Този път не си преговори наум задачите за деня, както правеше винаги, защото в главата му се въртеше писмото с паячето. Трябваше ли да го приеме сериозно?
   Дали да не подаде жалба в полицията? Изнудвачите му пишеха, че ще се свържат с него, за да уточнят „начина на заплащане“. Нямаше ли да е по-добре да изчака да се обадят и след това да иде в участъка? Може просто някой негодник да си прави дебелашка шега. От друга страна, престъпността в Пиура напоследък наистина се бе увеличила – обири на къщи, улични кражби, дори отвличания, които, според слуховете, семействата на белите от богаташките квартали Ел Чипе и Лос Ехидос тихомълком уреждаха без много шум. Макар че се чувстваше объркан и нерешителен, в едно беше сигурен – в никакъв случай и при никакви обстоятелства нямаше да плати и сентаво на тези бандити. И както толкова пъти в живота, Фелисито си спомни последните думи на баща си, преди да умре: „Никога не се оставяй да те тъпчат, синко. Този мой съвет е единственото ти наследство“. Беше го послушал и никога не се бе оставил да го тъпчат. А след повече от половин век зад гърба си беше твърде стар, за да променя навиците си. Вървеше толкова погълнат от мислите си, че едва кимна на поета Хоакин Рамос и бързо го отмина, въпреки че друг път се спираше да размени няколко думи с този закоравял бохем. Навярно пак беше прекарал нощта в някое барче и едва сега се прибираше, с изцъклен поглед и вечния си монокъл, като дърпаше козата, която наричаше своята газела...

Преводач Емилия Юлзари
Издателство Колибри


неделя, 25 януари 2015 г.

Карл Хайасън >> Лошата маймуна

Карл Хайасън е не само най-остроумният сатирик на Флорида – той е един от малкото смешни писатели, останали в цяла Америка... Нюзуик

   В най-горещия юлски ден, докато ловеше риба с въдица в мъртво спокойните води на Кий Уест, един турист на име Джеймс Мейбъри извади човешка ръка. Жена му изхвърча до носа на лодката и повърна закуската си.
   – Какво чакаш? – излая Джеймс Мейбъри на помощник-капитана. – Махни това нещо от въдицата ми!
   Момчето дърпаше и усукваше, но кукичката се беше забила в костта. Накрая дойде капитанът от мостика и използва извити клещи, за да откачи разлагащия се крайник, който постави в натрошен лед в кутията на дека.
   – Сега къде по дяволите ще слагаме рибата? – попита Джеймс Мейбъри.
   – Ще измислим нещо, когато действително хванем такава.
   Екскурзията на борда на „Мисти Мама IV” протичаше доста напрегнато. Джеймс Мейбъри три пъти провали добър улов, защото беше неспособен да възприема инструкции. Да се хвърля въдица в океана беше различно от ловене на щуки в езерата на родния му Уисконсин.
   – Не трябва ли да съобщим някъде? – попита той капитана.
   – Трябва, да.
   Косматата лява ръка беше подпухнала и почерняла до цвета на патладжан. На мястото на отрязването при раменната кост имаше връхче. Плътта около раната изглеждаше разкъсана и безкръвна.
   – Ей, виж това! – каза помощник-капитана.
   – Сега пък какво? – попита Джеймс Мейбъри.
   – Виж гадния му пръст, пич.
   Джеймс Мейбъри надникна под капака на кутията за риба.
   Ръката на мъртвеца беше свита в юмрук с изключение на средния пръст.
   – Е, това вече е откачено! Той ни показва среден пръст – каза помощник-капитанът.
   Капитанът му нареди да сложи нова стръв на въдицата на клиента.
   – Случвало ли ви се е такова нещо преди? – попита Джеймс Мейбъри. – Кажете истината.
   – Трябва да отидете да видите как е жена ви.
   – Господи! Постоянно ще ми натяква за това. Луиза искаше да отидем на обиколка на Кий Уест с атракционното влакче. Не искаше да ходи на риба.
   – Е, синко, в нашия бизнес ние това правим, създаваме спомени – каза капитанът.
   Той се качи обратно на мостика, свърза се по радиото с бреговата охрана и им съобщи координатите на мрачния улов по GPS. Отговориха му да остане в района и да търси още части от тялото.
   – Но аз съм с клиент – отговори той.
   – Върши си работата – отговори диспечерът от бреговата охрана, – но си отваряй очите.
   След като се успокои, Луиза Мейбъри съобщи на съпруга си, че желае да се върне в Кий Уест незабавно.
   – Моля ти се, сладурче. Прекрасна сутрин е. – Джеймс Мейбъри не искаше да се върне в пристанището, без да е закачил нещо на въдицата си – не и след като се беше ръсил хиляда долара за лодката.
   – Първият ден от медения ни месец и виж какво се случи! Не е ли ужасно?
   Джеймс Мейбъри погледна под капака на кутията за риба.
   – Ти непрекъснато гледаш „От местопрестъплението”. Това тук е същата работа.
   Жена му направи гримаса, но не обърна поглед. Тя отбеляза, че крайникът не изглежда истински.
   – Истински е – каза Джеймс Мейбъри, сякаш се извиняваше. – Само помириши. – От изкуствена ръка не би излязла интересна история.
   Докато истинската ръка беше чисто злато, много пляскане на длани с всичките си приятели в Мадисън. Хванал си какво? Не може да бъде, братко!
   Луиза Мейбъри беше вперила поглед в крайника.
   – Какво ли се е случило? – попита тя.
   – Тигрова акула – отговори делово мъжът ѝ.
   – Това на ръката венчален пръстен ли е? Каква тъжна история.
   – Да ловим риба – извика помощник-капитана. – Кой е на ред?...

Преводач Неза Михайлова
Издателство Екслибрис


сряда, 21 януари 2015 г.

Карин Герхардсен >> Хана сама вкъщи

Някъде в Стокхолм малката Хана чака някой да я намери и спаси...

   1964

   Заспивай, заспивай веднага... по-бързо. Затвори очи и остани с полуотворена уста, за да изглежда по-убедително. Дишай бавно, равномерно, макар сърцето ти да бие като пневматичен чук в гърдите. Искаш ли нещо много силно, непременно ще намериш начин да го постигнеш.

   Чува стъпките по стълбите; те са леки, тихи, не са сърдитите тежки стъпки отпреди. Сега са успокояващи, опрощаващи. Чува вратата да се отваря и затваря – о, не, това е от онези нощи! Дишането му обаче е спокойно, равномерно, съвършеното дишане на заспал човек. Главата му е положена по диагонал спрямо възглавницата, а от ъгълчето на устата по едната му буза се спуска тънка струйка лига. Изглежда напълно отпуснат, макар всеки мускул на тялото му да трепти болезнено от напрежение. Това обаче остава скрито, не може да бъде видяно.
   – Спиш ли, дребосъче – прошепва омразният глас, мазен, сладък като захар. – Мислех, че ще спим като приятели. Това е толкова приятно, нали?
   Клепачите му винаги го издават.
   – Виждам, че си буден. Клепачите ти потрепват. Не се дръж глупаво, не ми се сърди. Искаме само най-доброто за теб, нали? Какво ще кажеш да се сдобрим?
   От тук насетне не успява да държи очите си затворени, а и изпитва непреодолимо желание да изтрие пръските слюнка, които гъделичкат ухото му. Миг по-късно съсухрената студена ръка с дълги мръсни нокти се плъзва под горнището на пижамата му. Цялото му тяло застива вцепенено и той вперва в мъжа поглед, пълен със страх и омраза, но чудовището сякаш не го забелязва. Забелязва единствено лекото трепкане на клепачите, но не и как цялото му тяло потръпва от погнуса.
   От кухнята долита дрънчене на съдове; звънтенето на порцелана върху лавиците и тракането на сребърните прибори в чекмеджетата отекват в цялата къща. Потрепва отново, когато един дълъг нокът одрасква лекичко нежната кожичка на пъпа му. Пръстът се завърта в кръг около него – което сякаш въздейства директно на стомаха му и той се присвива по един крайно неприятен, почти болезнен начин – преди да се плъзне към долнището на пижамата му.
   В този момент съзнанието му изключва; обикновено го пренася на игрището за футбол или на брега, където лови попови лъжички, но този път се озовава край железопътните релси. Наблюдава хората зад прозорците на преминаващия влак и поради някакви причина образите им се запечатват в паметта му. Усещането не е нито приятно, нито неприятно; невъзможно е обаче да се отърси от него. От тук насет­не, винаги когато потъне в този свой собствен свят, потъне в себе си или по-скоро се пренесе някъде извън себе си, ще се озовава край влака. Но все още не го знае. Колелата стържат пронизително по релсите. Връхлита влак, който идва от противоположната посока.

   Петък вечер, септември 2007

   Оставя го на килимчето край леглото, докато сменя чаршафите. Писъците му вече заглъхват, а лицето му е почервеняло от усилието. Минава десет и половина. Опитва се да го приспи вече повече от четири часа. Възпаленото му гърло не му позволява да задържи биберона в устата, а без него всички усилия са напразни. Тиленолът вече не помага. Всяко преглъщане е болезнено и затова отказва да се храни, което пък означава, че празният стомах не е в състояние да задържи пеницилина. Тя е толкова уморена след тези три дни, че чувството на изтощение се превръща в обичайно състояние. Нито веднъж обаче не си е позволила да повиши тон, нито веднъж не е изрекла някоя по-остра дума. Намира това за своеобразна победа.
   В главата ѝ тиктака хронометър. Отмерва дните, часовете и минутите до завръщането на Матс. Към този момент остават четири дни, десет часа и трийсет минути. Той е заминал за Япония, за да участва в някакъв семинар, но мобилният му телефон не работи там и тя не може да му се обади дори само за да чуе няколко ободряващи думи. От друга страна обаче, това е добре. Така няма как да го разстрои с приказките си, защото чуе ли го, най-вероятно ще се разплаче и ще позволи решимостта ѝ да се превърне в самосъжаление.
   Втурва се в банята с ръце, пълни с чаршафи, изцапани с повръщано. Смачква ги на топка и ги пъха в пералнята. По навик грабва от коша няколко дрехи със сходни цветове и също ги слага в пералнята, преди да сипе прах и да нагласи температурата на 60 градуса.
   Писъците на бебето изведнъж спират и в тишината чува собствения си стомах да къркори. Не изпитва глад, но минава през кухнята, за да вземе последния – обсипан вече с кафеникави петна – банан от купата на барплота. В този момент писъците от спалнята прозвучават отново. Втурва се натам, взима момченцето, поставя го в скута си, обърнато по корем, и започва да го гали по гърба. Опи­тва се да гледа някакъв американски филм с изключен звук, докато бананът изпълва устата ѝ, а лявата ѝ ръка гали монотонно гръбчето на неутешимото бебе.
   Филмът свършва само след няколко минути и се появяват финалните надписи, които бързо изтичат по екрана. Изключва телевизора, изправя се трудно с хлипащия малчуган в ръка и отива до прозореца. По отсрещния тротоар вървят двама мъже, а в далечината се вижда млада двойка. Никой не носи чадър, което подсказва, че времето се е оправило. Поройният дъжд, валял през по-голямата част от деня, най-сетне е спрял.
   Опитва се да постави момченцето на перваза, придържайки го с две ръце, но то не проявява никакъв интерес и вместо да стъпи с крачета, започва да рита бясно във въздуха. Вдига го, поставя главичката му на рамото си и помирисва косата му. Мокра е от пот, а писъците му пронизват като ножове сърцето ѝ. Очите я болят от недоспиване, трудно ѝ е да ги задържи отворени. Макар и само за миг, и то неохотно, признава, че изпитва по-голямо съжаление към самата себе си, отколкото към многообичното, но измъчвано от болки миниатюрно създание в ръцете си. Внезапно е обзета от напълно осезаемо и реално желание за отмъщение. Към някое безименно, неясно, абстрактно същество, което не е по силите ѝ да надвие. Отказва се с въздишка и отива в хола с момченцето в ръце. Поколебава се за миг, преди да постави ключа в ключалката. Минава ѝ през ум мисълта, че в петък вечер рискът от крадци вероятно е по-голям от опасността от пожар. Сетне тихо заключва вратата от външната страна.

* 

   Из целия апартамент се носят смях и щастливи гласове. Това е една от онези вечери, когато май всички са в добро настроение, никой не се цупи, никой не създава проблеми. Повечето седят в кухнята, защото в хола е Солан с някакъв непознат. Очевидно е, че двамата търсят усамотение, тъй като са затворили и вратата на хола, и тази на кухнята. Около кухненската маса са се скупчили поне девет души. Елисе седи на пода, облегнала гръб на хладилника, с чаша пред себе си. Срещу нея се е настанила Дженифър, която също отпива коктейл от нелегално приготвено домашно уиски и кока-кола.

   Апартаментът им почти винаги беше пълен с хора. Гостите започваха да пристигат още преди обяд в търсене на кафе и сандвичи, стига, разбира се, някой да си бе направил труда да напазарува. Майка им държеше дома си отворен за всичките си приятели, но при условие сами да си носят храна и напитки. Дълго време не намираше сили да каже не, но накрая събра кураж и сложи край на набезите срещу хладилника и килера, извършвани от гостите ѝ. И те уважиха решението ѝ. Тя се погрижи винаги да има закуска за момичетата, преди да отидат на училище. Изпращаше някое от тях да напазарува в супермаркета в търговския център „Ринген“, но не защото я мързеше да направи това сама – Елисе знаеше, че майка им би предпочела да напазарува лично – а защото се срамуваше да излиза. Елисе и сестра ѝ обаче рядко обядваха у дома; огладнееха ли, обикновено хапваха навън, нерядко в компанията на приятели. Но пък разполагаха с пари за дрехи, козметика и вечери. Засега се справяха що-годе прилично. Майка им държеше нещата под контрол, макар животът им да изглеждаше малко по-различен от този на повечето им приятели.
   Първите бутилки се появяваха на масичката за кафе в тристайния им апартамент в Ринген още в ранния следобед. Започваха да прииждат гости, които прекарваха тук целия следобед, а той постепенно преливаше във вечер. Купонът продължаваше до полунощ. Нерядко някой от приятелите по чашка на майка им заспиваше на дивана и прекарваше нощта у тях.
   През деня момичетата ходеха на училище, след което се разхождаха из града или се прибираха у дома с приятели. Разполагаха с отделна стая – една за двете – но общо взето, избягваха да се заседяват у дома, особено когато майка им имаше гости. Гледаха да стоят по-надалеч. На купоните, организирани от нея, обикновено не ставаха скандали, но споровете се водеха на висок глас и гостите трябваше да внимават да не вбесят някого, който и без това е дошъл в лошо настроение. Елисе и Дженифър се стараеха да изглеждат невидими, когато се промъкваха в леглата си в малките часове на нощта.
   Сега обаче беше петък вечер, настъпваше уикендът, време, свободно от уроци, домашни или каквито и да било други задължения, а и неотдавна майка им се бе сдобила с известна сума. Всички край кухненската маса – покрита с бутилки, чаши и препълнени пепелници – бяха в добро настроение. Елисе и Дженифър не останаха равнодушни към празничната атмосфера. Обикновено се промъкваха без никой да им обърне внимание, но тази вечер шумните гости, събрали се около масата, ги поканиха в кухнята, предложиха им напитки и цигари.
   Елисе се почувства приятно отпусната още след първата глътка. Дръпна силно от цигарата и затвори очи. Възнамеряваше да запази тази само за себе си, но знаеше, че вечерта е особено благоприятна и ще се сдобие с още доста цигари. Джобните ѝ пари обикновено не стигаха за това, а когато молеше приятелките си, бе принудена да се задоволява с фасове. Отпи солидна глътка и хвърли поглед към по-голямата си сестра. Всички твърдяха, че двете много си приличат. Тя обаче не виждаше чак толкова сходства. Дженифър, която бе по-голяма с две години, изглеждаше толкова спокойна, дръзка, самоуверена, винаги имаше отговор за всичко. Елисе бе нейно бледо копие, страдащо от комплекс за малоценност, прегърбена стойка и абсурдно малки гърди, които не можеха да се сравняват с тези на Дженифър. Дори типовете около масата правеха разлика между тях. Дженифър бе голямата награда, която да седне в скута ти в нощ като тази, но тя почти винаги им отказваше, доста самоуверено и категорично при това. Тогава те започваха да я умоляват с театрална жалост, падаха на колене, за да я умилостивят, но тя само поклащаше глава и подбелваше иронично очи. Едва тогава се обръщаха към Елисе за същото и тя обикновено отказваше само защото Дженифър бе отказала. Но понякога сядаше в скута на Даге, Гордън или Пео просто защото не можеше да им откаже... или защото копнееше да се почувства оценена от време на време.

   – Какво ще правиш тази вечер? – надвика Елисе глъчката край кухненската маса, обръщайки се към по-голямата си сестра.
   – Не зная. Може да се видя с Йоаким, а може и да не се видя с него. Както дойде – отвърна ѝ Дженифър.
   Дженифър имаше приятел. Разбира се, Елисе също имаше приятели, от време на време поне, но Дженифър имаше истински приятел. Мъж. Йоаким бе на двайсет и четири и имаше брада. Гласовете на момчетата, с които Елисе излизаше, току-що бяха започнали да мутират. Имаха едва набол мъх, досущ като на праскова, и се държаха толкова глупаво, толкова детински. Гаджето на Дженифър обаче бе истински мъж, а тя не беше сигурна дали иска да се срещне с него! Освен това той бе толкова мил и внимателен. Елисе го бе видяла веднъж отдалеч. Сторило ѝ се беше, че Йоаким се е залепил за Дженифър, сякаш е негова собственост. Сякаш искаше да каже: „Това е моето момиче и аз се гордея с този факт“. Сетне я бе погледнал дълбоко в очите и я бе погалил по лицето толкова нежно като че ли би могла да се разпадне и от най-лекия допир. Елисе също искаше да си намери такъв приятел. Всъщност тя копнееше за Йоаким.
   – Какво означава „както дойде“?
   Дженифър изпи чашата си на един дъх и Елисе я последва.
   – Ъъ... не знам.
   – Още сте заедно, нали?
   – Може би да, може би не. Да, но той е толкова... Няма значене. Искаш ли още?
   – Да. Дай ми и една цигара.
   Дженифър стана и си проправи път сред столовете, изпънатите крака и килнатите на една страна тела около кухненската маса. Даге протегна двете си огромни ръце, сграбчи здраво бедрата ѝ и я придърпа в скута си, но тя се освободи, грабна една бутилка и кутия цигари и бързо се върна на мястото си до бюфета.
   – Ей, малката, що за отношение е това? – избоботи Даге с дрезгав глас. – Пиеш виното ми, а не ми позволяваш дори да те прегърна за малко!
   Даге бе червендалест блондин с малки кръвясали очички и големи космати уши. Облечен бе доста странно – със скъпа дизайнерска риза и джинси, покрити целите с петна от боя. От тях се носеше миризма на мръсотия, която стигаше чак до Елисе.
   – Може да ти позволя да ме прегърнеш, ако се държиш по-мило – отвърна спокойно Дженифър, докато наливаше хладкото бяло вино в своята чаша и в тази на сестра си.
   Елисе потръпна при мисълта да се допре до тези джинси.
   – Аз съм тази, която заслужава прегръдка, по дяволите, виното е мое! – извика майка им.
   Пак се излагаше. Беше по-поносима, когато се намираше в някое от онези свои мълчаливи полудепресивни настроения. Тази вечер обаче бе превъзбудена и приказлива. Искаше всички да я забелязват, да я слушат. Елисе не искаше нито да я вижда, нито да я чува, затова реши изобщо да не мисли за нея.
   Дженифър предложи на Елисе цигара, сама взе една и пъхна кутията, чиято липса явно никой не бе забелязал, в деколтето на блузата си. Елисе запали своята цигара и подаде запалката на сестра си.
   – А ти ще излизаш ли? – попита я Дженифър.
   Елисе преполови чашата си с гримаса на отвращение.
   – Да, мисля да изляза – отвърна тя. – Имам среща с Нина. Случайно да имаш някакви пари, които можеш да ми дадеш назаем?
   – Да, бе, откъде да имам пари? Попитай тях. Днес май са се опаричили.
   Посочи с ръка към масата, допи остатъка от възкиселото вино и се накани да тръгва. Елисе почувства, че бузите ѝ поруменяват. Виното бе оправило настроението ѝ. Чудесно!
   – Дженифър, почакай!
   – Да?
   – Виж... може ли да взема якето ти?
   – Кое яке, по дяволите?
   – Коженото. Онова от „Джина Трико“.
   – А аз какво ще облека? – попита я сърдито Дженифър.
   – Не можеш ли да вземеш нещо друго? Моля те, само за тази вечер!
   Дженифър като че ли бе подпийнала, защото изведнъж отстъпи.
   – Добре, но утре да ми го върнеш.
   – Обещавам. Божичко, това е чудесно!
   – Якето е в коридора. Аз изчезвам – каза Дженифър.
   Елисе остана да седи на пода. Продължи да пуши, докато пепелта не опари върховете на пръстите ѝ. Сетне изпразни чашата си, хвърли фаса в нея и се заслуша в съскането му. Когато се запъти към масата, усети, че се олюлява лекичко.
   – Някой ще ми даде ли двеста крони назаем? – попита тя, но никой не ѝ обърна внимание.
   – Какво искаш да кажеш с това назаем? Дадем ли ти пари, никога няма да си ги получим обратно! – оплака се майка ѝ.
   – Все едно мога да си позволя да давам заеми – измърмори Гордън.
   – Дори да имах пари, пак нямаше да ти дам – провлачи глас Пео.
   Моника само поклати глава, а останалите се престориха, че изобщо не я забелязват, и продължиха да разговарят за съвсем други неща. Елисе излезе в коридора и опипа джобовете на якетата, окачени там, но не откри нищо. Свали коженото яке на сестра си от закачалката и го облече. Хвърли бърз поглед в огледалото, сетне излезе и затръшна вратата след себе си. Минаваше десет и половина.

*

   – Кое е това проклето момиче?
   – Най-обикновено момиче.
   – Обикновено момиче, а? Има ли си име?
   – Дженифър. Казвал съм ти го и преди.
   – Звучи ми като прекалено хубаво име за някоя пачавра.
   – Тя не е пачавра, много е свястна даже...

Издателство Бард


сряда, 24 декември 2014 г.

Джеймс Хадли Чейс >> Е, хубавице моя...

Твърде много хора имат планове за тези два и половина милиона долара

Казиното на Парадайз Сити всяка вечер събира в трезора си главозамайваща сума.
Всички големи играчи са там...
Серж Майски, изпечен обирджия, е хвърлил око на тази „лесна плячка“. За целта събира екип от виртуозни крадци и съставя почти гениален план.
Милионите попадат в ръцете му.
Но това е най-лесната част от историята...
Ще ги задържи ли за дълго, или ще попадне в капаните на полицията?

Издателство Труд


сряда, 17 декември 2014 г.

Любен Дилов >> Пропуснатият шанс

Надлъгването между писател и „писателски“ компютър от бъдещето

   Аз не съм от онези автори, които поради сантименталност или суеверие се привързват към една машина и цял живот си служат само с нея. Работил съм с писателски компютри от всичките досегашни поколения и не се боя, че смяната на компютъра – както твърдят някои – означавала и смяна на стила, защото не мога и да приема, че собствен стил означава цял живот да се пише в едни жанрове, в една тоналност, с един и същи език. За мен самия би бил скучен такъв начин на писане. И все пак седя сега пред новия си компютър с доста смесени чувства, като се мъча да си внуша, че неувереността ми произтича от чисто техническите проблеми. На компютрите от предишните поколения заданията се даваха по клавиатурата на видеотерминала – новият компютър е говорещ. Следователно ръцете ми почти няма какво да правят, а са свикнали да се намесват тук и там, да коригират текста, който престоява известно време на екрана, преди да се отправи към печатащото устройство. Сега те държат само дебелото ръководство за работа с компютъра и осезаемо, пък и видимо се вълнуват.
   Трябва да се признае на създателите му: новият компютър е красив, по-компактен е и заема по-малко място в кабинета ми. Така той осигурява на автора повече площ за разходки, докато му съчинява произведението. Според твърденията на проспекта той е свързан директно с Централната информационна банка, с Националната библиотека, а чрез тях и с основните научни хранилища по света. По този начин той освобождава и мозъка ти от бремето на необходимите за един писател знания – компютърът знае всичко заради теб. Освен това, пак според проспекта, игровият автомат, който извършва самото съчинение, съдържал в паметния си блок цялата световна литература. Тя му служела за сравняване и коректив, така че на практика той не можел да повтори нито една ситуация, тоест да съчини нещо не оригинално.
   Това силно ме съмнява и намирисва на реклама, но не ме безпокои, защото имам по-друго мнение за нещата. Не в неповторимостта на един сюжет или една ситуация се съдържа истинската оригиналност – въпросът е какво ще изразиш чрез тях. По-банално нещо от любовния триъгълник в „Ана Каренина“ едва ли има, пък и до днес го тачим като един от най-великите романи на света.
   Всъщност – вече съм го осъзнал – най-много ме смущава, че ще трябва да разговарям с него. Наистина днешният човек е свикнал да разговаря с компютри: чрез тях си поръчва стоки от магазина за в къщи или резервира билети за самолети и театри. Но там се говори за прости неща, а тук сигурно ще ми се наложи да формулирам с думи и неизказуемото – творчеството си е творчество, колкото и да е напреднала техниката. Сигурно затова треперят и са така възбудени ръцете ми, сякаш искат да кажат: „А ние какво ще правим? През цялата история на човечеството сме участвали в създаването на всяко изкуство, а сега изведнъж – свободни сте, нямаме нужда от вас...“ Да си призная, безпокоя се, че са прави. Но пък и съюзът на писателите, който ни призова да минем на новите компютри, може би има право.
   Днешното общество, пишеше във възванието му към нас, не се отнася към таланта като към нещо ирационално, както е било някога, когато хората са се примирявали с неговата необяснимост и са изразявали това например с поговорката „Не се знае от коя трънка ще изскочи заекът“, тоест талантът. Сега обществото настоява да знае винаги и точно от коя трънка какъв заек ще изскочи. Нещо повече: то се стреми да направи така, че от всяка трънка да изскача заек…
   Под черта имаше обяснение какво е „трънка“, защото при коренно променената днес природа това растение вече не се среща. То е било невисок храст, растящ на много бедна почва, с остри бодли-шипове и черно-сини, стипчиви на вкус плодчета, от които след консумация се е хващало запек. Защо народът е избрал тъкмо трънката с нейните шипове и мизерни плодове за място, от което изскача талантът, още не е обяснено научно, но очевидно и тук се крие една стара заблуда. Днес нещата показват тъкмо обратното. Всички имена на млади, пък и не толкова млади вече таланти, стоящи постоянно в центъра на вниманието на литературната ни критика, са произлезли, почти без изключения, от богато уредените домове на хора с високо обществено положение, което още веднъж убедително доказва, че по-добрите социални условия раждат по-лесно забележимите таланти – а не някакви си трънки. Естествено е тогава новите, по-усъвършенствани компютри да дават и по-качествена продукция.
   С това упование се мъча да потисна своята плахост пред него. Дизайнерите са оформили за фабрична марка около двете лещи-рецептори главата на бухал, така че те ме гледат като същински бухалски очи. В проспекта се обяснява, че бухалът в древността бил символ на мъдрост, символ и на литературата. Добре, но като се е втренчил един такъв бухал право в лицето ти, преставаш да се усещаш мъдър. Какво да му възложа за проба? Нещо по-непретенциозно трябва да е, та да проверя как работи, а и себе си да упражня в общуването си с него...

Издателство Enthusiast


сряда, 3 декември 2014 г.

Хавиер Мариас >> Влюбванията

Всяка сутрин Мария закусва в едно и също кафене, където наблюдава монотонния ритуал на двама съпрузи...

   Любовта и влюбването се ползват с много добра репутация. Понякога това е така, но понякога се случва точно обратното. Виждал съм много широко скроени, отзивчиви и благородни души да вършат много лоши неща, когато се влюбят. Освен това не бива да забравяме и усещането за съдбовност. Хората помнят обстоятелствата около първата си среща и как са се питали какво ли щеше да стане,ако не бяха отишли в онзи ресторант или на онази вечеря. Но в действителност ние сме твърде ограничени в своя избор на партньор от фактори като местонахождение, класова принадлежност, историческо минало, а също и това кой би бил склонен да отвърне на нашето желание за близост. Помислете колко често се случва да не сме първият избор на човека отсреща? Нито дори вторият или третият? Хавиер Мариас

Преводач Теодора Цанкова

Издателство Алтера


неделя, 30 ноември 2014 г.

Дейвид Хосп >> Адвокат за милиони

Скот Фин се съгласява да помогне на арестуван дребен крадец – твърде необмислено...

   Лиъм Килбраниш погледна свилия се на кълбо върху циментовия под човек. Пулсът му беше спокоен и равен, движенията му – пестеливи.
   – Пак ли не знаеш? – попита той.
   Човекът изстена. Лиъм знаеше, че е безсмислено, но щеше да продължи.
   Спомняше си как всичко беше започнало. Или свършило. Въпрос на гледна точка. Откъдето и да го погледнеше обаче, споменът беше дълбоко запечатан в съзнанието му – реален и осезаем като пистолета в ръката му. Сякаш се беше случило вчера. Но онази далечна вечер нямаше нищо общо с изминалите след това три и половина десетилетия. Именно това го движеше, това беше неговата истинска същност, за добро или лошо.
   Бяха четирима. Облечени в черно, с качулки с прорези за очите, с автомати. действаха и се движеха из къщата с военна дисциплина. Лиъм се беше скрил в гардероба и гледаше през процепа на вратата. Пред очите му се разигра ужасна сцена. Най-високият от нападателите пристъпи напред и се обърна към баща му:
   – Гавин Килбраниш – каза той с тон, сякаш произнасяше присъда – Знаеш ли кой съм аз?
   Баща му кимна, но изражението му остана непроменено.
   – Тогава знаеш и защо сме дошли.
   Гавин отново кимна.
   Мъжът направи крачка назад и се обърна към един от другите маскирани:
   – Твой е, синко.
   Другият се приближи до баща му, свали от рамото си автомата и го удари с приклада в корема. Гавин се преви надве. После непознатият го удари в брадичката, при което баща му се свлече на колене и изплю кръв. За първи път Лиъм виждаше баща си унижен, зависещ от милостта на друг човек.
   Онзи коленичи пред него и извади малък албум с фотографии. Отвори го и измъкна снимка на пребит мъж на средна възраст.
   – Татко – каза той и удари с юмрук Гавин по носа.
   Звукът на счупения хрущял беше силен и на Лиъм му се догади. Мъжът извади нова снимка, този път на по-млад човек, който приличаше в лицето на предишния.
   – Брат ми Уилям – продължи мъжът.
   Думите още не бяха излезли от устата му, когато той удари с оръжието Гавин по главата. Кожата на скалпа се разцепи и кръвта потече по лицето на баща му.
   Разлисти се нова страница, снимка на млада жена.
   – Жена ми Ана.
   Мъжът отстъпи назад и извади последната снимка, на която се виждаше момиченце с ангелско личице. Нападателят извади изпод палтото си черен пистолет и го насочи в лицето на Гавин. Гавин се изправи на колене и погледна мъжа в лицето. В погледа му нямаше нито паника, нито страх. Само омраза и презрение.
   – Дъщеря ми Катрин! – каза човекът в черно. И натисна спусъка.
   Пищенето продължи само миг, потопено в последвалите огнестрелни гърмежи. Настъпи тишина.
   Лиъм остана в гардероба, докато пристигнаха военните. Разпитаха го, но той не каза нищо. Не промълви нищо и през следващите шест месеца. Всички си мислеха, че е пострадал непоправимо от психическата травма. В известен смисъл така си беше, но не точно както хората си мислеха.
   Сега, трийсет и пет години по-късно, той съзнаваше, че водачът на наказателния отряд е бил прав. Още нищо не беше свършило, макар и политиците да се бяха заклели в мир и да се усмихваха угоднически от двете страни на махагоновите конферентни маси. Никога нямаше да свърши, не и докато последният от тях още дишаше...

Преводач Петър Нинов

Издателство Плеяда


вторник, 25 ноември 2014 г.

Артуро Перес-Реверте >> Обсадата

Съдбата мести фигурите по шахматната дъска на Кадис

   На шестнайсетия удар привързаният към масата мъж припада. Кожата му е жълта, почти прозрачна, главата му провисва неподвижно встрани от плота на масата. Светлината на маслената лампа, закачена на стената, играе по следите от сълзи на мръсните му бузи и по струйката кръв, която се стича от носа му. Палачът спира за момент нерешително, стиснал бича в едната си ръка, а с другата изтрива от веждите си потта, която е напоила и ризата му. После се обръща към трети човек, който стои зад него, в полусянка, подпрян на вратата. Сега мъжът с бича гледа като ловно куче, което знае, че се е провинило пред господаря си. Едър пес, жесток и тъп.
   В настъпилата тишина през затворените капаци се чува отново прибоят на Атлантика отвън, на брега. Никой нищо не е казал, откакто са спрели виковете. По лицето на мъжа, застанал при вратата, се отразява огънчето на пура, припалвана два пъти.
   – Не е бил той – казва той накрая.
   Всички имаме точка на пречупване, мисли си мъжът. Но не го казва на глас. Не и пред тъпоумния си слушател. Хората се пречупват точно в определена точка, ако се знае как да се стигне до нея. Всичко е въпрос на изпипване на детайла. Да знаеш кога да спреш и как. Един грам повече на везната и всичко отива по дяволите. На боклука. Пропаднала работа, казано с две думи. Време, усилия, всичко отива напразно. Удрят напосоки, докато истинската цел се отдалечава. Пролива се ненужна пот, като тази на бияча, който все така бърше челото си, стиснал бича в другата ръка, и чака заповед да продължава или не.
   – Нямаме повече работа тук.
   Другият го гледа тъпо, неразбиращо. Наричат го Кадалсо. Чудесно име, като се има предвид занаята му. С пура в уста, мъжът, стоял до вратата, се приближава до масата и като се привежда леко, се вглежда в изпадналия в несвяст: едноседмична брада, засъхнала мръсотия по врата, по ръцете и между моравите следи от бича по тялото. Три удара в повече, пресмята той. На дванайсетия всичко изглеждаше очевидно, но трябваше да се подсигурят. Никой няма да му търси никаква сметка в този случай. Става дума за обикновен просяк, от онези, които обитават скалистия провлак. Отрепка, един от многото, които войната и френската обсада са докарали в града, подобно на морето, което изхвърля боклуците си на пясъчния бряг.
   – Не го е направил той.
   Човекът с бича примигва и се опитва да разбере какво става. Почти може да се види как новополученото сведение си проправя бавно път през тесните извивки на мозъка му.
   – Ако ми позволите, бих могъл...
   – Не ставай глупак. Казвам ти, че не е бил този.
   Оглежда арестанта още малко, съвсем отблизо. Очите са полуотворени, оцъклени и втренчени. Но не е мъртъв. Рохелио Тисон е виждал достатъчно трупове в професионалния си живот и разпознава симптомите. Просякът диша слабо, а една вена, издута поради изкривяването на врата, пулсира бавно. Привеждайки се, комисарят долавя мириса на тялото пред себе си: стипчива влага по мръсната кожа, миризма на урина – човекът се е изпуснал при побоя. Пот от страх, която сега изстива по пребледнялото от припадъка лице; толкова различна от другата, по-близка до него миризма на пот, от животинския мирис, излъчващ се от мъжа с камшика. Обзет от отвращение, Тисон всмуква от пурата и издухва дълга струя дим, която изпълва носните му кухини и пропъжда зловонието. После се изправя и тръгва към вратата.
   – Когато се събуди, му дай няколко монети. И го предупреди: само да тръгне да се жалва насам-натам, тогава наистина ще му одерем кожата... Като на заек.
   Хвърля на земята угарката и я стъпква с върха на ботуша си. След това взема от един стол шапката, бастуна и сивия редингот, бута вратата и излиза навън, на залятия от ослепителна светлина бряг, а в далечината, зад Пуерта де Тиера, се е ширнал Кадис, бял като корабно платно над сивите стени, зидани от камъни, извадени от морето.
   Чува се жужене на мухи. Появиха се рано тази година, примамени от мършата. Тялото на момичето си е там, на брега на провлака откъм Атлантическия океан, зад една дюна, от чийто връх източният вятър отвява пясъчни ресни. Приведена над трупа, жената, която Тисон е накарал да доведат от града, се рови между бедрата на момичето. Тя е известна акушерка, а освен това и доверена осведомителка на полицията. Наричат я леля Перехил, някога е била проститутка в квартала Мерсед. Тисон има повече вяра на тази жена и на собствения си инстинкт, отколкото на лекаря, до чиито услуги обикновено прибягва полицията: същински касапин и пияница, некомпетентен и продажен. Така че вика нея в подобни случаи. Случаите са два за три месеца. Или четири, ако се смята кръчмарката, намушкана с кама от мъжа си, и убийството от ревност на онази собственица на пансион, извършено от един студент. Но последните се оказаха истории от друг вид: ясни от самото начало, добре познатите престъпления от страст. Рутина. Това с момичетата е друго нещо. Особен случай. По-зловещ...

Преводач Боряна Дукова

Издателство Еднорог

Обсадата в Pimodo

понеделник, 15 септември 2014 г.

Агата Кристи >> Алиби

Еркюл Поаро се заема с разследването

   Мисис Ферърс бе умряла през нощта на 16 срещу 17 септември – четвъртък. Повикаха ме в осем часа заранта на 17 – петък. Нищо не можеше да се направи. Тя беше мъртва от няколко часа.
   Беше само девет и няколко минути, когато се прибрах в къщи. Отворих външната врата със секретния ключ и нарочно се побавих няколко минути в преддверието, като окачих шапката и лекото пардесю, което благоразумно бях взел, за да се предпазя от утринната хладина на ранната есен. Откровено казано, бях доста разстроен и развълнуван. Признавам, в този момент не можех да предугадя събитията през следващите няколко седмици. Съвсем не. Но инстинктът ми подсказваше, че предстоят неспокойни времена. Откъм столовата, отляво, долиташе звън на чаени чаши и кратката суха кашлица на сестра ми Каролина.
   – Ти ли си, Джеймс? – подвикна тя.
   Излишен въпрос, защото кой друг можеше да бъде. Откровено казано, именно сестра ми беше причината, задето се побавих няколко минути в преддверието. Девизът на семейството на мангустите, казва Киплинг, е: „Иди и открий.“ Ако Каролина реши някога да си направи герб, аз непременно ще ѝ предложа да изобрази на него изправена на задните си крака мангуста. Първата част на мотото би могла да се изпусне. Каролина може да открие каквото щете, като си седи мирно и кротко в къщи. Не зная как успява, но така е. Подозирам, че слугите и търговците са нейната разузнавателна служба. Когато излезе, отива не да събира новини, а да ги сее. А в това отношение тя е удивително веща.
   В същност именно тая последна нейна черта ми причиняваше тези конвулсии на нерешителност. Каквото и да кажех сега на Каролина за кончината на мисис Ферърс, само след час и половина то щеше да стане достояние на цялото село. Като лекар професионалист аз, разбира се, се стремя да бъда дискретен. Затова и имам навика винаги да крия от сестра си каквито и да било сведения. Обикновено тя пак научава всичко, ала изпитвам морално удовлетворение, като зная, че съвсем не съм виновен за това.
   Съпругът на мисис Ферърс бе починал преди малко повече от година, а Каролина непрекъснато разправяше, без с нищо да обосновава това свое твърдение, че жена му го била отровила.
   Тя отхвърля презрително неизменното ми възражение, че мистър Ферърс е умрял от остър гастрит, подпомогнат от привично прекаляване с алкохолни напитки. Съгласен съм, че симптомите на гастрита и отравянето с арсеник много си приличат, но Каролина обосновава обвинението си със съвсем други доводи.
   – Достатъчно е само да я погледнеш – чувал съм я да казва.
   Мисис Ферърс, макар и не в първата си младост, беше много привлекателна жена, а облеклото ѝ, макар и просто, като че ли винаги ѝ стоеше много добре; ала сума жени си купуват тоалети от Париж и все пак това не значи, че са отровили мъжете си именно по тази причина.
   Докато стоях нерешително в преддверието и през главата ми преминаваха всички тия мисли, отново долетя гласът на Каролина, този път с по-остра нотка:
   – Какво правиш там, Джеймс? Защо не дойдеш да закусиш?
   – Ида, ида, драга моя – побързах да отговоря. – Окачвам си пардесюто.
   – За толкова време можеше да окачиш половин дузина пардесюта.
   И права си беше. Можех наистина.
   Влязох в столовата, по навик пощипнах Каролина по бузата и седнах да закусвам бекон с яйца. Беконът беше поизстинал.
   – Рано те повикаха – забеляза Каролина.
   – Да – отвърнах. – В Кингс Педък. У мисис Ферърс.
   – Зная – рече сестра ми.
   – Отде знаеш?
   – Ани ми каза.
   Ани е домашната прислужница. Симпатично момиче, ала непоправима бъбрица.
   Настъпи пауза. Продължих да ям бекон с яйца. Носът на сестра ми, който е дълъг и тънък, потрепваше в крайчеца, както става винаги когато нещо разпали любопитството ѝ или я развълнува.
   – Е? – запита тя.
   – Лоша работа. Нищо не може да се направи. Трябва да е умряла насън.
   – Зная – повтори сестра ми. Този път кипнах.
   – Не можеш да знаеш – сопнах се аз. – Аз сам не знаех, преди да бях стигнал там, и още никому не съм казвал. Ако онази хлапачка, Ани, знае, тя трябва да е ясновидка.
   – Не ми го каза Ани, а млекарят. Чул го от готвачката на Ферърс.
   Както казах, Каролина няма нужда да излиза, за да научи нещо. Седи си в къщи и то само ѝ идва.
   – От какво е умряла? – продължи сестра ми. – Разрив на сърцето?
   – Не ти ли каза млекарят и това? – попитах саркастично.
   Да си служите със сарказъм пред Каролина значи да си хвърляте думите на вятъра. Тя ги взема сериозно и отговаря съответно.
   – Той не знаеше – обясни тя.
   В края на краищата рано или късно Каролина щеше да узнае. А по-добре да го чуе от мене.
   – Смърт от прекомерна доза веронал. Напоследък го вземала против безсъние. Трябва да е взела голяма доза.
   – Глупости – побърза да отсъди Каролина. – Взела го е нарочно. Не ми ги разправяй ти тези работи!
   Интересно: когато скришом си убеден в нещо, което не искаш да признаеш открито, почваш енергично да го отричаш, ако някой друг ти го каже. Веднага избухнах в негодувание.
   – Пак започна – казах. – Бързаш да дърдориш врели-некипели. Че защо, дявол да го вземе, мисис Ферърс ще иска да се самоубива? Вдовица, още младичка, с добро материално състояние, добро здраве и няма какво друго да прави, освен да се наслаждава на живота. Нелогично е.
   – Никак. Даже ти не може да не си забелязал колко особена изглеждаше напоследък. От шест месеца е така. Заклевам ти се, имаше вид на човек, измъчван от кошмари. Пък и ти току-що призна, че не можела да спи.
   – Е, каква е твоята диагноза? – попитах хладно. – Нещастна любов, а?
   Сестра ми поклати глава.
   – Угризение на съвестта – обяви тя самодоволно.
   – Угризение ли?
   – Да. Ти не ми вярваше, когато ти казах, че е отровила мъжа си. Сега съм по-уверена от всякога.
   – Струва ми се, че не разсъждаваш много логично – възразих аз. – В същност, ако някоя жена извърши престъпление, като например убийство, тя ще бъде достатъчно хладнокръвна, за да се радва на неговите резултати, без да изпада в такава глупава сантименталност – разкаяние.
   Каролина поклати глава.
   – Може да има такива жени... ала мисис Ферърс не беше от тях. Тя беше много чувствителна. Някакъв непреодолим импулс я е подтикнал да се отърве от мъжа си, защото тя беше от ония хора, които просто не могат да търпят страдания; а няма съмнение, че жената на човек като Ашли Ферърс бездруго е страдала много...
   Кимнах в знак, че съм съгласен.
   – И оттогава мисълта за деянието ѝ непрекъснато я преследвала. Не може да не изпитвам съжаление към нея.
   Не мисля, че Каролина е изпитвала някога съжаление към мисис Ферърс, докато тя беше жива. Сега, когато тя е отишла там, където (вероятно) не може вече да носи парижки тоалети, Каролина е склонна да изпитва нежните емоции на съжалението и съчувствието.
   Казах ѝ твърдо, че цялата ѝ теория е глупост. Бях толкова по-твърд, понеже скришом се съгласявах поне с част от това, което бе казала. Но лошото е, че Каролина стигаше до истината чисто и просто чрез един вид „вдъхновение на догадките“. Не можех да насърча подобна склонност. Ще тръгне из село да разправя тия неща и всички ще си помислят, че си служи с медицински данни, които съм ѝ дал аз. Ех, труден е животът!
   – Глупости! – каза Каролина в отговор на моите критични забележки. – Ще видиш. Обзалагам се за десет лири срещу една, че тя е оставила писмо, в което признава всичко.
   – Никакво писмо не е оставила – троснах се, без да мисля докъде ще ме доведе това признание.
   – Аха! – възкликна Каролина. – Значи заинтересувал си се за това, а? Джеймс, уверена съм, в дълбочината на душата си ти мислиш като мене. Ама какъв дърт лицемер си ти!
   – Човек трябва винаги да допуска възможността за самоубийство – заявих разпалено.
   – Ще има ли дознание?
   – Може би. Зависи от много неща. Ако мога да заявя с пълна увереност, че прекомерната доза е взета случайно, може да мине и без дознание.
   – А уверен ли си напълно? – запита лукаво сестра ми.
   Не отговорих, само станах от масата...
(Откъсът е по превода на Борис Миндов, 1982)
Издателство Ера

Алиби в Pimodo

вторник, 12 август 2014 г.

Едгар Алън По >> Загадката на Мари Роже

Детективски истории

   Малко са онези, дори и сред най-невъзмутимите мислители, които поне отвреме-навреме не са изпитвали необяснимо тревожна, но вълнуваща склонност да повярват в свръхестествени сили, породени от съвпадения, изглеждащи толкова удивителни по своя характер, че умът не може да ги приеме за прости съвпадения. Подобни чувства – тъй като склонността към вярването, за което говоря, никога не е имала пълната сила на размишлението, – рядко се потискат напълно, ако човек не се обърне към учението за случайността, или както научно се нарича, към пресмятане на вероятностите. Това пресмятане в действителност е чиста математика; и така, въпреки своята природа, най-точната наука се оказва приложима към изследването на най-призрачните и неуловими явления в областта на духа. Ще се установи, че необикновените подробности, които ще направя сега всеобщо достояние, образуват по отношение на последователността във времето първичната линия на развитие на почти непонятни съвпадения, в чиято втора или заключителна линия читателите ще разпознаят неотдавнашното убийство на МЕРИ СЕСИЛИЯ РОДЖЪРС, станало в Ню Йорк.
   Преди около една година, когато в разказа „Убийствата на улица Морг“ се опитах да опиша някои от забележителните умствени качества на моя приятел шевалие Ш. Огюст Дюпен, и през ума ми не минаваше, че ще се върна някога към тази тема. Целта ми беше да опиша неговия характер; тази цел се постигна напълно благодарение на необикновените произшествия, които дадоха възможност на Дюпен да прояви своите индивидуални способности. Мога да дам и други примери, но с тях не бих доказал нищо повече. Неотдавнашните и развили се така неочаквано събития ме накараха да прибавя някои допълнителни подробности, които носят дъха на истинско очарование. След всичко, достигнало напоследък до ушите ми, би било наистина удивително от моя страна, ако не кажа нищо за всичко онова, което някога чух и видях.
   След като разгада трагичната гибел на мадам Л’Еспане и нейната дъщеря, нашият шевалие престана начаса да се занимава с това произшествие и се отдаде отново на своите стари навици на унила замисленост. Предразположен винаги към отвлеченост, аз с готовност възприех неговото настроение и ние продължихме да живеем в стаите на предградието Сен Жермен, не давахме и пукната пара за бъдещето, дремехме кротко в настоящето и тъчехме в бляновете си нишките на заобикалящия ни унил свят.
   Не ни оставиха обаче да бленуваме безкрай. Лесно можеше да се предположи, че изиграната от моя приятел роля в драмата на улица Морг ще порази въображението на парижката полиция. Името на Дюпен започна да се произнася от всички нейни емисари. Простият характер на умозаключенията, с помощта на които той разплете загадката, остана в пълна тайна не само за префекта, но и за когото и да било другиго освен за мен, затова не е за учудване, че цялата тази работа се считаше ни повече, ни по-малко същинска магия, а анализаторските качества на Дюпен се взимаха за интуиция. Ако бе обяснил всичко, щеше да отвори очите на любопитните и да разсее предразсъдъците им, но ленивата му природа го караше да не се вълнува повече от въпроса, към който отдавна бе изгубил всякакъв интерес. Така се случи, че към него бяха обърнати погледите на цялата полиция; не веднъж и не два пъти префектурата се опитваше да го ангажира на своя страна. Един от най-забележителните случаи се оказа убийството на някоя си девойка на име Мари Роже.
   Това събитие стана приблизително две години след зверството на улица Морг. Мари, близостта на името и презимето на която мигновено напомняше за нещастната „продавачка на тютюн“, бе единствената дъщеря на вдовицата Естел Роже. Бащата починал, когато детето било още малко, и след неговата смърт, година и половина преди убийството, представляващо и тема на нашия разказ, майката и дъщерята живеели заедно на улица Паве Сен-т-Андре; майката имала пансион, а дъщерята и помагала. Нещата продължили така, докато момичето станало на двадесет и две години и необикновената му красота привлякла вниманието на един парфюмерист, който държал един от Магазините в сутерена на Пале Роайал и чиято клиентела била главно измежду отчаяните авантюристи, с които е препълнена цялата околност. Мосьо Льо Блан разбрал изгодите, които можел да извлече за магазина си от красивата Мари; неговите щедри предложения се приели с готовност от момичето, макар и майката да се отнесла подозрително към тях.
   Очакванията на собственика се оправдали и скоро благодарение на чара на веселата гризетка неговият магазин се прочул. Мари работила около една година при него, когато, за най-голямо недоумение на нейните почитатели, изчезнала внезапно от магазина. Мосьо Льо Блан не можел да каже нищо за нейното изчезване, а мадам Роже обезумяла от тревога и ужас. Вестниците моментално се заинтересували от случая, а полицията тъкмо се канела да предприеме сериозно разследване, когато една прекрасна сутрин, точно седмица след изчезването и, Мари, жива и здрава, но мъничко потисната, се появила отново на обичайното си място зад щанда на магазина. Всички разследвания естествено били веднага прекратени, с изключение на личните запитвания. Мосьо Льо Блан обявил, че е в пълно неведение. Мари и мадам Роже отговаряли на всички въпроси, че прекарала седмицата в къщата ма двой близък на село. С това цялата афера заглъхнала и се забравила; скоро девойката се разделила напълно с парфюмерийния магазин под предлог, че иска да се отърве от нахалството на любопитните, и така се подслонила при майка си на улица Паве Сен-т-Андре.
   Пет месеца след завръщането ѝ у дома нейните приятели се разтревожили от второто ѝ внезапно изчезване. Изминали три дни без никаква вест за нея. На четвъртия ден открили трупа ѝ във водите на Сена, близо до брега срещу улица Сен-т-Андре, недалеч, от уединеното място на Бариер дю Рул.
   Жестокият характер на това убийство (тъй като веднага станало ясно, че е извършено убийство), младостта и красотата на жертвата и преди всичко предишната ѝ известност се съчетали така, че възбудили умовете на чувствителните парижани. Не си спомням нито едно подобно произшествие, което да е имало такъв всеобщ и силен отзвук. Обсъждането на тази животрептяща тема в продължение на няколко седмици накарало хората да забравят дори и най-злободневните въпроси на политическия живот. Префектът полагал свръхусилия; цялата парижка полиция се вдигнала на крак.
   Веднага след откриването на трупа и незабавно предприетите разследвания всички били сигурни, че убиецът няма да успее да се укрие за дълго. След изтичането обаче на една седмица се оказало необходимо да се предложи награда; наградата до стигнала хиляда франка. Междувременно разследването продължило твърде енергично, разпитани били много хора, макар и безрезултатно; времето минавало, тайната оставала неразгадана и общото Вълнение нараствало. Към края на десетия ден решили за по-разумно да удвоят първоначално обявената сума; най-сетне, след като изтекла и втората седмица, не било открито нищо ново и вечното недоволство на парижани от полицията се изразило в няколко сериозни ementes, префектът сам предложил сумата от 20 000 франка „за откриване на убиеца“, а ако се окажело, че са замесени повече хора – „за откриване на който и да е от убийците“. В обявлението за наградата се обещавало пълно опрощаване на всеки съучастник, стига да каже с кого е действувал; заедно с обявлението, като приложение към него, разлепили навсякъде и частно съобщение на комитет от граждани, с което се предлагали още 10 000 франка в допълнение на предложената вече от префектурата сума. По такъв начин цялостната награда достигнала цели 30 000 франка, което може да се вземе за фантастична сума, като се има пред вид, че момичето е от обикновено семейство, а в големите градове зверства като описаното са твърде често явление.
   Сега никой не се съмнявал, че тайната на това убийство ще се изясни незабавно. Макар и в два-три случая да се стигнало до арести, не се изяснило нищо, с което да се заподозрат заловените, и те били освободени. Колкото и странно да било, от деня на намирането на трупа изтекла и трета седмица, без да бъде хвърлена каквато и да е светлина върху този въпрос, а до нас с Дюпен не бяха стигнали дори и слухове за събитията, развълнували общественото мнение. Затънали в проучвания, които поглъщаха цялото ни внимание, близо цял месец не бяхме излизали от дома и никой не ни бе посещавал, а в ежедневниците хвърляхме само по един поглед върху най-важните политически статии. Първите сведения за убийството донесе самият Г, Той дойде рано следобед на 13 юли 18-година, и остана до късно вечерта. Чувствуваше се засегнат от неуспеха при издирване на убийците. Репутацията му – както се изрази самият той с типичен парижанки маниер – била поставена на карта. Нещо повече, ставало въпрос за честта му. Погледите на цялото общество били обърнати към него; готов бил на всякакви жертви, само и само да разнищи загадката. Той завърши донякъде комично прозвучалата му реч с комплимент, изказан, както се изрази той, с удоволствие за такта на Дюпен, и му направи пряко и много изгодно предложение, истинският характер на което ми се струва, че нямам право да разкривам, пък то и няма никакво отношение към същността на разказа ми...

Преводач Борис Дамянов

Издателство Millenium