Ханан ал-Шейх >> Хиляда и една нощ

Деветнайсет класически приказки в една хипнотизираща колекция за възрастни

   Реших да открия защо, след като за повечето араби историята за Шехерезада е просто едно клише, учените я смятат за гениално творение е крайъгълен камък на арабската литература. Колкото повече четях, толкова повече се възхищавах на простичкия стил, който бях критикувала преди. Простотата на езика ме докосна, защото това е езикът на човек, който не използва речник, а изразява истинските си сурови емоции. От тези гласове произлиза магическият реализъм и използването на сюрреалното за изразяване на обикновеното – неща, които мислих, че не съществуват в Хиляда и една нощ. Ханан ал-Шейх

Преводач Зорница Стоянова-Лечева
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела (2015)

Владимир Набоков >> Вълшебникът

Преди Лолита

   На разсъмване той сънливо остави книгата, както мъртва риба прибира хрилете си, и изведнъж започна да се укорява. „Защо – смъмри се той – се поддаваш на сковаващото те отчаяние, защо не се опита да поведеш нормален разговор и да се сприятелиш с плетачката, с онази шоколадораздавачка, гувернантка или каквато и да е там?“ И тозчас си представи приветлив господин (чиито вътрешни органи в единединствен момент заприличаха на неговите), който именно така би могъл да се възползва от предоставената му възможност – благодарение на въпросната приветливост – и да вземе („Ах, ти малка палавнице“) момичето в скута си. Той знаеше много добре, че не е общителен човек, но затова пък беше изобретателен, упорит и умееше да печели благоразположението на хората; неведнъж, в други области на живота, бе успявал да играе успешно и твърдо да отстоява правата си, без да се тревожи от това, че непосредственият обект, и то в най-добрия случай, е само косвено свързан с неговата по-далечна цел. Но когато целта те заслепява, задушава, когато изгаря гърлото ти, когато здравословният срам и нездравото малодушие следят критично всяка твоя стъпка...
   Пързаляше се по асфалта заедно с другите деца, като привеждаше тялото си, ритмично поклащаше отпуснатите си ръце и уверено профучаваше напред. В един момент се завъртя умело, полата ѝ се заметна и оголи бедрото. После пък роклята ѝ прилепна така плътно по гърба, че очерта малка цепнатина, и с едва забележимо потрепване на прасците тя продължи да се пързаля заднишком. Похотливост ли беше това, това мъчение, което изпитваше, докато я поглъщаше с поглед, възхищавайки се на пламналото ѝ лице, на пестеливостта и съвършенството на всяко нейно движение (особено когато, след като едва заковала се намясто, отново се понасяше напред и енергично прегъваше острите си колене, докато набира скорост)? Или може би това страдание винаги съпътстваше безнадеждния му копнеж да изтръгне нещо от красотата, да я задържи за миг, да направи нещо с нея – без значение какво, стига само да осъществи някакъв контакт, няма значение как, който би могъл да утоли копнежа му. Защо ли се мъчи да разгадае това? Тя отново ще се засили и ще се изгуби от погледа му, а утре друга ще профучи край него и така животът му ще мине в цяла поредица от пропуснати профучавания.
   Или може би не? Видя същата жена, която плетеше на същата пейка, и като усети, че вместо любезна усмивка лицето му се е ухилило злобно и похотливо с оголени бивни изпод възсинкавите устни, той побърза да седне. Безпокойството и треперенето на ръцете му не продължиха дълго. Завърза се разговор, който сам по себе си неочаквано му донесе удовлетворение; тежестта в гърдите му изчезна, олекна му и той почти се развесели. Тя се появи, като ситнеше с кънките си, точно както бе направила и предишния ден. Светлосивите ѝ очи се спряха върху него за миг, въпреки че не той, а плетачката говореше в този момент, и след като го измери с поглед, извърна нехайно глава. После седна до него, като стискаше дъските на пейката с розовите си ръце с остри кокалчета, върху които потрепваше ту вена, ту някоя дълбока трапчинка около китката, а в същото време приведените ѝ рамене оставаха напълно неподвижни, разширените зеници следяха нечия топка, която се търкаляше по чакъла на пътеката. Точно както и предишния ден жената до него се пресегна и подаде на момичето сандвич, и докато дъвчеше, то взе да удря ожулените си колена едно в друго леко и ритмично.
   – ... по-добре е, разбира се, но най-вече става дума за първокласно училище – прозвуча далечен глас, когато той най-ненадейно забеляза, че главата с кестеняви къдрици от лявата му страна безмълвно се е навела ниско над ръката му.
   – Изгубил си стрелките на часовника си – каза момичето.
   – Не – отвърна той и се прокашля, – така е направен. Представлява рядкост.
   Протегна лявата си ръка (с дясната държеше сандвича) и хвана китката му, за да разгледа празния, сляп циферблат, под който стрелките бяха монтирани така, че се подаваха само връхчетата им като две черни капчици сред сребърни числа. Едно сухо листо потрепваше в косата ѝ, близо до врата, над леко изпъкналия горен гръбначен прешлен – и по време на следващия му пристъп на безсъние той непрекъснато се мъчеше да издърпа от косата ѝ призрака на това листо, като се задъхваше и току посягаше с два пръста, с три пръста, после с пет...

Хартиено издание и екнига

Преводач Иглика Василева

Издателство Колибри

Педро Алмодовар >> Пати Дифуза

Каталог на травми и пороци

   Най-трудното за човек като МЕН, който има толкова много за разправяне, е да започне. Казвам се ПАТИ ДИФУЗА и принадлежа към този тип жени, които определят епохата, в която живеят. Професията ми? Международен секссимвол или международна порнозвезда, както искате го наречете. Моите фоторомани и някои филми на супер осем милиметра се продаваха много добре в Африка, Португалия, Токио, в Сохо и на Растро. Моите еротични изпълнения, според специализираната критика, притежават нещо неопределимо, нещо, което ме прави уникална и което не е обичайно за този тип субпродукти. Алфонсо Санчес ми каза нещо много хубаво. Когато АЗ правя минет, зрителят гледа само изражението на очите и устата ми. Защото АЗ, каквото и да правя, преди всичко съм актриса. Защо да го крия? Ще кажа още нещо. Аз не само притежавам тяло, което влудява мъжете, а имам и мозък. Но това последното го показвам само от време на време. Не е проява на добър вкус да им се показва на господата, че зад външността на съвършена кукла Барби Суперстар се крие изключителен ум. Макар че от време на време си струва да се покажеш фрашкан с интелект. Например оня ден, на един купон срещнах главния редактор на едно списание.
   – Аз съм главният редактор на „Ла Луна“, едно ново списание.
   – Много е яко – отговорих гръмко.
   – Как е възможно? Първият брой още не е излязъл.
   – Все едно. Ако нещо ми харесва, харесва ми веднага.
   Говорех му толкова убедено, че му се наложи и той да ме поласкае малко.
   – Много ти се възхищавам, Пати. Последният ти фотороман „Свини близначки“ е прелест от остроумие и лош вкус. Не искаш ли да пишеш за нас? Страната много се промени напоследък. Никой няма да се учуди, че някоя си жена Х излага възгледите си в месечно издание.
   Приех, естествено. Това е едно от най-прелестните предложения, които някога съм получавала. АЗ, като почти всички жени от моята порода, макар и да не съм написала нито ред, винаги съм се чувствала писателка. С тази особеност, че когато момиче като мен започне да пише, все му идват разни философски идеи, като на Лорелай на Анита Лус. Чиста проба философия. Няма значение, че темата съм АЗ САМАТА. Въпреки младата си възраст, АЗ познавам много хора, но ако познавам някого наистина добре, това съм АЗ САМАТА. Смятам, че е проява на лоялност към читателите да говоря за това, което познавам. Главният редактор на това списание във всеки случай уточни: „Пиши за каквото и да е, но да е актуално.“ И АЗ си помислих: актуалността предполага способността да се действа. А АЗ притежавам голяма доза от тази способност. Аз съм самата действеност. Искам да кажа, тутакси се убедих, че най-доброто и най-интересното нещо съм АЗ САМАТА. И бях очарована от себе си, че ми хрумна, защото го смятам не само за актуална, но и за доста оригинална тема, тъй като до този момент никой не се бе сещал да пише за МЕН.
   Но ще пиша също така и за СВЕТА или за ЖИВОТА – както предпочитате. С други думи, ще разказвам и за приятелките си Мери Фон Етика и Ади Поса. Те са много незначителни, по-точно чудовищни, но тъй като прекарват цяла нощ на улицата, от тях можеш много да научиш...

Издателство Бард

Пати Дифуза в Pimodo

Мигел де Унамуно >> Леля Тула

Историята на Гертрудис

   Не сестра ѝ Гертрудис, която неотлъчно я придружаваше при всяко излизане от вкъщи, а Роса беше тази, към която бяха насочени жадните погледи на Рамиро. Или поне така си мислеха те двамата – Рамиро и Роса, чувствайки взаимно привличане.
   Вечно заедно, но не само по тази причина неизменно свързани и сплотени, наглед двете сестри съставляваха една неразривна двойка, една завършена цялост. Бляскавата и малко провокативна красота на Роса – великолепие от плът, което разцъфтяваше и при най-малкия полъх от вятър, и при всеки лъч светлина – мигом грабваше вниманието. Веднага след това обаче дълбоките проницателни очи на Гертрудис бяха тези, които пленяваха, покоряваха мъжките погледи и едновременно с това ги държаха на разстояние. Всеки, който понечеше да подхвърли на висок глас някоя закачка, като ги видеше да минават край него, се сепваше, спрян от немия укор в очите на Гертрудис, онези нейни сериозни очи, красноречиво говорещи без думи. „С нас двете шега не бива“ – сякаш казваха те.
   А вгледаше ли се човек в тях по-внимателно и отблизо, Гертрудис още по-силно пробуждаше желание за наслада. Докато сестра ѝ Роса щедро пръскаше сиянието на външната си прелест, Гертрудис беше здраво заключено ковчеже, обещаващо съкровища от скрити нежност и радост...

Преводач Боряна Цонева

Издателство Захарий Стоянов

Леля Тула в Pimodo

Чък Паланюк >> Ненагледна моя

Целта му е световно господство като пристрасти жените към еротиката...

„Милиарди съпрузи ще станат излишни“

   Нападнаха Пени, но съдията не реагира. Съдебните заседатели застинаха. Журналистите се свиха страхливо в галерията. Никой в залата не ѝ се притече на помощ. Стенографът продължи да трака надлежно по клавиатурата, записвайки думите на Пени: „Спрете го! Боли ме!“ Сръчните пръсти написаха: „Не!“. Напечатаха дълго фонетично стенание, охкане, писък. После поредица от молби: „Помощ!“, „Стига!“.
   Друго щеше да е, ако в съдебната зала имаше жени. Ала нямаше. През последните месеци жените бяха потънали вдън земя. Не се мяркаха на обществени места. Всички свидетели на борбата на Пени – съдията, съдебните заседатели, зрителите – до един бяха мъже. Този свят бе мъжки.
   Стенографът написа: „Моля ви!“. Написа: „Моля ви, не! Не тук!“
   Всички освен Пени бяха замръзнали. Панталоните ѝ бяха усукани около глезените, разкъсаното ѝ бельо я излагаше на показ пред всеки, дръзнал да гледа. Тя се бореше с лакти и колене да се освободи. Художниците на предните редове щрихираха припряно, за да уловят битката, разкъсаните ѝ дрехи, разрошените ѝ коси. Неколцина зрители размърдаха плахо ръце, скриха в длани мобилните си телефони и заснеха крадешком снимка или кратко видео. Виковете ѝ сякаш вкаменяваха всички други присъстващи, одрезгавелият ѝ глас отекваше в безмълвното пространство. Не изнасилваха само една жена – трептящото ехо създаваше впечатление, че са нападнали десет жени. Сто жени. Целият свят пищеше.
   Тя се бореше на свидетелското място. Мъчеше се да събере крака и да отблъсне болката. Вдигна глава и се опи­та да улови нечий поглед. Един мъж закри уши с длани и стисна очи, зачервен като уплашено момченце. Пени се обърна към съдията, който въздъхна съчувствено, ала не удари с чукчето да въдвори ред. Приставът сведе глава и прошепна нещо в микрофона, прикрепен върху гърдите му. Не понечи да извади оръжието си от кобура. Запристъпва нервно от крак на крак, кривейки лице при всеки неин писък.
   Явно смутени, други се взираха благопристойно в часовниците или в екраните на телефоните си. Сякаш е проява на лош вкус да крещи и да кърви на обществено място. Сякаш тя е виновна, че са я нападнали и ѝ причиняват страдание.
   Адвокатите се спотаиха като охлюви в скъпите си раирани костюми. Съсредоточено запрелистваха документи. Не се намеси дори любовникът ѝ. Зяпнал, той продължи да наблюдава смаяно жестокото посегателство. Очевидно някой бе повикал линейка, защото в залата се втурнаха парамедици.
   Разплакана, размахала ръце да се защити, Пени се мъчеше да остане в съзнание. Станеше ли, измъкнеше ли се от свидетелското място, щеше да побегне, да избяга. Съдебната зала бе претъпкана като градски автобус в пиков час, ала никой не се опита да спре нападателя ѝ. Правостоящите отстъпиха крачка-две назад. Всички зяпачи се скупчиха плътно край стените и около Пени и изнасилвача се образува растяща празнота.
   Двамата парамедици разблъскаха тълпата. Когато се добраха до нея, Пени закрещя задъхано и продължи да се мята, но те я успокоиха. Казаха ѝ да се отпусне, казаха ѝ, че е в безопасност. Най-лошото бе отминало, оставяйки я вкочанена от студ, подгизнала от пот и разтреперана от страх. От всички страни стени от лица търсеха празни пространства, където очите им няма да срещнат други очи, изпълнени със срам.
   Парамедиците я вдигнаха на носилка. Единият покри с одеяло разтрепераното ѝ тяло, а вторият закопча ремъците. Най-сетне съдията удари с чукчето и обяви прекъсване на заседанието.
   Парамедикът, който закопчаваше ремъците, я попита:
   – Коя година е?
   Гърлото на Пени гореше, раздрано от крясъците. Гласът ѝ излизаше на пресекулки, ала отговори правилно.
   – Кой е президент? – попита парамедикът.
   Пени понечи да каже „Клариса Хайнд“, но замлъкна. Президент Хайнд бе мъртва. Първата и единствена жена президент бе мъртва.
   – Как се казвате?
   И двамата парамедици, разбира се, бяха мъже.
   – Пени. Пени Харигън.
   Двамата мъже, надвесени над нея, ахнаха. Разбраха.
   Професионалните им маски се смъкнаха за миг и на лицата им се разляха доволни усмивки.
   – Сторихте ми се позната – отбеляза ведро единият.
   Другият щракна с пръсти, ядосан на убягващите му думи.
   – Вие сте... ммм... онази от „Нешънъл Инкуайърър“.
   Първият насочи показалец към Пени, завързана и безпомощна под втренчените мъжки погледи.
   – Пени Харигън – извика той, сякаш я обвинява. – Пепеляшката на Гения.
   Двамата мъже вдигнаха носилката. Тълпата се раздели да им направи път до изхода.
   Вторият медик кимна. Сетил се беше.
   – Отблъсна... ммм... най-богатия мъж на света, нали?
   – Максуел – обяви първият. – Казва се Линъс Максуел.
   Поклати невярващо глава. Бяха я изнасилили в пълна съдебна зала и никой не бе вдигнал пръст да спре нападателя, а на всичкото отгоре парамедиците я смятаха за идиот.
   – Защо не се омъжи за него? – удиви се първият по пътя към линейката. – Щеше да си по-богата от Бог...
   Корнелиъс Линъс Максуел. К. Линъс Максуел. Заради репутацията му на плейбой таблоидите често го наричаха „Климаксуел“. Най-богатият милиардер на света.
   Същите таблоиди я наричаха „Пепеляшката на Гения“. Пени Харигън и Корни Максуел. Срещнаха се преди година. Струваше ѝ се преди цял живот. В съвсем различен свят.
   По-добър свят.
   В човешката история никога не е имало по-подходящо време да бъдеш жена. Пени го знаеше.
   Растейки, повтаряше факта като мантра: „В човешката история няма по-подходящо време да бъдеш жена.“
   Светът ѝ бе съвършен – в общи линии...

Преводач Емилия Карастойчева

Издателство Ера

Ненагледна моя в Pimodo

Патрик Зюскинд >> За любовта и смъртта

Колкото повече бърборим за любовта, толкова по-малко говорим за смъртта. Тя ни затваря устата. Патрик Зюскинд

   Преди известно време шофирах из града. На кръстовище, известно с краткия си зелен светофар, се наредих в една от четирите или петте колони, които напредваха съвсем бавно, и зачаках. В колите отдясно и отляво водачите палеха цигари, въртяха радиото, хвърляха по някой поглед във вестника или – ако бяха от женски пол – поправяха грима си. Така постъпват повечето хора, попаднали в задръстване.
   В колата точно пред мен обаче, застаряващ грамаден опел Омега с цвят на кафе с мляко, чийто багажник беше налепен с ужасяващо глупави лепенки (Качи се отгоре ми, трябва ми гориво, Hunk when you are horny), млада двойка си прекарваше времето по друг начин: главите им непрекъснато се събираха, двамата се гледаха с отнесена усмивка, казваха си по някоя дума, опипваха се, целуваха се, лижеха се. Отделяха се един от друг само за миг, сякаш уплашени от нещо, устремяваха празни погледи към двете страни на улицата, но само след две секунди, сякаш не се бяха виждали с месеци, се обръщаха един към друг с рязко движение, впиваха погледи в лицата си и започваха да се целуват.
   На волана беше тя. Тип дребно мишленце, с хубавичък профил, гъвкава шия, гъста, къдрава коса, която се развяваше, щом се засмееше, блещукащи дребни зъби и живи очи. Той по-скоро лежеше, отколкото седеше на съседната седалка, десният му крак бе вдигнат на прозореца, с лявата ръка обгръщаше раменете ѝ като някой паша – накратко, тип, с когото никоя свястна жена не би желала да има нищо общо. Грозна фигура, тромава във всяко движение, с дебел врат, бръснат череп, сребърна обица на лявото ухо, пъпки по лицето, тъп нос и вечно полуотворена уста. Дори когато целуваше момичето, не вадеше дъвката от устата си. Всеки обективен наблюдател би заявил веднага, че сладкото малко момиче заслужава нещо по-добро от този гнусен негодник.
   Самата тя обаче беше на друго мнение. Прекъсваше целувките само за малко, колкото да напредне няколко метра към кръстовището, когато светофарът светваше зелено. През останалото време имаше очи само за любимия и играта на гълъб и гълъбица започваше отново. Притискаше се до него, целуваше го и му позволяваше да я опипва навсякъде. И още по-лошо: хващаше дясната му ръка и започваше да целува тлъстите пръсти един след друг, захапваше ги със снежнобелите си зъбки и ги облизваше, докато той заравяше лявата си лапа във великолепната ѝ коса, разрошваше я и вероятно я натискаше, докато тя, следвайки натиска му или собственото си желание, сведе глава и изчезна от полезрението ми. Главата ѝ се скри в скута му, където продължи да го глези, докато великанът отметна голия си череп назад и гротескно разклати висящия от прозореца крак – тогава забелязах, че е обут в мръсна маратонка.
   През това време отново стана зелено и от колите зад мен нетърпеливо започнаха да натискат клаксона. Най-сетне малката се появи сияеща и ужасно разрошена, седна отново на мястото си, а той, щом чу клаксоните, се обърна, показа ми безкрайно вулгарната си физиономия, най-сетне изплю дъвката, разкриви уста в ухилена гримаса и с пръста, който допреди малко бе ровил в красивата коса на момичето, направи най-неприличния жест на света. Тя даде газ и успя да мине на жълто, докато аз и остатъкът от колоната зад мен бяхме принудени да спрем.
   „Мъжът и жената, жената и мъжът се приближават към божеството“ е казано във Вълшебната флейта. Този химн на любовта се изпълнява от Памина и Папагено. В края на операта благодарение на Ерос Памина ще влезе със своя любим Тамино в храма на мъдростта, докато Папагено, чиито амбиции са по-практични и се надява любимата му Папагена да го дари освен с физически наслади, и с малко „обществена забава“, ще се включи в божественото щастие и в безсмъртието посредством цял куп дечица. И двата пътя са красиви и изцяло в духа на Платон. Как обаче – запитах се, докато чаках пред червения светофар и се взирах след отдалечаващия се опел с неравната двойка – как Ерос е успял да тласне тези двамата към зачеване и раждане в красивото?
   Е, казах си, те са млади, съвсем млади, надали са навършили двайсет години и все още са еротично глупави. Той със сигурност е въплъщение на глупостта. Но и тя, сладката хубавица, е глупава, както често се случва със сладките малки момиченца. А според Платон глупавите не се стремят към красивото и доброто, нито към божественото блаженство, защото са доволни от себе си. Мъдрите също не се стремят натам, защото вече притежават всичко това. Само онези, които са в междинно положение, в средата между глупавите и мъдрите, значи ти и аз и всички други, търпеливо чакащи в задръстването и поглеждащи кога ще светне следващото зелено, са чувствителни към стрелата на Ерос. А онова, което се случи преди малко в млечнокафявия опел Омега, изобщо не е любов, няма никаква, дори далечна прилика с любовта, то представлява само едно гнусно нищо.

Издателство Унискорп

За любовта и смъртта в Хеликон

За любовта и смъртта в Books.bg

Ванда фон Захер-Мазох >> Живот с първия мазохист

Имаше толкова жени, че с тях можеше да се запълни животът на няколко мъже. В. ф. З-М

   ... С необичайно скромни изрази, които моментално ме очароваха и с треперещ глас, пълен с дълбоко чувство и убедителна искреност, той ми разказа приблизително следното: въображението му рисувало два женски идеала – единия добър, а другия лош. Под влияние на майка си, която смятал за най-благородната и възвишена жена, той първоначално търсел и се прекланял пред първия идеал, но бързо се убедил, че никога няма да намери подобна жена. Средата, възпитанието и обществените условия правели жените лоши и лъжливи. Най-добрата от тях е само карикатура на онова, което би могла да бъде, ако са ѝ били предоставени условия за нормално развитие. Нравствеността и добротата не са нищо друго, освен проста сметка или липса на темперамент. Той нищо не презирал толкова, колкото преструвката и измамата, и затова предпочитал лошата жена, чиято грубост и егоизъм поне били истински. Неговата мечта, която винаги е търсил, била силната и благородната жена. Тези дирения обаче му донасяли само разочарования, поради което той неволно се обърнал към другия идеал. Сега предпочитал напълно пропадналите жени и намирал, че много по-добре е да загинеш с красив демон, отколкото да затъпееш и да се провалиш с някоя от така наречените добродетелни, жени. Ценността на живота била само в това, което ние му приписваме. Предпочитал един час страстно опиянение пред цяла вечност опустошителна тъпота.
   Предавам казаното от Захер-Мазох съвсем лаконично. Всъщност той; се изразяваше красиво и пространно. Това не беше случаен набор от изящни фрази. Мисълта му беше напълно завършена и ми се стори, че изслушах цяла лекция. Без излишни думи, без излишни ефекти, речта му звучеше уверено и убедително й беше ясна, както и мисълта му.
   Всичко това беше ново за мен и аз бях очарована. След като спря да говори, той обърна бледото си лице. Беше почти изкривено от страст. Той очакваше моята реакция. Какво можех да му отговоря?
   Бях толкова далече от действителния, реалния живот. Цялото ми нравствено чувство беше възмутено и аз отказах да му повярвам, но някъде дълбоко в себе си осъзнах, че всичко, което каза бе искрено. Освен това ми хареса, че речта му звучеше простичко и ненатрапчиво. Нещо повече, той се държеше така деликатно и скромно, като че се извиняваше заради несъответствие на своите възгледи е моите и едва ли не търсеше обяснение за това в моята доброта. Бях трогната, увлечена, развълнувана, изгубила обичайната си находчивост.
   – Нима ви наскърбих? – попита той, когато забеляза моето мълчание. Тонът му изразяваше искрено опасение.
   – Не, вие не ме обидихте, но всичко това е ново за мен, за да мога веднага да съобразя какво да ви отговоря. Не съм свикнала да мисля толкова бързо…
   Той отново се вгледа съсредоточено в мен. Тъмните му, дълбоки, очи горяха, чертите на лицето бяха заострени, устните трепереха.
   – Вашето писмо ме развълнува и аз не устоях на желанието да видя тази, която го е написала… Сега мисълта, че няма да се видим повече никога, ме разстройва. Нима така трябва да стане?
   – Да, мисля, че така трябва.
   – А ако разберете, че с това ми причинявате неизразимо страдание… че аз се чувствам като корабокрушенец, заливан от вълните, които всеки момент ще ме погълнат, а вие ми отнемате единствената ръка, която може да ме спаси… Нима ще ме оставите да загина?
   Не можех да разбера, дали това е шега или любовно обяснение? Най-вероятно нито едното, нито другото. Лицето му беше лице на човек, който вижда някаква смъртна опасност и отчаяно търси спасение...

Издателство Кралица Маб; БГкнига

Живот с първия мазохист в Хеликон

Живот с първия мазохист в Books.bg

Маркиз дьо Сад >> Философия в будоара [ първите четири диалога ]

Към развратниците...

Дълго време отношението към творчеството на Сад е било блокирано от една натрапваща се интерпретация; дълго време творчеството на Сад е жертва на биографията му: авторът сам бе превърнат в персонаж от фикция (садистка), подхранвана от фантазмите на масовото подсъзнание и иззела интереса към писателя. Сад е сочен за един от предтечите на Фройд, но творчеството му няма нищо общо с психоанализата; в замяна на това то най-често е обяснявано с Фройдовата творческа сублимация. Сад е обвиняван за това, че върху хартията осъществява престъпните си фантазми, чиято реализация му е отказана в действителността. От друга страна, самото му творчество е внушавало и налагало в масовото съзнание въображаемата чудовищна биография. В действителност Сад никога и никого не е убивал... Ивайло Знеполски

Издателство Пулсио

Философия в будоара в Хеликон

Философия в будоара в Books.bg

>> „Мръсен“ сборник. Нецензурното в българското народно творчество

Най-комичните, еротични и нецензурирани истории от българския фолклор...

В българското общуване „плеснатия в устата“ събеседник винаги е бил душата на компанията, докато парадирането с псевдоизтънчен старателно изчистен от „мръсни“ думи разговор често е скучен и фалшив.

Голяма част от материалите в изданието са издирени и събрани от нашия голям фолклорист Николай Икономов и се съхраняват в неговия богат и ценен архив в Централния държавен архив. Материалите са записани от Петко Рачев Славейков, Найден Геров, Михаил Арнаудов, Марко Цепенков и др.

Издателство Skyprint


„Мръсен“ сборник. Нецензурното в българското народно творчество в Хеликон

„Мръсен“ сборник. Нецензурното в българското народно творчество в Books.bg

Явор Веселинов >> Ноември

Какво е да се влюбиш в страховете си? Какво е да обикнеш своя потенциален враг и противник?

Главният герой в криминалния трилър, детектив от полицията, разследващ убийство, се влюбва опасно в жена, която може да бъде фатална за него, и то не само в професионален план. Чувствата и терзанията му са изгарящи.
Действието е динамично и непредсказуемо с множество обрати и нови и интересни герои.

Любопитен елемент в книгата е използването и на поезия. Главният женски персонаж, всъщност е известна певица. Фрагменти от нейни песни, които участват ефектно в действието, всъщност са стихове на голямата наша поетеса Маргарита Петкова.
Докъде си готов да стигнеш в една любов, която може да те изсмуче целия, преди да те убие? Готов ли си да загърбиш всички страхове, да се усъмниш в приятелството и да го жертваш заедно с душата си, в името на едно силно и изгарящо чувство, което е равносилно на болест...

Издателство Roi Book

Ноември в Хеликон

Roi Book в Books.bg