Тъмнозелената му глава с металически отливък на перата, която златисто блестеше под лъчите на топлото априлско слънце, беше скрита наполовина под крилото му. Но оттам малкото, черно като топче на карфица око внимателно оглеждаше навред.
Той извиваше глава и погледът му се плъзгаше по светлото чисто небе, по което минаваха слънчевите лъчи и правеха малките облачета бели и леки, ту сваляше погледа си край брега, където патицата спокойно се гмуркаше в бистрите води на реката и над сребристата течаща повърхност оставаше само късата ѝ, остра, светлокафява опашка.
Малките вълнички, изтикани към брега, отразяваха нежночервените отсенки на краката ѝ, а когато тя заплуваше, ритмичните поклащания на дългата ѝ шия се оглеждаха във водата, начупени от струйките. Тя изглеждаше спокойна, предадена изцяло на своята лакомия, защото знаеше, че мъжкият бди и за нея.
Но това спокойствие беше привидно: яйцето, което тежеше в нейния сив плосък корем, ѝ напомняше, че трябва да се върне в гнездото си.
Тя се опита да избяга от ревнивия си любовник, като си даваше вид, че усърдно е заета да се гмурка.
Незабелязано се отдалечи надолу по течението, равнодушна към тихите му, пълни с нежност подвиквания: „Ква-а! Ква-а!...“ – и използвала минутата, в която той оглеждаше околността, влезе в гъстата тръстика край брега. Боязливо огледа влажната ливада, покрита с млада жълто-зелена трева, по която трябваше да премине, клатейки натежалото си тяло, димящата угар из гюлето, където орачите размахваха остени над белите грамади на воловете.
Тя се вслушваше цяла, с целия си усет на дива птица, обзета от майчинство, за да запази тайната на своето гнездо от гнева на любовника си, който би изпочупил яйцата ѝ, ако ги открие.
Трябваше да избяга надалеч, после тихо и полегато да литне над ракитака и така, скрита от будния му поглед, да се отправи към обраслото с гъста тръст островче.
Там беше нейното гнездо, свито от сухи водорасли и пух, оскубан от гърдите ѝ, с който бе покрила четирите зеленикави яйца.
Но преди да стигне средата на ливадата, мъжкият се показа след нея. Той крякаше сърдито, разтревожен от нейното отсъствие, докато тя се преструваше, че е дошла тук да попасе младата трева. Разбрал намеренията ѝ, мамен неведнъж, той се отдаде на ревнивия си гняв. Като я захапа за шията, яростно я тъпка и скуба перата ѝ. След това я поведе пред себе си, подобно на съпруг, подбрал виновната си жена. Ала гневът му скоро премина. Преди да скочи във водата, той ѝ направи няколко бързи поклона с глава, почувствувал в малкото си птиче сърце остра страст, събудена от ревността. Като крякаше тихичко, натисна я във водата и опиянен от любовта, плуваше върху гърба ѝ. Течението ги носеше надолу...
След тоя изблик на страст последва втори, още по-буен – птицата едва бе успяла да оправи измачканите си пера.
Те излязоха на брега. Слънцето ги обливаше с топлина. Пролетните води, слезли от планината, миришеха на здравец и на свежест. Струйките се плискаха в брега, а откъм полето се носеше миризмата на стоплената пръст. В синьо-зелените води на реката се оглеждаха разлистените клони на старите върби, белият корем на свраката, която виеше гнездото в тях, и разноцветните им тела.
Мъжкият дремеше. Патицата размахваше криле, сякаш искаше да литне, и оправяше разрошените си пера. След неуспешния си опит тя зачака търпеливо удобния миг да поднови своето бягство. Щом успокоеният любовник легна на земята изнурен, патицата се приближи и с върха на бледорозовия си клюн леко защипа тъмнозеленикавата му глава. Тя прибягваше до тая хитра ласка, за да го накара да заспи доволен и спокоен, но той не се поддаде. Острият му слух и зрение бяха винаги нащрек. Той се вслушваше в провлечените викове на орачите, в далечното скърцане на железния плуг, в равномерните глухи бухтежи на тепавицата, над чийто почернял покрив се виеше тънък дим. През тихия рев на реката неговият слух умееше да различи и най-малкия опасен шум. Той познаваше късите, бързи чипкания на изплашения кос, предупреден от тях, че там има някаква опасност, стъпките на селянина Таке, който ги дебнеше вече два дни край брега – долавяйки ги по кънтежа на размекналата земя.
Веднъж Таке ги издебна от насрещния ракитак. Мъжкият го забеляза и отчаяно позова своята другарка: „Ква-а-к, квак! – тихо подвикваше той. – Литвай! Литвай по-скоро!“
Дулото на Такевата едноцевка бе отправено към него, но той предпочиташе да падне мъртъв, отколкото да избяга без нея. Тя се вдигна навреме – оловният дъжд се посипа във водата. Друг път ги нападна ястреб. Те се гмурнаха във водата. Упоритият хищник летеше над реката и се хвърляше върху тях, щом се покажеха на повърхността. Само когато се измори от свирепия си устрем, той ги остави, но продължаваше да ги дебне от върха на един висок бряст.
Все по-нежни и усърдни ставаха ласките на патицата. От удоволствие патокът притваряше очи и клатеше острата си опашка. Изведнъж се чу свисък на криле. Мъжкият се изправи, тревожно изопна шия и изви главата си към небето. Едър паток се виеше над тях. Ясно се чуваше във въздуха скърцането на крилните му пера. Това беше вдовец или напуснат мъжкар, който искаше да отнеме другарката му.
Патокът отговори на неговите намерения със заплашителни крякания, след което литна, изви се над реката и се хвърли към съперника си. Те се издигнаха високо в синьото топло небе, огласявайки околността с неспирния си крясък. Крилете им режеха със свисък въздуха. Всеки се стремеше да се издигне над врага си. Няколко орачи с ръка пред очите следяха борбата им.
Твърде високо патоците се счепкаха, захапаха вратовете си и започнаха да си нанасят удари с криле. Ново, задавено крякане съпровождаше борбата. Пера и пух се разлетяха по небето. Те падаха бавно към земята, словени в едно безформено кълбо, близо до един орач, който хвърли безуспешно остена си по тях. Нападателят, победен, се отдели и удари на бягство, подгонен от другия със сърдити крясъци.
Когато неканеният гост бе прогонен надалеч, победителят гордо се спусна към мястото, откъдето излетя, но патицата не се виждаше там. Брегът беше пуст. Той я зовеше страстно. Неспокойно тичаше из ракитака, плуваше бързо, като описваше по водата широки кръгове, забравил всяка предпазливост. После премина на отсрещния бряг, между тръстиката на разлива, да претърси и там. От време на време се спираше и слушаше. Няма ли да се обади тя отнякъде? Не плува ли към бързея? Или мълчаливо се таи на припек? Още веднъж преплува реката и се спря на мястото, където беше я оставил. Страхуваше се да напусне брега и след дълго тичане наоколо литна, за да огледа отгоре. Той се издигна високо. Под него остана кафявото разорано поле със зелените порасли ниви. Видя синята далечна верига на планината, бялата камбанария на селската църква и друма, който прескачаше хоризонта, но от патицата нямаше следа. Отчаян, се спусна във водата и бавно заплува. Внезапно тя пристигна, сякаш падна отгоре като камък, с увиснали криле. С радостно крякане патокът се хвърли върху нея, отново обзет от пристъп на страст...
Надвечер, щастливи и спокойни, те литнаха надолу по реката, за да прекарат нощта в един стар, разбит воденичен яз... Пролетни стремежи
Издателство Абагар
