Показват се публикациите с етикет класика за деца и юноши. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет класика за деца и юноши. Показване на всички публикации
вторник, 3 февруари 2015 г.
Валери Петров >> Песнички, събрани от сцени и екрани
Стихове, писани за театъра и киното
Текстовете в книгата са създадени за игралните филми „Летящият човек“ на режисьора Янко Янков, „На чисто“ на Леон Даниел, „Откъде се знаем“ на Никола Русев, „С любов и нежност“ на Рангел Вълчанов, от документалния „Жената у нас“ на Янко Янков, за пиесите „Честна мускетарска“, „Сняг“, „Когато розите танцуват“, за Шекспировите представления „Крал Лир“, „Напразните усилия на любовта“, „Веселите уиндзорки“, за спектаклите на в. „Стършел“, „Приказките на Киплинг“, „Театър – любов моя!“, за детската пиеса „Мехурчета-смехурчета“ и други, които така и не са били изпяти или рецитирани пред публика.
неделя, 28 декември 2014 г.
Елин Пелин >> Приказки
Пълно издание
Едни пътници вървели край една река, дето няколко моми белели платно.
Един от пътниците рекъл шеговито на другарите си:
– Кой от вас може да познае коя мома е луда?
– Ха-ха-ха – изсмяла се високо една от момите, – ако те тресна с бухалката по главата, ще ти кажа коя мома е луда! Що си не вървиш по пътя!
– Ето – казал един от пътниците на другаря си, – ти за лудото не питай, то само се обажда.
Едни пътници вървели край една река, дето няколко моми белели платно.
Един от пътниците рекъл шеговито на другарите си:
– Кой от вас може да познае коя мома е луда?
– Ха-ха-ха – изсмяла се високо една от момите, – ако те тресна с бухалката по главата, ще ти кажа коя мома е луда! Що си не вървиш по пътя!
– Ето – казал един от пътниците на другаря си, – ти за лудото не питай, то само се обажда.
Издателство Скорпио
Елин Пелин. Приказки в Pimodo
вторник, 22 април 2014 г.
Валери Петров >> Палечко
За вечното дете...
Колко е студено, колко светло утрото!
Синкаво и розово в стаята е вред,
на крака си никак не усещам кутрето,
пъстрото бърдуче пълно е със лед.
А отсам по джамчето приказка позната
някой е изписал със перце нощес:
веселият Палечко тръгва по земята
и загубва пътя в сребърния лес.
От камбанки хиляди звън се чува. Гледа:
клончета и пилета – всичко от сребро!
Със брадица сребърна иде един дедо.
– Добра среща, дедо! – Дал ти Бог добро!
Палечко му казва: – Дедо, изведи ме!
Дедото му казва: – Гледай онзи пън,
с три поклона три пъти го викни по име
„Сушкун-Стружкун-Крушкун“ – и ще си навън...
Ала тейко вика: – Я недей се мая,
а носи секирчето да го наковат!
Ала майка вика: – И тавата дай я
да я калайдисат, хем ти е на път!
И аз слагам чергата, дъхвам си на пръста,
слагам си кожухчето, свирвам със уста;
и наяве почва приказката пъстра –
Палечко отново тръгва по света...
Колко е студено, колко светло утрото!
Синкаво и розово в стаята е вред,
на крака си никак не усещам кутрето,
пъстрото бърдуче пълно е със лед.
А отсам по джамчето приказка позната
някой е изписал със перце нощес:
веселият Палечко тръгва по земята
и загубва пътя в сребърния лес.
От камбанки хиляди звън се чува. Гледа:
клончета и пилета – всичко от сребро!
Със брадица сребърна иде един дедо.
– Добра среща, дедо! – Дал ти Бог добро!
Палечко му казва: – Дедо, изведи ме!
Дедото му казва: – Гледай онзи пън,
с три поклона три пъти го викни по име
„Сушкун-Стружкун-Крушкун“ – и ще си навън...
Ала тейко вика: – Я недей се мая,
а носи секирчето да го наковат!
Ала майка вика: – И тавата дай я
да я калайдисат, хем ти е на път!
И аз слагам чергата, дъхвам си на пръста,
слагам си кожухчето, свирвам със уста;
и наяве почва приказката пъстра –
Палечко отново тръгва по света...
Илюстрации Иван Димов
Издателство Захарий Стоянов
Палечко в Хеликон
Палечко в Books.bg
петък, 3 януари 2014 г.
Майкъл Бонд >> Мечето Падингтън
Истинската история на мечето от Тъмно Перу
Вдъхновението за най-известната му творба спохожда Майкъл Бонд една зима на Бъдни вечер, докато търси подслон от снега в прочутия лондонски магазин „Селфридж“. Там попада на забравена играчка на щанда – малко мече. От него се ражда „Мечето Падингтън“, чието първо издание излиза през 1958 г.
Мечките нямат нужда от особени увещания и оттогава Падингтън е изпълнил страниците на 14 повести, различни книжки с картинки и много други текстове, написани за младите духом на всякаква възраст.
Издателство Агата-А
Мечето Падингтън в Хеликон
Мечето Падингтън в Books.bg
четвъртък, 31 октомври 2013 г.
Емилиян Станев >> Чернишка
Приключенията на едно пораснало вече лисиче, което трябва да се справя само...
Старата лисица следеше всички движения на своето петмесечно лисиче и се преструваше, че спи.
Лисичето стоеше на пътечката, клекнало на задницата си. Ушите му, кадифеночерни и твърде големи за неговата малка глава, се изправяха от време на време да слушат крясъците на сойките долу в дъбовата гора. То стоеше там от обяд, когато слънцето огряваше цялото сечище – ту лягаше, ту ставаше, изплезваше езичето си и пъхтеше като кученце, загубило господаря си.
Лисицата продължаваше да лежи съвсем равнодушна към това. Очите ѝ бяха затворени, но през черните цепнатини прозираха жълто-зелените зеници. Слънчев лъч, промъкнал се между скалите, огряваше белия ѝ корем.
Допреди няколко дни тя беше майка на пет лисичета, които сега скитаха из прохода, прогонени от нея. Само това не искаше да се махне, макар да беше му дала да разбере, че неговото присъствие я дразни. Майчинските инстинкти я напуснаха. Отпадналото ѝ тяло започваше да тлъстее – лятната козина се скубеше, зимната растеше буйно, а отънялата ѝ опашка се покриваше с нови сиво-жълтеникави косми.
По цял ден лисицата лежеше под скалите, из които зеленееше бръшлян, жълтееха се лишеи и преждевременно догаряше в огненочервени багри млада трепетлика. В края на лятото имаше обилна храна и всяка нощ лисицата ядеше до насита загнили и сладки диви круши, глогинки и грозде от дивите лози, чиито лозини оплитаха като въжета клоните на дърветата. Понякога хващаше зайче, птица или мишка и се прибираше сутрин доволна и сита, измокрена от росата и обзета от леност и безразличие.
В тия следобедни часове тя се отдаваше на сладостна дрямка. Слънцето я стопляше, над смълчаните гори лягаше тишина, реката се пенеше в дъното на прохода и нейният равен рев я приспиваше. Ако на пътечката не беше упоритото и глупаво лисиче, тя щеше да потъне в блажен сън.
Като му омръзна да стои на едно място, лисичето се повъртя с желание да се свие на кълбо, но щом обърна глава към майка си, нерешително тръгна към нея. Всичко в него молеше за прошка. Хубавите му очи, жълти като кехлибар, като че казваха: „Защо ме гониш и хапеш? Какво съм ти сторило?“
То се приближи тъй близо, че нейната миризма го изпълни с надежди. Може би тоя път майка му ще го приеме, без да изфучи отгоре му и без да го ухапе? Тогава ще легне до нея, да поиграе с опашката ѝ, както бе правило само преди няколко дни.
Почти уверено в това, то се приготви да близне дългата ѝ муцуна. В тоя миг лисицата скочи като пружина. Лисичето побягна. Козината на гърба му настръхна като четка. То се мъчеше да отбегне озъбената уста на майка си, която го хапеше и злобно фучеше. Гонитбата продължи из сечището и завърши до една голяма плоча, дето лисичето се търкулна безпомощно по гръб. Майка му се надвеси над него и като му показваше зъбите си, бели и тънки като шила, дълго време го гледа с горящи от омраза очи. Това означаваше:
„Да не си посмяло да идваш при мене! Тая гора е моя и никой от вас няма работа тук! Аз вече не съм ви майка и не ви познавам!“
Когато майка му се скри в сечището, лисичето стана и без да се отърси, умилно погледна скалите, дето беше се родило. Там му беше забранено да отива повече и то тръгна съкрушено към дъбовата гора в дъното на дола...
Лисичето стоеше на пътечката, клекнало на задницата си. Ушите му, кадифеночерни и твърде големи за неговата малка глава, се изправяха от време на време да слушат крясъците на сойките долу в дъбовата гора. То стоеше там от обяд, когато слънцето огряваше цялото сечище – ту лягаше, ту ставаше, изплезваше езичето си и пъхтеше като кученце, загубило господаря си.
Лисицата продължаваше да лежи съвсем равнодушна към това. Очите ѝ бяха затворени, но през черните цепнатини прозираха жълто-зелените зеници. Слънчев лъч, промъкнал се между скалите, огряваше белия ѝ корем.
Допреди няколко дни тя беше майка на пет лисичета, които сега скитаха из прохода, прогонени от нея. Само това не искаше да се махне, макар да беше му дала да разбере, че неговото присъствие я дразни. Майчинските инстинкти я напуснаха. Отпадналото ѝ тяло започваше да тлъстее – лятната козина се скубеше, зимната растеше буйно, а отънялата ѝ опашка се покриваше с нови сиво-жълтеникави косми.
По цял ден лисицата лежеше под скалите, из които зеленееше бръшлян, жълтееха се лишеи и преждевременно догаряше в огненочервени багри млада трепетлика. В края на лятото имаше обилна храна и всяка нощ лисицата ядеше до насита загнили и сладки диви круши, глогинки и грозде от дивите лози, чиито лозини оплитаха като въжета клоните на дърветата. Понякога хващаше зайче, птица или мишка и се прибираше сутрин доволна и сита, измокрена от росата и обзета от леност и безразличие.
В тия следобедни часове тя се отдаваше на сладостна дрямка. Слънцето я стопляше, над смълчаните гори лягаше тишина, реката се пенеше в дъното на прохода и нейният равен рев я приспиваше. Ако на пътечката не беше упоритото и глупаво лисиче, тя щеше да потъне в блажен сън.
Като му омръзна да стои на едно място, лисичето се повъртя с желание да се свие на кълбо, но щом обърна глава към майка си, нерешително тръгна към нея. Всичко в него молеше за прошка. Хубавите му очи, жълти като кехлибар, като че казваха: „Защо ме гониш и хапеш? Какво съм ти сторило?“
То се приближи тъй близо, че нейната миризма го изпълни с надежди. Може би тоя път майка му ще го приеме, без да изфучи отгоре му и без да го ухапе? Тогава ще легне до нея, да поиграе с опашката ѝ, както бе правило само преди няколко дни.
Почти уверено в това, то се приготви да близне дългата ѝ муцуна. В тоя миг лисицата скочи като пружина. Лисичето побягна. Козината на гърба му настръхна като четка. То се мъчеше да отбегне озъбената уста на майка си, която го хапеше и злобно фучеше. Гонитбата продължи из сечището и завърши до една голяма плоча, дето лисичето се търкулна безпомощно по гръб. Майка му се надвеси над него и като му показваше зъбите си, бели и тънки като шила, дълго време го гледа с горящи от омраза очи. Това означаваше:
„Да не си посмяло да идваш при мене! Тая гора е моя и никой от вас няма работа тук! Аз вече не съм ви майка и не ви познавам!“
Когато майка му се скри в сечището, лисичето стана и без да се отърси, умилно погледна скалите, дето беше се родило. Там му беше забранено да отива повече и то тръгна съкрушено към дъбовата гора в дъното на дола...
Издателство Скорпио
Чернишка в Хеликон
Чернишка в Books.bg
вторник, 10 септември 2013 г.
Братя Мормареви >> Войната на таралежите
За едно баскетболно игрище...
– Деца – започна Христо Пангаров, – дошъл съм да запиша желаещите да тренират баскетбол. Не гледайте, че сега всички се увличат по футбола. Средният ръст непрекъснато се увеличава, следователно все повече хора ще гледат нагоре към коша, вместо да търсят топката в краката си. Баскетболът развива сръчност и бързина, помага за бързото израстване на височина...
На това място от речта Димитър Маляков вдигна ръка.
– ... Аз бях най-ниският в класа – продължи Пангаров. – За една година пораснах с дванайсет сантиметра.
Маляков изпъна ръката си още повече и се заповдига нетърпеливо от чина си. Дванайсет сантиметра, охо, това никак не е зле! Сега в класа той се нареждаше на предпоследно място по височина и заради това, а не заради презимето му викаха Маляка. Ако този човек го вземе в отбора си...
На това място от речта Димитър Маляков вдигна ръка.
– ... Аз бях най-ниският в класа – продължи Пангаров. – За една година пораснах с дванайсет сантиметра.
Маляков изпъна ръката си още повече и се заповдига нетърпеливо от чина си. Дванайсет сантиметра, охо, това никак не е зле! Сега в класа той се нареждаше на предпоследно място по височина и заради това, а не заради презимето му викаха Маляка. Ако този човек го вземе в отбора си...
Маляка се опита да срещне погледа на Пангаров, да привлече вниманието му, но Пангаров като че ли не го забелязваше. Продължаваше да говори. Притежаваше чаровна усмивка и дар слово, но Добрева не го слушаше. Подпряла гръб на прозореца, тя се чудеше как може току-така, посред час, да є прекъснат урока. Знаеше, че за децата посещението на треньора е добре дошло. Слушаха го с интерес дори и тези, които в часовете є винаги блееха нанякъде. Това я обиждаше.
Христо Пангаров се увличаше все повече и повече в красноречието си. Разказа колко много труд и постоянство ще се изискват от всяко дете, за да се нареди в редиците на националния отбор. Със силата на художественото слово той пресъздаде някои по-интересни моменти от мачове в Милано, Мадрид, Сантяго, Мексико Сити и с това съвсем възбуди фантазията на всички.
– Какво е баскетболът? – провикна се той накрая патетично. – Преди всичко движение! А движението е в основата на живота. Баскетболът укрепва здравето, укрепва духа, създава силни мъже. Мъже ли искате да станете или баби?
– Мъже! – изреваха в един глас момчета и момичета и вдигнаха ръка. В гората от ръце ръката на Маляка се изгуби и той се изправи.
– Какво има? – попита го треньорът.
– Да ме запишете!
Пангаров тръгна към чина на Маляка. Спря се и го измери с очи. Маляка стоеше изопнат. “Дано ме избере, дано ме избере, дано ме избере...”, повтаряше си той наум. Вярваше, че като желаеш нещо силно, то непременно се сбъдва.
– Да се разберем – обади се класната Добрева, – на ученици с посредствен успех няма да разреша да тренират.
– Ние и не приемаме – отвърна треньорът и продължи между редиците. – На нас слаби ученици не са ни нужни...
– Какво е баскетболът? – провикна се той накрая патетично. – Преди всичко движение! А движението е в основата на живота. Баскетболът укрепва здравето, укрепва духа, създава силни мъже. Мъже ли искате да станете или баби?
– Мъже! – изреваха в един глас момчета и момичета и вдигнаха ръка. В гората от ръце ръката на Маляка се изгуби и той се изправи.
– Какво има? – попита го треньорът.
– Да ме запишете!
Пангаров тръгна към чина на Маляка. Спря се и го измери с очи. Маляка стоеше изопнат. “Дано ме избере, дано ме избере, дано ме избере...”, повтаряше си той наум. Вярваше, че като желаеш нещо силно, то непременно се сбъдва.
– Да се разберем – обади се класната Добрева, – на ученици с посредствен успех няма да разреша да тренират.
– Ние и не приемаме – отвърна треньорът и продължи между редиците. – На нас слаби ученици не са ни нужни...
Издателство Труд
Войната на таралежите в Хеликон
Войната на таралежите в Books.bg
неделя, 9 юни 2013 г.
Туве Янсон >> Цилиндърът на магьосника
Прекрасните и странни летни приключения на Муминтрол и Снусмумрик...
Първо намериха цилиндъра и изпуснатите в него яйчени черупки се превърнаха в малки пухкави управляеми облачета! След това Муминтрол го нахлупи на главата си и се превърна в много странно същество. Толкова странно, че другите не го познаха... После уловиха истински разярен мраволъв. Намериха лодка и в името на времето и всичко останало я кръстиха „Приключението”. С нея стигнаха до острова на хатифнатите и там доста се поизплашиха. А като се върнаха, къщата я нямаше.
И тогава дойде Магьосника...
И тогава дойде Магьосника...
Издателство Дамян Яков
Цилиндърът на магьосника в Хеликон
Цилиндърът на магьосника в Books.bg
Абонамент за:
Публикации (Atom)




