Хърман Мелвил >> Моби Дик

Много приличен на кит. Шекспир, Хамлет

Именувайте ме Ишмиъл. Преди няколко години – не е важно точно кога, – останал почти без пари и без особено привлекателни занимания на сушата, намислих да направя едно пътешествие по море, да видя водните пространства на земята. Така прогонвам аз скуката и подобрявам кръвообращението си. Щом открия, че ставам намусен; щом в душата ми настъпи влажен, дъжделив ноември; щом почна да минавам неволно край погребални бюра и да следвам всяко срещнато погребение; а особено щом ипохондрията ме обземе дотолкова, че единствено здравото нравствено чувство ме възпира да изляза на улицата и да заблъскам минувачите – тогава аз си давам сметка, че е крайно време да замина колкото е възможно по-скоро на далечно плаване. То е за мене заместител на пистолета и куршума. Катон се е нанизал с философски замах на меча си; аз се насочвам безшумно към кораба. В това няма нищо чудно. Макар и да не го съзнават, почти всички хора в различни степени и в различни времена споделят моите чувства към океана.
   Вземете например вашия островен Манхатън, опасан с кейове, както индийските острови са опасани с коралови рифове; търговията го залива отвред със своите вълни. Всички улици отдясно и отляво ви отвеждат към водата. Накрай града е крепостта, а там във величествения вълнолом се плискат вълни и лъхат ветрове, които само допреди няколко часа не са съзирали суша. Погледнете тълпите, дошли да им се любуват.
   Разходете се из града в някой сънлив съботен следобед. Тръгнете от Корлиърс Хук към Кентис Слип, а оттам пред Уайтхол на север. Какво виждате? Застанали като безмълвни стражи около града, хиляди и хиляди смъртни стоят унесени в мечти по океана. Някои са се облегнали на опорните стълбове; други са насядали по парапета на кея, трети надничат през фалшборда на китайски кораби; а някои са се покатерили по вантите, сякаш се стремят да се взрат още по-далеко в морето. Всички те са жители на сушата; през цялата седмица са били затворени между дъски и мазилка – вързани пред гишета, заковани за чинове, завинтени пред писалища. Какво се е случило? Нима са изчезнали зелените поля? Какво търсят тия хора тук?
   Погледнете! Идват нови тълпи, тръгнали право към водата, решени сякаш да се гмурнат в нея. Странно! Те ще се успокоят едва когато стигнат самия край на сушата; не ги задоволява скитането под сенчестия заслон на пристанищните складове.
   Не. Те трябва да доближат самата вода, като внимават само да не паднат в нея. Стоят те тъй, заели мили... левги. Всички са жители на сушата, дошли от улички и алеи, от улици и булеварди – от север, изток, запад и юг. Но тук всички са единни. Нима магнитните стрелки на компасите от всички тия кораби са ги привлекли тук?
   Но не е само това. Да кажем, че сте на сушата; на някое високо плато с езера.
   Тръгнете по която и да е пътека; в девет десети от случаите тя води към някоя долинка и свършва до речен вир. В това има сякаш магия. Накарайте най-разсеяния човек, потънал в най-дълбока замечтаност, да тръгне с вас и той ще ви заведе неминуемо към вода, стига да има вода в тая местност. Направете този опит, ако някога ви сполети жажда в Голямата американска пустиня и в кервана ви се намира случайно някой професор метафизик. Да, всеизвестно е, че водата и съзерцателността са слети неразривно...

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад

Моби Дик в Хеликон

Моби Дик в Books.bg

Херман Мелвил >> Моби Дик

„Той ще бъде между човеците като див осел, ръцете му ще бъдат против всички, ръцете на всички ще бъдат против него.“

   Отец Мапъл стана и с мек, сдържано властен глас покани пръснатите богомолци да се приближат. „Щирборда към пасарела, насам! Вие минете към бакборда… бакборда към пасарела, към щирборда! Към средата на кораба! Към средата на кораба!“
   Между пейките се чу глухо бумтене на тежки моряшки ботуши и още по-глух шум от женски обуща, после всичко утихна и всички погледи се насочиха към проповедника.
   Той помълча; скръсти пред гърдите мургавите си ръце, вдигна глава със затворени очи и започна да се моли с такова дълбоко смирение, сякаш бе коленичил за молитва на морското дъно.
   После с провлечен и тържествен глас, напомнящ непрестанното биене на камбана в залутан из мъглата кораб, той зачете следния химн; но към края промени глас и завърши с гръмко радостно ликуване.

Грамадните ребра на кита
ме хванаха в ужасен плен.
А вънка стенеха вълните
и се търкаляха над мен.

Бях сякаш в лоното на ада
сред мъките безкрайни там
и вече сещах как изпадам
сред черна безнадеждност сам.

И в тая черна изнемога
заскубах своите коси,
обезверен завиках Бога…
Но той дойде и ме спаси.

Бог мигом долетя при мене,
възседнал сякаш бърз делфин,
и вдигна струи посребрени
далеч над океана син.

И песента ми ще напомня
вовеки оня чуден час –
на Бога силата огромна
вовеки ще прославям аз.

   Почти всички се присъединиха към пеенето на този химн, който заглуши мощно рева на бурята. Последва кратка пауза; проповедникът прелисти бавно библията, сложи ръка на съответната страница и каза: „Драги съкорабници, да пипнем последния стих от първата глава на Йона: «И заповяда Господ на един голям кит да глътне Йона».“...

Издателство Емас

Моби Дик в Хеликон

Моби Дик в Books.bg