Пързаляше се по асфалта заедно с другите деца, като привеждаше тялото си, ритмично поклащаше отпуснатите си ръце и уверено профучаваше напред. В един момент се завъртя умело, полата ѝ се заметна и оголи бедрото. После пък роклята ѝ прилепна така плътно по гърба, че очерта малка цепнатина, и с едва забележимо потрепване на прасците тя продължи да се пързаля заднишком. Похотливост ли беше това, това мъчение, което изпитваше, докато я поглъщаше с поглед, възхищавайки се на пламналото ѝ лице, на пестеливостта и съвършенството на всяко нейно движение (особено когато, след като едва заковала се намясто, отново се понасяше напред и енергично прегъваше острите си колене, докато набира скорост)? Или може би това страдание винаги съпътстваше безнадеждния му копнеж да изтръгне нещо от красотата, да я задържи за миг, да направи нещо с нея – без значение какво, стига само да осъществи някакъв контакт, няма значение как, който би могъл да утоли копнежа му. Защо ли се мъчи да разгадае това? Тя отново ще се засили и ще се изгуби от погледа му, а утре друга ще профучи край него и така животът му ще мине в цяла поредица от пропуснати профучавания.
Или може би не? Видя същата жена, която плетеше на същата пейка, и като усети, че вместо любезна усмивка лицето му се е ухилило злобно и похотливо с оголени бивни изпод възсинкавите устни, той побърза да седне. Безпокойството и треперенето на ръцете му не продължиха дълго. Завърза се разговор, който сам по себе си неочаквано му донесе удовлетворение; тежестта в гърдите му изчезна, олекна му и той почти се развесели. Тя се появи, като ситнеше с кънките си, точно както бе направила и предишния ден. Светлосивите ѝ очи се спряха върху него за миг, въпреки че не той, а плетачката говореше в този момент, и след като го измери с поглед, извърна нехайно глава. После седна до него, като стискаше дъските на пейката с розовите си ръце с остри кокалчета, върху които потрепваше ту вена, ту някоя дълбока трапчинка около китката, а в същото време приведените ѝ рамене оставаха напълно неподвижни, разширените зеници следяха нечия топка, която се търкаляше по чакъла на пътеката. Точно както и предишния ден жената до него се пресегна и подаде на момичето сандвич, и докато дъвчеше, то взе да удря ожулените си колена едно в друго леко и ритмично.
– ... по-добре е, разбира се, но най-вече става дума за първокласно училище – прозвуча далечен глас, когато той най-ненадейно забеляза, че главата с кестеняви къдрици от лявата му страна безмълвно се е навела ниско над ръката му.
– Изгубил си стрелките на часовника си – каза момичето.
– Не – отвърна той и се прокашля, – така е направен. Представлява рядкост.
Протегна лявата си ръка (с дясната държеше сандвича) и хвана китката му, за да разгледа празния, сляп циферблат, под който стрелките бяха монтирани така, че се подаваха само връхчетата им като две черни капчици сред сребърни числа. Едно сухо листо потрепваше в косата ѝ, близо до врата, над леко изпъкналия горен гръбначен прешлен – и по време на следващия му пристъп на безсъние той непрекъснато се мъчеше да издърпа от косата ѝ призрака на това листо, като се задъхваше и току посягаше с два пръста, с три пръста, после с пет...
Хартиено издание и екнига
Издателство Колибри
