Чарлс Буковски >> Най-красивата жена в града

28 разказа

   От пет сестри Кас беше най-младата и най-красивата. Кас беше най-красивата жена в града. Полуиндианка, с гъвкаво и странно тяло, с тяло змийско и огнено, и с очи, които му отиваха. Беше дух, затворен в лампа, но не можещ да бъде задържан в нея. Косите ѝ бяха черни, дълги и копринени, със свой собствен живот, така както и тялото ѝ. Кас или имаше прекрасно настроение, или въобще нямаше. Никога не беше равнодушна. Някои я мислеха за луда. Глупаците го мислеха. Глупаците никога нямаше да разберат Кас. Мъжете смятаха, че тя е просто машина за секс и пет пари не даваха дали е смахната или не. А Кас танцуваше, флиртуваше, целуваше мъжете, но щом дойдеше време да го прави с тях, Кас винаги намираше начин да им се изплъзне и да офейка.
   Сестрите ѝ я обвиняваха, че съсипва красотата си и че въобще не използва ума си, а Кас имаше и ум, и душа: рисуваше, танцуваше, пееше, правеше някакви малки фигурки от глина, а когато някой носеше в сърцето или в тялото си рана, Кас искрено страдаше за него. Просто умът ѝ беше нещо различно, умът ѝ просто не беше практичен. Сестрите ѝ я ревнуваха, защото привличаше техните мъже и се сърдеха, че не ги използва достатъчно. Най-често беше добра с по-грозните. От красавците се гнусеше. „Нямат душа – казваше, – нямат живец вътре. Само дето са направени от съвършени малки ушни извивки и нарисувани нослета… Повърхност и нищо под нея...“ Имаше характер, граничещ с лудостта. Имаше характер, който някои наричаха лудост.
   Баща ѝ го бе уморил алкохолът, а майка ѝ бе избягала, оставяйки момичетата сами. Отишли при някакъв роднина, който ги изпратил в манастир, за да се образоват някак си. Манастирът бил тъжно място по-скоро за Кас, отколкото за сестрите ѝ. Момичетата ревнували Кас и Кас ги биела. По цялата ѝ лява ръка имаше следи от бръснач, спомен от две кавги. Имаше и един зараснал белег на лявата буза, който, вместо да намалява красотата ѝ, я подчертаваше още повече.
   Срещнах я една вечер в бара Уест Енд, скоро след излизането ѝ от манастира. Понеже беше най-малката от сестрите, излезе последна оттам. Влезе и седна до мен. Бях най-грозният мъж в града и сигурно затова ме избра.
   „Едно питие?“ – я попитах.
   „Да, може.“
   Струва ми се, че не сме говорили нищо особено онази вечер. Ако имаше нещо необикновено, това беше красотата на Кас. Тя ме избра и това е всичко. Никакъв натиск. Обичаше да пие и пи доста. Сервираха ѝ, макар да не изглеждаше пълнолетна. Може би имаше фалшив паспорт, не знам. Но винаги, когато излизаше от тоалетната и идваше да седне до мен, аз се надувах. Беше не само най-красивата жена в града, но и една от най-красивите жени, които бях срещал. Прекарах ръката си около кръста ѝ и я целунах.
   „Мислиш ли, че съм хубавица?“ – попита.
   „Да, разбира се, но има и нещо друго... нещо повече от това...“
   „Всички ме обвиняват, че съм хубавица. Какво ще кажеш, вярно ли е?“
   „Хубавица не е точната дума, не с достатъчна за теб.“
   Кас отвори чантата си. Помислих, че търси носната си кърпичка. Извади оттам дълга игла за шапки. Преди да успея да я спра, прекара иглата през носа си, малко над ноздрите. Бях ужасен и омерзен. Погледна ме и се усмихна.
   „Сега красива ли съм? Не е ли така, момче?“
   Издърпах иглата и сложих кърпичката си на раната. Няколко клиенти и барманът я бяха видели. Барманът се приближи към нас.
   „Виж какво – каза на Кас, – ако го повториш още веднъж, ще те изхвърля. Тука нямаме нужда от твоите спектакли.“
   „А бе приятел, я се еби в гъза.“ – му каза.
   „Защо не я оправиш.“ – ми каза барманът.
   „Сама ще се оправи.“ – казах.
   „Този нос си е мой – каза Кас – и мога да правя с него каквото, по дяволите, ми скимне!“
   „Недей – казах, –– боли ме.“
   „Искаш да кажеш, че теб те боли, когато пъхам игла в собствения си нос?“
   „Да, това имам предвид.“
   „Добре де, няма да се повтори. Усмихни ми се сега!“
   Целуна ме, смеейки се, като държеше кърпичката на носа си. Когато барът затвори, тръгнахме за вкъщи. Имах малко бира, която изпихме, приказвайки. Тогава разбрах, че тя е човек, изпълнен с добрата и нежност. Раздаваше се, без да го разбира. И едновременно се въргаляше в мрака на дивотата и несвързаността. Шизофреничка. Една прекрасна и чувствена шизофреничка. Може би някой мъж или нещо друго щеше завинаги да я унищожи. Не ми се искаше да съм аз.
   Легнахме и, след като угасих светлината, Кас ме попита:
   „Сега ли искаш или сутринта?“
   „Сутринта“ – казах и ѝ обърнах гръб.
   Сутринта станах, направих две кафета, сервирах ѝ едното в леглото. Усмихна се.
   „Ти си първият мъж, който не пожела да го направим вечерта.“
   „О’кей – казах, – никой не е казал, че трябва да го направим непременно.“
   „Не, чакай, искам го сега. Само малко да се пооправя.“
   Кас влезе в банята. Излезе бързо. Беше съвършена – дългата ѝ черна коса блестеше, очите и устните ѝ блестяха, цялата блестеше. Със спокойни жестове ми показа тялото си и се мушна под чаршафа.
   „Ела, любовнико!“
   Приближих се.
   Приемаше целувките ми с всеотдайност, без да бърза. Ръцете ми потърсиха нейното тяло, погалиха косите ѝ. Влязох. Беше топла и тясна. Започнах да се движа бавно, исках да продължим много. Очите ѝ бяха заковани в моите.
   „Как се казваш?“ – попитах.
   „Какво, по дяволите, те интересува?“ – попита.
   Засмях се и продължих. След това се облече, заведох я пак в бара, но не можах да я забравя. Тъй като по онова време не ходех на работа, спах чак до два часа на обяд, после станах и четох вестник. Бях в банята, когато влезе с едно огромно, като ухо на слон, листо.
   Разтвори ми листото.
   „Откъде знаеш, че ще съм в банята?“
   „Знаех.“
   Почти всеки ден Кас идваше, когато бях в банята. Беше по различно време, но тя много рядко бъркаше и винаги ми носеше по едно огромно листо. После се любехме.
   Един-два пъти ми се обадиха по телефона през нощта и тичах да платя гаранция, за да я извадя от затвора, където я бяха вкарали за пиянство и неприлично държание.
   „Кучета мръсни – казваше, – мислят, че като те черпят по едно питие, ще им легнеш в леглото.“
   „Щом приемаш черпенето, сама си търсиш белята.“
   „Мислех, че се интересуват от МЕН, а не от тялото ми.“
   „Аз се интересувам и от теб, и от тялото ти. Но се съмнявам дали повечето мъже могат да видят в теб нещо повече от едно тяло.“
   Заминах от града за шест месеца, поскитах малко и се върнах. Не бях забравил Кас, но имахме няколко караници, пък и ми се щеше да мръдна малко, да попътувам. Когато се върнах, мислех, че е заминала някъде, но след половин час я видях да влиза в бара Уест Енд и да сяда до мен.
   „Върна ли се бе, копеле?“
   Поръчах ѝ едно питие. Погледнах я. Носеше рокля с висока яка. Никога не я бях виждал облечена така. А под всяко око беше мушнала по една карфица със стъклена глава. Виждаха се само стъклените глави, но там бяха и двете карфици, забити, пъхнати в кожата ѝ.
   „Дявол да те вземе, още ли се опитваш да разрушиш красотата си?“
   „Не бе, глупчо, това е мода!“
   „Ти си луда.“
   „Стана ми мъчно за теб.“ – каза.
   „Има ли някой друг?“
   „Не, никой няма, само ти си. Но правя пиаца. Струва десет долара. За теб обаче – без пари.“
   „Махни тези карфици!“
   „Не, много са на мода.“
   „Правят ме нещастен.“
   „Сигурен ли си?“
   „Да те вземат мътните, да, сигурен съм.“
   Кас бавно издърпа карфиците и ги сложи в чантата си.
   „Защо се караш с красотата си? – я попитах. Защо не щеш да се сприятелиш с нея?“
   „Защото хората смятат, че това е единственото нещо, което имам. Красотата не е нищо, красотата изчезва. Не можеш да разбереш какъв късмет имаш, че си грозен, защото, когато някой те харесва, знаеш, че е за нещо друго.“
   „Добре – казах, – страшен късметлия съм.“
   „Не искам да кажа, че си грозен. Просто така смятат хората. Имаш много интересно лице.“
   „Благодаря.“
   Обърнахме още по едно.
   „Какво вършиш сега?“ – попита.
   „Нищо. Нищо не мога да върша. От нищо не се интересувам.“
   „Аз също. Ако беше жена, би могъл да станеш проститутка.“
   „Не мисля, че бих могъл да понасям тесни контакти с толкова много непознати. Уморително е.“
   „Прав си, уморително е, всичко е уморително.“
   Тръгнахме си заедно. По пътя се заглеждаха по нея. Беше прекрасна, може би още по-красива от преди.
   Пристигнахме вкъщи, отворих една бутилка вино, разприказвахме се. С Кас винаги си лафехме много добре. Говореше тя малко, после замълчаваше, започвах аз. Разговорът вървеше лек и свободен. Много тайни откривахме заедно. Когато говорехме за нещо красиво, Кас се смееше, смееше се от сърце. Беше като голямата радост, която излъчва огънят. Говорейки, започнахме да се целуваме, притиснахме се един в друг. Бяхме възбудени и искахме да легнем. Тогава Кас съблече роклята си и го видях – един грозен и извит белег на гърлото ѝ. Дълъг и дълбок.
   „Дявол да те вземе – казах, – дявол да те вземе, какво си направила?“
   „Опитах със счупена бутилка една вечер. Не ти ли харесвам вече? Не съм ли красива?“
   Дръпнах я в леглото и я целунах. Тя се отдръпна и се засмя.
   „Някои клиенти дават десетарката, а след като се съблека, отказват да го правят. Но вече са платили. Много е смешно.“
   „Да – казах, – ще пукна от смях... Кас, моя мила кучко, обичам те, стига си се самоунищожавала. Ти си най-живата жена, която познавам.“
   Целунахме се пак. Кас плачеше без глас. Усещах сълзите ѝ. А дългите ѝ коси се вълнуваха върху мен като черното знаме на смъртта. Любихме се и любовта ни беше бавна, спокойна и прекрасна.
   Сутринта Кас стана и приготви закуската. Изглеждаше спокойна и щастлива. Пееше. Бях още в леглото и се наслаждавах на нейното щастие. Дойде при мен и ме дръпна.
   „Ставай, копеле! Измий си лицето и пишката и ела да се забавляваме!“
   Онзи ден я заведох на плаж. Беше делник, лятото беше още далече и наоколо беше пусто, по прекрасен начин. Скитници, загърнати в дрипите си, спяха по пясъка. Други, седнали на дървените пейки, си поделяха бутилка вино. Наоколо летяха чайки, обезумели и безгрижни. Възрастни дами по на седемдесет-осемдесет години, насядали по пейките говореха за продажби на наследства от земи на мъртви съпрузи, убити от монотонното и тъпо живуркане. Някакво странно спокойствие се простираше навсякъде и вървяхме, и лягахме, и не приказвахме много-много. Толкова просто и толкова красиво беше да сме заедно. Купих два сандвича, пиене и пуканки и похапнахме, седнали върху пясъка. Прегърнах Кас и така сме заспали за около час. Беше по-хубаво и от любене. Беше един непрекъснат поток, без никакво напрежение. Когато се събудихме, се върнахме вкъщи и приготвих нещо за вечеря. Предложих на Кас да заживеем заедно. Гледаше ме известно време неподвижна и накрая бавно каза: „Не.“ Заведох я в бара, почерпих я едно питие и си тръгнах. На другия ден намерих работа в един завод и бачках цяла седмица. Бях много уморен, за да излизам, но в петък вечер минах през Уест Енд. Седнах и зачаках Кас. По едно време, когато вече бях доста пиян, барманът ми каза:
   „Съжалявам за гаджето ти.“
   „Какво се е случило?“ – попитах.
   „Съжалявам. Не знаеш ли?“
   „Не.“
   „Самоубийство. Вчера я погребаха.“
   „Погребаха ли я?“ – попитах. Бях сигурен, че всеки момент ще я видя да влиза.
   „Сестрите ѝ я погребаха.“
   „Самоубийство ли? Би ли ми обяснил как?“
   „Преряза си гърлото.“
   Пих, докато барът затвори. Кас, най-красивата от петте сестри, най-красивата жена в града. Успях да стигна някак си до вкъщи и отчаяно се упреквах, че не настоях достатъчно да заживеем заедно, а приех нейното „не“. Цялото ѝ държание ми подсказваше, че и тя го желае. Просто не бях го взел на сериозно, бях мързелив и нехаен. Бях заслужил моята и нейната смърт. Бях куче. Не, защо да обиждам кучетата. Станах, намерих една бутилка вино, пих много. Кас, най-красивото момиче в града, на двайсет години, бе мъртва.
   Вън някой натискаше клаксон. Силно и продължително. Оставих бутилката и изревах:
   „ВЪРВИ НА МАЙНАТА СИ, КОПЕЛЕ, ЧУПКАТА!“
   А нощта продължаваше и аз вече не можех да направя нищо.

(Превод Румен Баросов, Панос Статоянис, 1991)

Преводач Марин Загорчев
Издателство Фама (2015)

Марио Пузо >> Четвъртият К

Всички са онемели от ужас

   Към края на работния ден Кенеди подписа някои документи в Овалния кабинет, седна зад бюрото си и се загледа през прозореца. От мястото си виждаше върха на оградата около Белия дом – черен метал с бели шипове, по които течеше електрически ток. Както винаги, и сега мисълта, че е твърде близо до улиците и тълпите, го правеше неспокоен, макар да знаеше, че възможните нападения срещу него са илюзия. Той беше извънредно добре защитен. Районът около Белия дом бе разделен на седем охранявани зони. В радиус от две мили наоколо във всяка сграда имаше охрана – на покрива и в някои апартаменти. На всички улици, водещи към Белия дом, имаше командни пунктове, снабдени с автоматично стрелково оръжие. Сред стотиците туристи, които сутрин посещаваха първия етаж на Белия дом, се разхождаха безброй цивилни агенти от охраната – държаха се като обикновени посетители, но бяха непрекъснато нащрек. Всеки сантиметър от откритите за посещение зали на Белия дом се наблюдаваше от скрити камери и от специални подслушвателни устройства, които бяха в състояние да уловят всеки шепот. По ъглите на коридорите имаше информационни бюра с въоръжени служители, които при нужда можеха да станат барикади. По време на всички тези туристически посещения Кенеди винаги се намираше на новопостроения четвърти етаж, където беше жилището му. Там всички подове, стени и тавани бяха специално подсилени.
   Кенеди рядко използваше Овалния кабинет. Тук обикновено само подписваше официални документи със съответните церемонии, така че сега се отпусна, за да се наслади напълно на няколкото минути, през които беше съвсем сам. Извади от кутията за пури на бюрото си дълга и тънка кубинска пура и я завъртя между пръстите си, опипа меката ѝ опаковка. После отряза края ѝ, внимателно я запали, пое първата глътка ароматен дим и се загледа през бронирания прозорец.
   Спомни си как като дете крачеше по огромната зелена морава, току-що преминал през бялата сграда на пропуска, а после тичаше към чичо Джек и чичо Робърт. Колко много ги обичаше. По детински чаровният чичо Джек излъчваше власт и сила – все едно, че дете управляваше света. И чичо Робърт, строг и сериозен и едновременно с това мил и нежен. Не, замисли се Франсис Кенеди, викахме му чичо Боби, а не Робърт, май така беше. Но не беше сигурен, не помнеше вече.
   Обаче добре си спомняше един ден преди повече от четиридесет години, когато на същата тази морава тичаше към двамата си чичовци, а те го хванаха за ръцете и го залюляха над земята, така че той изобщо не я докосна, докато не стигнаха до сградата на Белия дом.
   А сега той бе заел тяхното място. Властта, която някога като дете го изпълваше със страхопочитание, сега беше негова. Колко жалко, че спомените носеха толкова много болка и красота, толкова разочарования. Същото нещо, за което те бяха дали живота си, сега караше него да се отказва от борбата.
   В същия този ден, Велики петък, Франсис Зейвиър Кенеди още не знаеше, че всичко ще се промени от двамина невзрачни революционери в Рим...

Превод Фирма Качин
Художник Божидар Чемширов
Издателство Емас & Глобус

Четвъртият К в Pimodo

Клифърд Д. Саймък >> Всичко живо е трева

Невидимата бариера

   Когато завих от малката уличка на нашето градче и излязох на главното шосе, зад мен се появи един камион. Беше от онези грамадни камиони с ремарке и се движеше с пълна скорост. На това място шосето пресичаше единия край на града и затова позволената скорост беше четирийсет и пет мили в час, но едва ли можеше да се очаква толкова рано сутрин някой да обръща внимание на пътните знаци.
   Впрочем аз веднага забравих за камиона. На около миля нагоре по пътя, при мотела на Джони, трябваше да взема Алф Питърсън, който щеше да ме чака там с рибарските си такъми. Освен това имах да мисля за ред други неща – най-вече за телефона и за това с кого в края на краищата бях разговарял. Чувах три различни гласа – нещо много странно, – но въпреки всичко ми се стори, че гласът е един, който се променя по най-необикновен начин, за да станат три. И ако можех да доловя основния глас, щях да позная на кого е. Трябваше да мисля и за Джералд Шъруд. Той седи в кабинета си, двете стени на който са изцяло покрити с рафтове книги, и ми разказва за плановете, които съвсем неволно възниквали в съзнанието му.
   Също и за Грант Пияндето, който ме молеше да им попреча да хвърлят бомбата. А и за хиляда и петстотинте долара също трябваше да помисля.
   Къщата на Шъруд беше досами пътя, кацнала на върха на един хълм, и в сипващата се зора огромните черни сенки на старите дъбове, които растяха около нея, правеха очертанията ѝ неясни. Загледан в хълма, аз забравих и за телефона, и за Джералд Шъруд в неговия кабинет, отрупан с книги, където главата му гъмжеше от планове, и вместо това си представих Нанси и нашата среща толкова години след гимназията. Спомних си дните, когато вървяхме, хванати ръка за ръка, изпълнени с онази гордост и щастие, които идват в живота на човека само веднъж, когато светът е млад и първата томителна любов е нежна и прекрасна.
   След двайсетина мили четирите платна на широкото пусто шосе се сливаха в две. На пътя нямаше нищо друго освен моята кола и камиона, който бързо ме настигаше. По отражението на фаровете му в огледалото разбрах, че след малко ще ме задмине.
   Аз не карах бързо, за камиона имаше достатъчно място да мине, пътят пред мен се простираше съвсем пуст и... изведнъж се блъснах в нещо.
   Като че ли връхлетях върху здрава, еластична преграда. Без удар, без трясък. Колата забави ход, сякаш бях натиснал спирачките. Пред мен пътят беше чист и за момент си помислих, че нещо не е в ред – или моторът е отказал, или спирачките са блокирали. Отпуснах педала за газта и колата спря, след това започна да се плъзга назад, все по-бързо и по-бързо, сякаш наистина се бях врязал в някаква гумена стена, която сега ме изтласкваше обратно. Угасих мотора, защото усетих миризмата на скърцащите по платното гуми, но в същия момент, в който го изключих, колата така рязко излетя назад, че забих нос в кормилото.
   Зад мене клаксонът на камиона диво изрева, гумите му изсвириха и шофьорът рязко зави, за да ме избегне. Прелитайки покрай мен, камионът изфуча и през свистенето му се чу как гумите се впиват в асфалта и огромната маса гневно прогърмява, като че се сърди, задето ѝ отварям работа. Задмина ме, а аз спрях до банкета на пътя.
   Тогава и камионът връхлетя върху онова, в което се бях блъснал. Чух го как се удари. Звукът напомняше лек плясък. За момент ми се стори, че каквото и да е препятствието, той ще си пробие път през него, защото беше огромен, караше с голяма скорост и в първите една-две секунди не пролича да забавя ход. След това скоростта му намаля и аз видях как колелата му забуксуваха и разтърсиха огромната машина, как упорито се мъчеха да си пробият път напред, но не можеха да преодолеят преградата. Все пак камионът проникна с около сто фута по-навътре от моята кола. Там той спря и започна да се плъзга назад – отначало гладко, гумите скърцаха по платното, след това занесе встрани. Ремаркето се завъртя напряко на пътя и се понесе право към мен.
   През цялото време аз най-спокойно си седях в колата и не само че не бях поразен, но дори не се учудих. Всичко се разви с такава бързина, че просто нямах време за това. Вярно, беше се случило нещо необикновено, но ми се струваше, че ей сега ще го проумея и тогава всичко отново ще се оправи.
   И тъй, седях си аз в колата, погълнат от това, което ставаше с камиона. Когато обаче той се хлъзна назад и полетя към мен, рязко натиснах дръжката, блъснах с рамо вратата и се изтърколих от седалката. Ударих се в асфалта, скочих на крака и побягнах.
   Зад мен гумите изпищяха и се разнесе оглушителен трясък на метал. Щом го чух, аз се проснах в тревата отстрани на пътя и погледнах назад. Ремаркето бе ударило колата ми, беше я избутало в канавката и в този момент бавно, почти величествено се сгромолясваше върху нея.
   – Ей, ти! – извиках аз. Нямаше смисъл да крещя и много добре знаех това. Но думите сами излетяха от устата ми.
   Кабината на камиона остана на пътя, но беше легнала на едната си страна и срещуположното колело стърчеше във въздуха. Шофьорът се измъкна навън.
   Беше тихо, ведро утро. На запад по още тъмния небосвод проблясваха мълнии. Във въздуха ухаеше онази свежест, която човек може да долови само в ранна лятна утрин, преди слънцето да изгрее и преди жегата да те притисне. Вдясно, там, където остана градчето, уличните лампи още светеха. Те висяха неподвижни и ярки, несмущавани от никакъв вятър. Помислих си, че в такава чудна лятна сутрин нищо лошо не може да се случи. На пътя нямаше никакви коли. Бяхме само двамата – шофьорът и аз, и камионът, който беше затиснал колата ми в канавката. Шофьорът се запъти към мен. Приближи се с отпуснати ръце, спря и ме загледа озадачен.
   – Какво става тук, дявол да го вземе? – попита той. – На какво налетяхме?
   – Не знам – отговорих аз.
   – Съжалявам, че стана така с колата ви – продължи той. – Ще съобщя на фирмата. Тя ще се погрижи за нея.
   Стоеше пред мен, като че ли беше пуснал корени в земята и никога вече нямаше да се помръдне.
   – Ама че работа, да налетиш на едно нищо! – заяви той. – Та там нищо няма!
   Видях как в него бавно започна да се надига гняв.
   – По дяволите! – каза шофьорът. – Ей сега ще разбера каква е тази работа.
   Обърна се рязко и се запъти с широка крачка нагоре към това, в което се бяхме блъснали. Тръгнах след него. Чух го как грухти като разярен глиган.
   Той вървеше по средата на пътя и се удари в невидимата преграда, но междувременно така се беше разярил, че нищо не беше в състояние да го спре, и тъй като упорито си пробиваше път напред, проникна много по-навътре, отколкото очаквах. Ала в края на краищата стената го спря и тялото му за момент остана неподвижно, опряло нелепо в нищото. Само краката се плъзгаха като добре смазани бутала – човекът се мъчеше да се придвижи напред. В безмълвието на утринта се чуваше дращенето на обувките му по асфалта. После преградата му даде да разбере. Изхвърли го назад, като че ли внезапна вихрушка връхлетя върху него, събори го и го затъркаля по пътя. Той спря едва когато се намери заврян под кабината на камиона.
   Притичах, издърпах го за краката и му помогнах да се изправи.    Ожулените от асфалта места по тялото му кървяха, дрехите му бяха изпокъсани и изцапани. Гневът му вече беше преминал, той просто бе изплашен. Гледаше към пътя, сякаш е видял призрак, и все още трепереше.
   – Но там няма нищо – каза той.
   – Вашият камион е насред пътя, а ще дойдат и други коли. Май ще трябва да поставим някакви знаменца или светлини.
   Това като че го изтръгна от вцепенението му.
   – Знаменца – каза той, качи се в кабината и извади няколко.
   Вървях с него, докато ги поставяше. Той забоде последното знаменце, клекна до него, извади носна кърпа и започна да си бърше лицето.
   – Къде има наблизо телефон? – попита той. – Ще трябва да повикаме помощ.
   – Трябва да се намери начин да се махне преградата от пътя – казах аз. – Скоро движението ще се засили и ще стане страшно задръстване.
   Той отново започна да бърше лицето си, цялото покрито с прах и грес. И малко кръв.
   – Та къде може да има телефон? – повтори той въпроса си.
   – Ами навсякъде – отговорих аз. – Просто идете в коя да е къща и ще ви услужат.
   Как си седим, мислех си аз, и си говорим за това нещо, като че ли е най-обикновено задръстване на движението или дърво, препречило пътя.
   – Чуйте, как се казва това място? Нали трябва да кажа откъде се обаждам.
   – Милвил – отговорих му аз.
   – Вие оттук ли сте?
   Кимнах утвърдително.
   Той стана и пъхна носната си кърпа обратно в джоба.
   – Добре. Ще отида да потърся телефон.
   Изглежда, очакваше, че ще му предложа да отида с него, но аз си имах друга работа. Трябваше да заобиколя преградата и да стигна до мотела на Джони да обясня на Алф защо съм се забавил.
   Стоях и гледах как той се отдалечава тежко-тежко.
   После се обърнах и тръгнах нагоре по пътя към невидимото нещо, което спираше коли. Стигнах го и то ме спря, но не рязко или грубо, а нежно, сякаш въпреки решимостта си да не ме пропусне, си оставаше учтиво и внимателно. Протегнах ръка, но не докоснах нищо. Опитах нагоре-надолу, за да докосна някаква повърхност, но напразно – ръката ми не срещна нищо, абсолютно нищо, само лекия натиск на тази неизвестна сила, която отблъскваше всичко назад.
   Огледах пътя – все още нямаше никакво движение, но аз знаех, че това не ще е за дълго. Помислих, че няма да е зле да сложа някакви предупредителни знаци и от другата страна на преградата. Това нямаше да ми отнеме повече от няколко минути, след като успея да я заобиколя, на път за мотела на Джони.
   Върнах се при камиона, намерих две знаменца, излязох от пътя и се заизкачвах по хълма с намерение да направя голям завой и да заобиколя преградата. Но и след този голям завой пак се натъкнах на нея. Отстъпих настрани и отново продължих нагоре, следвайки протежението ѝ. Задачата се оказа едва ли не непосилна. Нямаше да е трудно, ако това бе една обикновена стена, но преградата беше невидима и аз непрекъснато се блъсках в нея. Така проследявах накъде отива – блъсках се, отдръпвах се, продължавах нагоре, сетне пак се блъсках.
   Всеки момент очаквах препятствието да свърши или поне да изтънее. На няколко пъти се опитвах да си пробия път през него, но то беше все така плътно и неподатливо. Една ужасна мисъл ми мина през ума и колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-упорито ме преследваше тя. Сигурно тогава именно съм захвърлил и знаменцата.
   Долу се чу скърцане на буксуващи гуми и аз се обърнах да видя какво става. Една кола, която идваше от срещуположната страна, се блъсна в преградата и при плъзгането си назад препречи другата половина на пътя. Зад нея идваше друга кола, тя се опита да намали ход, но не можа да спре – или спирачките ѝ не бяха в ред, или скоростта беше прекалено голяма. Докато ги наблюдавах, шофьорът рязко завъртя кормилото, излезе на банкета и профуча покрай препречилата пътя кола. След това се удари в преградата, но тъй като вече беше загубил скорост, не можа да проникне много навътре. Преградата бавно изтласка колата му назад, тя се плъзна, блъсна се в другата кола и спря.
   Шофьорът на първата кола слезе, заобиколи я и се запъти към втората. Видях го да вдига глава и разбрах, че ме е забелязал. Размаха ръце и извика нещо, но аз бях далеч и не го чух.
   От моята страна шосето беше все още пусто, ако не се смятаха смачканата ми кола и ремаркето на камиона върху нея. „Странно – казах си, – че никой не идва.“
   На върха на хълма имаше една къща, но, кой знае защо, не можех да се сетя чия е. А трябваше да са ми известни стопаните ѝ, защото целия си живот, освен годината в колежа, съм прекарал в Милвил и познавам всички. Нещо ставаше с мен и за момент съвсем се обърках. Всичко ми изглеждаше непознато, стоях стъписан и се мъчех да разбера къде съм.
На изток вече се развиделяваше и след около половин час слънцето щеше да се покаже. На запад се чернееше огромен тъмен облак, остри светкавици го прорязваха с копията си и вещаеха буря.
   Стоях, вперил поглед към градчето. Постепенно главата ми се проясни и разбрах къде се намирам. Къщата на върха на хълма бе на Бил Донован. Бил беше градският боклукчия.
   Тръгнах към къщата и за миг се запитах от коя ли страна на преградата е останала тя. „Нищо чудно – казах си – да е точно по средата.“
   Дойдох до оградата, прескочих я, прекосих мръсния двор и стигнах до паянтовата задна стълба. Изкачих се предпазливо до площадката и се огледах за звънец. Но звънец нямаше. Вдигнах ръка и заудрях с юмрук по вратата, след това зачаках.
   Чух как вътре се разшаваха, вратата се отвори и Бил ме зяпна в недоумение. Тромав като мечка, с щръкнала рунтава коса, той ме гледаше враждебно изпод смръщените вежди. Беше нахлузил панталони направо върху пижамата си, но не успял да вдигне ципа и отвътре се подаваше част от яркочервената му пижама. Стоеше бос върху студения кухненски под, затова бе подвил пръсти.
   – Какво има, Брад? – попита той.
   – Не знам – казах аз, – нещо става долу на пътя.
   – Катастрофа ли?
   – Не, не е катастрофа. Нали ти казвам, че не знам. Нещо е препречило пътя. Не го виждаш, но си е там. Изведнъж връхлиташ върху него и то не ти дава да мръднеш нито крачка напред. Също като стена, само че не можеш да го хванеш, нито да го опипаш.
   – Я влез – каза той, – едно кафе добре ще ти дойде. Ей сега ще сложа джезвето. И без това е време за закуска. Жената тъкмо става.
   Отиде до мивката. Взе една чаша от полицата, пусна водата и зачака.
   – Трябва да се източи, та да стане по-студена – обясни той.
   Напълни чашата и ми я подаде.
   – Искаш ли?
   – Не, благодаря – отговорих аз.
   Тогава той изпи водата на големи шумни глътки.
   В този момент някъде в къщата изпищя жена. Докато съм жив, ще помня този писък...

Преводачи Жечка Георгиева, Радка Лафчиева

Издателство Колибри

Всичко живо е трева в Pimodo

Джеймс Грейди >> Последните дни на Кондора

Бягаш, за да се спасиш...

   През онзи дъждовен понеделник екипът под прикритие го прихвана във Вашингтон, когато той тръгваше от официалната си работа – тъкмо вдигна качулката си и излезе от месинговата задна врата на сградата „Джон Адамс“ в Библиотеката на Конгреса.
   Бял автомобил.
   Първи признак, че бялата кола е на екип под прикритие: матирани предно и странични стъкла.
   Втори признак: Внезапно забръмчалият автомобилен двигател в мига, в който дъждовните капки се посипаха по качулката на синьото му алпинистко яке върху прошарената му глава.
   Мъжът забеляза неправилно паркиралата бяла кола на ъгъла на Трета и Ей Стрийт в Югоизточен Вашингтон – улица с къщи от двете страни, която започваше от моравата пред Конгреса и пресичаше жилищната част на Капитолия.
   Трети признак: Благодарение на захладняването след дъжда той забеляза тънките струйки изгорели газове зад бръмчащата бяла кола, която не се включи в уличното движение. Тя си стоеше с изключени чистачки, а небето ронеше сълзи върху матираното предно стъкло.
   Четвърти признак: Никой от околните къщи не пое забързано към белия автомобил. Нямаше и прибиращ се от работа мъж, който да зашляпа в дъжда към колата и очакващата го там съпружеска целувка.
   Пети признак: Той усещаше присъствието на екипа под прикритие. Китайските майстори на бойните изкуства говорят за тежките погледи на преследвачите, за осезаемия натиск на вражеската енергия чи. Кевин Пауъл, на когото прерязаха гърлото в амстердамски бордей в годината, когато подкрепяният от ЦРУ шах на Иран падна от власт и Съветският съюз нахлу в Афганистан, същият този Кевин твърдеше, че човек трябва да се вслушва в инстинктите си, в усещанията си. Иначе току-виж те наръгали на някоя уличка посред нощ. Или се събудиш в стая без прозорци и със стоманени стени. Онзи понеделник вечерта във Вашингтон мъжът с прошарената коса, застанал на твърдия цимент под студения пролетен дъжд, знаеше какво означават побилите го тръпки.
   Едно, две, три, четири, пет. Като пръстите на ръката – под ръка разбирай екип под прикритие...

Преводач Надежда Розова

Издателство Ера

Последните дни на Кондора в Pimodo

Стефан Пастис >> Тими Провала: Видя ли сега какво направи [ Книга 2 ]

Родих се. Показах какво е величие. Създадох империя.

Глава 1

Лоша работа е да си без глава

   Карл Кобалински не е най-умният човек на света.
   Само че хайде да ви видя как ще обясните тази работа на жената в карираното сако.
   – Музей „Мори“ на световните исторически паметници вече е затворен – заявява тя. – А ти трябва да се прибираш.
   – Ама погледнете само това чудо – опитвам се да ѝ набия ум в главата. – Възмутително е.
   – Кое? – пита тя.
   – Това – соча аз статуята.

   Карл Кобалински
   Най-умният човек на света

   – Малкият, плащат ми осем долара на час, за да обикалям музея и да следя никой да не чупи. Ако имаш проблем с това кой е в музея, кажи на друг.
   – Имам проблем и още как. Лъжи, лъжи и само лъжи. Всички знаят кой е най-умният човек на света.
   – Чудесно – мърмори тя и потрива слепоочия.
   – Аз съм – натъртвам аз.
   – Браво – провлачва тя и ме побутва към изхода с една ръка. – Позволи ми сега да покажа на най-умния човек на света как се действа с вратата.
   Неочаквано ми се приисква да тропна с крак и да ѝ покажа кой съм.
   Ще ѝ покажа аз на нея кой съм аз:

   Тими Провала
   Отличителен шал

   Името е толкова добре познато, че тя би трябвало на секундата да се сети, че става въпрос за създателя, президента и главния изпълнителен директор на най-великата детективска агенция в града, може би дори в щата. Дори в страната.
   Само че аз не си придавам важност. Правя нещо много по-хитроумно.
   Изкатервам се по Карл Кобалински и се опитвам да смъкна надписа.

   Най-умният човек на света

   – Какви ги вършиш? – писва жената от музея.
   – Спасявам институцията ви от лъжа и измама! – тросвам се аз.
   Само че не се получава.
   Няма как да се добера до надписа, без да подскоча. А се намирам на два метра и седемдесет от пода.
   Затова правя онова, което би направил най-умният човек на света.
   Скачам.
   Едва тогава разбирам, че Карл може и да е имал як мозък, но статуята му не е с як врат.
   Тъкмо когато подскачам, тя се пречупва, при което и аз, и прехвалената глава на Карл се търкулваме.

   Аз
   Прехвалената глава на Карл

   Озоваваме се право на пода на музея.
   Оттам се разнася ново пропукване.
   Този път идва откъм крака ми.
   Обръщам се към приведената над мен жена от музея и изричам единствените логични думи.
   – Видя ли сега какво направи?

Преводач Цветана Генчева

Издателство Сиела

Тими Провала: Видя ли сега какво направи [ Книга 2 ] в Pimodo

Артър Милър >> Избрани есета

За мен „политика“ означава не кой ще стане президент, а по-скоро животът на обществото и тенденциите в развитието му. АМ

   През трийсетте години най-силно въздействие върху личностите и културния живот оказваше идеята за провала на капитализма, който ще бъде заменен от много по-прогресивен строй – социализма. За този провал вече почти не се говори, а за неговата алтернатива – още по-малко. По онова време представата за твореца като политически активист беше новаторска и (поне в началото) невероятно вълнуваща. С известна доза завист си спомняхме не само историческите памфлети на Зола, които промениха политическото съзнание на французите, но и памфлетите, съчинявани от Толстой, Достоевски и дори Чехов – творец, наглед вглъбен в описанието на най-интимните чувства и тихата печал, който е намерил време да пропътува цяла Русия (и то с файтон), за да опише условията, при които живеят политическите затворници на остров Сахалин...

Преводачи Весела Прошкова, Весела Еленкова и Милко Стоименов

Издателство Рата

Артър Милър. Избрани есета в Pimodo

Зелда Фицджералд >> Запази ми този валс

Ще умрем заедно, знам го.

   Един силен мъж може да понесе много неща, стига да избере за своето домочадие такива целесъобразни предписания от естествената философия, които да дадат на семейството му подобие на цел. Децата на Бегс тъкмо се научаваха как да отговарят на изискванията на своето време, когато дяволът започваше вече да диша във вратовете им. Парализирани, те оставаха задълго здраво окопани във феодалните замъци на своя баща и трупаха духовно наследство, което би могло да се увеличи, стига да бяха подготвили подходящото хранилище...

Издателство Intense

Запази ми този валс в Pimodo

Ф. Скот Фицджералд >> Трохите на щастието

Всички богове са мъртви

Истории за епохата на джаза, онова магическо време между Първата световна война и Голямата депресия, в което всичко изглежда постижимо и всичко е допустимо – време на красиви жени и красиви илюзии, на свободните рокли и свободните нрави, на големите надежди и големите разочарования.

Ще откриете типичните за Фицджералд герои, преследващи страстно мечтите си и угасващи заедно с тях (Зимни блянове); чаровния холивудски неудачник Пат Хоби (Две знаменитости); сладостно-носталгични разкази с„марктвеновски“ привкус (Нощ на панаира); фантастичниистории като Странният случай с Бенджамин Бътън и философски етюди за мрака в човешката душа (Извергът).

Преводач Станимир Йотов

Издателство Пергамент Прес

Трохите на щастието в Pimodo

Едгар Алън По >> Загадката на Мари Роже

Детективски истории

   Малко са онези, дори и сред най-невъзмутимите мислители, които поне отвреме-навреме не са изпитвали необяснимо тревожна, но вълнуваща склонност да повярват в свръхестествени сили, породени от съвпадения, изглеждащи толкова удивителни по своя характер, че умът не може да ги приеме за прости съвпадения. Подобни чувства – тъй като склонността към вярването, за което говоря, никога не е имала пълната сила на размишлението, – рядко се потискат напълно, ако човек не се обърне към учението за случайността, или както научно се нарича, към пресмятане на вероятностите. Това пресмятане в действителност е чиста математика; и така, въпреки своята природа, най-точната наука се оказва приложима към изследването на най-призрачните и неуловими явления в областта на духа. Ще се установи, че необикновените подробности, които ще направя сега всеобщо достояние, образуват по отношение на последователността във времето първичната линия на развитие на почти непонятни съвпадения, в чиято втора или заключителна линия читателите ще разпознаят неотдавнашното убийство на МЕРИ СЕСИЛИЯ РОДЖЪРС, станало в Ню Йорк.
   Преди около една година, когато в разказа „Убийствата на улица Морг“ се опитах да опиша някои от забележителните умствени качества на моя приятел шевалие Ш. Огюст Дюпен, и през ума ми не минаваше, че ще се върна някога към тази тема. Целта ми беше да опиша неговия характер; тази цел се постигна напълно благодарение на необикновените произшествия, които дадоха възможност на Дюпен да прояви своите индивидуални способности. Мога да дам и други примери, но с тях не бих доказал нищо повече. Неотдавнашните и развили се така неочаквано събития ме накараха да прибавя някои допълнителни подробности, които носят дъха на истинско очарование. След всичко, достигнало напоследък до ушите ми, би било наистина удивително от моя страна, ако не кажа нищо за всичко онова, което някога чух и видях.
   След като разгада трагичната гибел на мадам Л’Еспане и нейната дъщеря, нашият шевалие престана начаса да се занимава с това произшествие и се отдаде отново на своите стари навици на унила замисленост. Предразположен винаги към отвлеченост, аз с готовност възприех неговото настроение и ние продължихме да живеем в стаите на предградието Сен Жермен, не давахме и пукната пара за бъдещето, дремехме кротко в настоящето и тъчехме в бляновете си нишките на заобикалящия ни унил свят.
   Не ни оставиха обаче да бленуваме безкрай. Лесно можеше да се предположи, че изиграната от моя приятел роля в драмата на улица Морг ще порази въображението на парижката полиция. Името на Дюпен започна да се произнася от всички нейни емисари. Простият характер на умозаключенията, с помощта на които той разплете загадката, остана в пълна тайна не само за префекта, но и за когото и да било другиго освен за мен, затова не е за учудване, че цялата тази работа се считаше ни повече, ни по-малко същинска магия, а анализаторските качества на Дюпен се взимаха за интуиция. Ако бе обяснил всичко, щеше да отвори очите на любопитните и да разсее предразсъдъците им, но ленивата му природа го караше да не се вълнува повече от въпроса, към който отдавна бе изгубил всякакъв интерес. Така се случи, че към него бяха обърнати погледите на цялата полиция; не веднъж и не два пъти префектурата се опитваше да го ангажира на своя страна. Един от най-забележителните случаи се оказа убийството на някоя си девойка на име Мари Роже.
   Това събитие стана приблизително две години след зверството на улица Морг. Мари, близостта на името и презимето на която мигновено напомняше за нещастната „продавачка на тютюн“, бе единствената дъщеря на вдовицата Естел Роже. Бащата починал, когато детето било още малко, и след неговата смърт, година и половина преди убийството, представляващо и тема на нашия разказ, майката и дъщерята живеели заедно на улица Паве Сен-т-Андре; майката имала пансион, а дъщерята и помагала. Нещата продължили така, докато момичето станало на двадесет и две години и необикновената му красота привлякла вниманието на един парфюмерист, който държал един от Магазините в сутерена на Пале Роайал и чиято клиентела била главно измежду отчаяните авантюристи, с които е препълнена цялата околност. Мосьо Льо Блан разбрал изгодите, които можел да извлече за магазина си от красивата Мари; неговите щедри предложения се приели с готовност от момичето, макар и майката да се отнесла подозрително към тях.
   Очакванията на собственика се оправдали и скоро благодарение на чара на веселата гризетка неговият магазин се прочул. Мари работила около една година при него, когато, за най-голямо недоумение на нейните почитатели, изчезнала внезапно от магазина. Мосьо Льо Блан не можел да каже нищо за нейното изчезване, а мадам Роже обезумяла от тревога и ужас. Вестниците моментално се заинтересували от случая, а полицията тъкмо се канела да предприеме сериозно разследване, когато една прекрасна сутрин, точно седмица след изчезването и, Мари, жива и здрава, но мъничко потисната, се появила отново на обичайното си място зад щанда на магазина. Всички разследвания естествено били веднага прекратени, с изключение на личните запитвания. Мосьо Льо Блан обявил, че е в пълно неведение. Мари и мадам Роже отговаряли на всички въпроси, че прекарала седмицата в къщата ма двой близък на село. С това цялата афера заглъхнала и се забравила; скоро девойката се разделила напълно с парфюмерийния магазин под предлог, че иска да се отърве от нахалството на любопитните, и така се подслонила при майка си на улица Паве Сен-т-Андре.
   Пет месеца след завръщането ѝ у дома нейните приятели се разтревожили от второто ѝ внезапно изчезване. Изминали три дни без никаква вест за нея. На четвъртия ден открили трупа ѝ във водите на Сена, близо до брега срещу улица Сен-т-Андре, недалеч, от уединеното място на Бариер дю Рул.
   Жестокият характер на това убийство (тъй като веднага станало ясно, че е извършено убийство), младостта и красотата на жертвата и преди всичко предишната ѝ известност се съчетали така, че възбудили умовете на чувствителните парижани. Не си спомням нито едно подобно произшествие, което да е имало такъв всеобщ и силен отзвук. Обсъждането на тази животрептяща тема в продължение на няколко седмици накарало хората да забравят дори и най-злободневните въпроси на политическия живот. Префектът полагал свръхусилия; цялата парижка полиция се вдигнала на крак.
   Веднага след откриването на трупа и незабавно предприетите разследвания всички били сигурни, че убиецът няма да успее да се укрие за дълго. След изтичането обаче на една седмица се оказало необходимо да се предложи награда; наградата до стигнала хиляда франка. Междувременно разследването продължило твърде енергично, разпитани били много хора, макар и безрезултатно; времето минавало, тайната оставала неразгадана и общото Вълнение нараствало. Към края на десетия ден решили за по-разумно да удвоят първоначално обявената сума; най-сетне, след като изтекла и втората седмица, не било открито нищо ново и вечното недоволство на парижани от полицията се изразило в няколко сериозни ementes, префектът сам предложил сумата от 20 000 франка „за откриване на убиеца“, а ако се окажело, че са замесени повече хора – „за откриване на който и да е от убийците“. В обявлението за наградата се обещавало пълно опрощаване на всеки съучастник, стига да каже с кого е действувал; заедно с обявлението, като приложение към него, разлепили навсякъде и частно съобщение на комитет от граждани, с което се предлагали още 10 000 франка в допълнение на предложената вече от префектурата сума. По такъв начин цялостната награда достигнала цели 30 000 франка, което може да се вземе за фантастична сума, като се има пред вид, че момичето е от обикновено семейство, а в големите градове зверства като описаното са твърде често явление.
   Сега никой не се съмнявал, че тайната на това убийство ще се изясни незабавно. Макар и в два-три случая да се стигнало до арести, не се изяснило нищо, с което да се заподозрат заловените, и те били освободени. Колкото и странно да било, от деня на намирането на трупа изтекла и трета седмица, без да бъде хвърлена каквато и да е светлина върху този въпрос, а до нас с Дюпен не бяха стигнали дори и слухове за събитията, развълнували общественото мнение. Затънали в проучвания, които поглъщаха цялото ни внимание, близо цял месец не бяхме излизали от дома и никой не ни бе посещавал, а в ежедневниците хвърляхме само по един поглед върху най-важните политически статии. Първите сведения за убийството донесе самият Г, Той дойде рано следобед на 13 юли 18-година, и остана до късно вечерта. Чувствуваше се засегнат от неуспеха при издирване на убийците. Репутацията му – както се изрази самият той с типичен парижанки маниер – била поставена на карта. Нещо повече, ставало въпрос за честта му. Погледите на цялото общество били обърнати към него; готов бил на всякакви жертви, само и само да разнищи загадката. Той завърши донякъде комично прозвучалата му реч с комплимент, изказан, както се изрази той, с удоволствие за такта на Дюпен, и му направи пряко и много изгодно предложение, истинският характер на което ми се струва, че нямам право да разкривам, пък то и няма никакво отношение към същността на разказа ми...

Преводач Борис Дамянов

Издателство Millenium

Загадката на Мари Роже в Pimodo

Хърман Мелвил >> Били Бъд, морякът. Бартълби, писарят

О, Бартълби! О, човечество!

  

Ю.: Не са ли и „Бартълби, писарят”, и „Били Бъд, морякът” две „мълчаливо” революционни произведения, що се отнася до невъзможността да се приеме подобна „жертва”, или всяко общество продължава да се нуждае от нея?

Т.: Не мисля, че според Мелвил обществото се нуждае от тази жертва. Нуждата е такива жертви да не се дават. Дали Били Бъд и Бартълби са революционери и на какво равнище?
„Бих предпочел да не...” на Бартълби не е евфемистичен израз на бунт и неподчинение (не е една по-учтива форма на „Няма пък!” и „Майната ви!”), не е опит да командва и манипулира околните от някаква социална позиция (по схемата „Молбата на кралицата е заповед”). Той действа на нивото на самите условия за възможност на социалните позиции и неприемането е в тази условна форма именно затова, а не от добро възпитание.
Сред действията вътре в рамките, зададени от тези условия, няма такава опция. Бартълби не е нито бунтар, нито престъпник, а е съвсем порядъчен човек – и всъщност може би по-порядъчен, отколкото се очаква. А изпълнителният Били Бъд е толкова далече от бунта, колкото човек може да си представи, невинно и неграмотно същество, чието насилствено действие е спонтанна самозащита, довела до фатална случка („Самопознанието у него отсъстваше или беше най-много толкова, колкото бихме имали основание да припишем на едно санбернарско куче”). Жертвен агнец, но пожертван напълно безсмислено – и все пак закономерно. И затова книгата, разбира се, е заклеймяваща спрямо всичко, което е довело до тази жертва.
А.: Питането над „условие за възможност” е добра опорна точка за преместване на Земята, или поне за промяна на целия социален свят. Така че може би, точно в този смисъл, и Били, и Бартълби, и Хърман са революционери.☺

(Юлиан Жилиев, Тодор Петков и Антоанета Колева; Литературен вестник)

Преводач Тодор Петков

Издателство Критика и хуманизъм

Били Бъд, морякът. Бартълби, писарят в Pimodo

Едгар Алан По >> Гарванът

С илюстрации от Гюстав Доре

В късна нощ – преди години – сам над книгите старинни, 

безотраден, вниквах жаден в знания незнайни тук; 

скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука - 

но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук. 

„Някой гост навярно чука - казах, вслушан в тихий звук. - 

          Някой гост – и никой друг!“

Бе декемврий – помня още! – мрак и мраз от всички нощи; 

от камина блед отблясък пред прага береше дух. 

В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя 

с благовест на алилуя името „Ленора“ тук! 

Светлото и редко име, що не шепне вече тук 

          на земята – никой друг!

А пурпурните коприни на завесите старинни 

пълнеха нощта пустинна с ужаси при всеки звук. 

Прималнял до изнемога, в зло предчувствие, в тревога, 

аз се ободрявах строго: „Някой гост дошъл е тук! 

Туй е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук;

          някой гост – и никой друг!“...

Двуезично издание

Преводач Георги Михайлов

Издателство Фама

Гарванът в Pimodo

Джон Вердън >> Питър Пан трябва да умре

Корумпиран следовател, обезпокоително приветлив мафиотски бос, млада изкусителка и необикновен убиец, известен като Питър Пан, в чието минало се крие българска следа... и един пенсиониран полицай

   В провинциалните райони на планините Кетскил в северната част на щата Ню Йорк август бе променлив месец, колебаещ се между ярките славни дни на отминалия юли и сивите бури на дългата зима, която предстоеше. Това бе месец, който можеше да те накара да загубиш ориентация за пространство и за време. Засилваше объркването на Дейв Гърни, който и без това не беше много сигурен какво да прави с живота си. Започнало с оттеглянето му от нюйоркската полиция преди три години, след двайсет и пет години служба, това объркване се бе засилило, когато с Мадлин напуснаха града, в който и двамата бяха родени, израснали, получили образованието си и работили, и се заселиха в провинцията.
   В този момент, в късния облачен следобед на първата седмица от август, на фона на приглушената гръмотевица, тътнеща някъде в далечината, те изкачваха Бароу Хил, следвайки остатъците от черния път, който свързваше трите малки кариери за син камък, изоставени много отдавна и вече обрасли с диви малини. Той се влачеше зад Мадлин към ниската скала, на която обикновено спираха за почивка, и полагаше искрени усилия да изпълнява постоянния ѝ съвет: Огледай се. Виж на какво прекрасно място се намираш. Просто се отпусни и се наслаждавай на гледката.
   – Това циркусно езерце ли е? – попита тя.
   Гърни премигна.
   – Какво?
   – Ето там – Мадлин кимна с глава към дълбокия вир, който се бе образувал на мястото на широката вдлъбнатина, останала преди години от добива на камъни. Почти с кръгла форма, той се простираше оттам, където стояха, до редицата водолюбиви върби на отсрещния бряг – на може би около шейсет метра разстояние, а повърхността му бе гладка като стъкло и поклащащите се клони на дърветата се отразяваха в нея толкова съвършено точно, че се получаваше ефект като от майсторска работа на фотошоп.
   – Циркус ли?
   – Четох чудесна книга за катеренето в шотландските планини – обясни сериозно тя – и авторът й постоянно попадаше на някакви циркусни езера. Останах с впечатлението, че говори точно за такива места, където водата е запълнила скалисти кухини.
   – Хм...
   Липсата на отговор бе последвана от дълго мълчание, нарушено отново от Мадлин.
   – Виждаш ли там долу? Ето там мислех да построим кокошарника, точно до градинката с аспарагуси.
   Гърни печално се взираше в отражението на върбите.
   Вдигна глава и проследи погледа ѝ по меките очертания на склона, спускащ се между дърветата през пролуката, образувана от изоставения товарен път.
   Една от причините скалата покрай старата кариера да е обичайната им спирка за почивка, бе, че това беше единственото място по пътеката, откъдето се виждаше имотът им: старата ферма, градината, високите ябълкови дървета, езерцето, наскоро ремонтираната плевня, пасищата по склоновете на хълма (за които от години никой не се грижеше и през този сезон бяха обрасли с млечки и рудбекии), частта от пасището в близост до къщата, която бяха окосили и наричаха „ливадата“, и другата – от долната страна, която бяха окосили и наричаха „алеята“. Мадлин се качваше на скалата – както сега – и винаги се радваше на тази уникална гледка, разкриваща се пред тях като в рамка.
   Гърни не се чувстваше по същия начин. Мадлин бе открила това място малко след като се бяха преместили тук и от първия път, когато му го показа, той мислеше само за едно – че е идеалната позиция за снайперист, който би могъл да стреля по всеки влизащ или излизащ от къщата им. (Беше проявил благоразумието да не ѝ го спомене. Тя работеше три дни в седмицата в местната психиатрична клиника и Дейв не искаше да я навежда на мисълта, че и той се нуждае от лечение – за пристъпи на параноя например.)
   Необходимостта от построяването на кокошарник, неговият размер и външен вид, както и местоположението му бяха станали всекидневна тема за разговор – очевидно вълнуваща за нея, леко дразнеща за него.
   По настояване на Мадлин в края на май бяха купили три кокошки и един петел и ги гледаха в плевнята, но идеята да бъдат преместени в нов дом беше назряла.
   – Можем да построим хубав малък кокошарник с ограда между аспарагусите и ябълковото дърво – каза тя въодушевено, – така че в горещите дни да имат сянка.
   – Добре – отвърна той, но в отговора му се долови повече досада, отколкото възнамеряваше.
   Разговорът можеше да тръгне в лоша посока, ако вниманието на Мадлин не бе отвлечено от нещо. Тя сведе глава.
   – Какво има? – попита Гърни.
   – Чуй.
   Той изчака – беше свикнал с това. Неговият слух беше нормален, този на Мадлин – изключително изострен. Няколко секунди по-късно, след като шумоленето на листата на дърветата утихна, чу нещо в далечината, някъде в подножието на хълма, шум, който вероятно идваше от пътя в долния край на тяхната „алея“. Постепенно се приближаваше и Дейв разпозна безпогрешно звука на голям осемцилиндров V-образен двигател.
   Познаваше човек, който караше мощна стара кола като тази – частично реставриран червен понтиак Джи Ти О от 1970 г. Човек, за когото това нагло и демонстративно буботене бе идеалната визитка.
   Джак Хардуик.
   Гърни инстинктивно стисна зъби при мисълта за среща с детектива, с когото имаше толкова странна история на близки срещи със смъртта, професионални успехи и лични катастрофи. Не че не бе очаквал посещението. Всъщност предполагаше, че той ще се появи още от мига, в който научи за принудителното му оттегляне от Бюрото за криминални разследвания. И осъзнаваше, че напрежението, което изпитва сега, е свързано със събития, станали много преди това оттегляне. Беше намесен сериозен дълг, за който трябваше да има някаква отплата.
   Ниски тъмни облаци се движеха над далечния хребет, сякаш отстъпвайки пред силния звук на червената кола, която вече се виждаше от мястото на Гърни. Неумолимо напредваше нагоре по окосеното пасбище към фермата. Почти се изкуши от мисълта да остане тук, на хълма, докато Хардуик си тръгне, но знаеше, че така няма да постигне нищо – само щеше да удължи периода на неудобство преди неизбежната среща. Изръмжа леко и решително се надигна от скалата.
   – Очакваше ли го? – попита Мадлин.
   Гърни погледна надолу по склона. Понтиакът спря до неговия прашен „Аутбек“ на малкия паркинг, който бяха направили отстрани на къщата. Мощният двигател на колата изръмжа по-силно две-три секунди, сякаш форсираше, преди да угасне.
   – Очаквах го по принцип – отвърна Гърни, – но не специално днес.
   – Искаш ли да го видиш?
   – Бих казал, че той иска да ме види, а аз искам да се приключва с това.
   Мадлин кимна и също се изправи, като отметна късата кестенява коса, паднала пред очите ѝ.
   Когато се обърнаха и поеха назад по пътя, огледалната повърхност на езерото в кариерата потръпна от внезапния порив на вятъра и отразяващият се в него образ на върбите и небето се разтвори в хиляди преливащи една в други отломки зелено и сиво.
   Ако Гърни беше от хората, които вярват в знамения, може би щеше да види в начупения образ знак за приближаваща разруха...

Хартиено издание и е-книга

Издателство СофтПрес

Питър Пан трябва да умре в Хеликон

Питър Пан трябва да умре в Books.bg

Джек Лондон >> Сияйна зора

За любовта и истинските неща в живота...

   Тази вечер в „Тиволи“ нямаше много хора. Петима-шестима мъже се бяха облегнали на бара, който се простираше по цялата стена на широкото помещение, строено от дялани греди. Двамина от клиентите си приказваха дали чаят от смърч или лимоновият сок е по-добър лек против скорбут. Спорът вървеше доста вяло и често бе прекъсван от мрачно мълчание. Останалите почти не им обръщаха внимание. Покрай отсрещната стена бяха наредени масите за хазартни игри. До масата за барбут нямаше жива душа. Един-единствен мъж играеше на масата за „фараон“. Даже топчето на рулетката не се въртеше, а крупието стоеше до бумтящата, нагорещена до червено печка и бъбреше с една млада тъмноока жена, хубавка по лице и фигура, която от Джуно чак до Форт Юкон всички знаеха като Девицата. Трима играеха покер, но залозите бяха ниски, а играта – вяла. Тази вечер нямаше и никакви кибици. На дансинга в танцувалния салон в задната част на пивницата три двойки унило танцуваха валс под звуците на цигулка и пиано.
   Съркъл Сити не бе обезлюдял, нито пък парите бяха свършили. Златотърсачите от Мусхайд Крийк и другите находища на запад се бяха прибрали, летният добив беше добър и кесиите на мъжете тежаха от златен прах и едри късове злато. Клондайк още не беше открит, а и търсачите по Юкон още не бяха научили възможностите на дълбокото копаене и използването на огъня. През зимата не се работеше и мъжете бяха привикнали да прекарват дългата полярна нощ в големите селища като Съркъл Сити. Време имаше предостатъчно, кесиите бяха пълни, а единствените развлечения се предлагаха в кръчмите. Въпреки това „Тиволи“ беше почти празна, а Девицата, застанала до печката, се прозя с отворена уста и каза на Чарли Бейтс:
   – Ако нещата не се поразмърдат, отивам направо да си легна. Какво му стана на тоя пусти град? Да не са измрели всички?
   Бейтс даже не си направи труда да ѝ отговори, а сърдито продължи да свива цигара. Дан Макдоналд, един от първите кръчмари и комарджии по горното течение на Юкон, собственик на „Тиволи“ и всичките му хазартни маси, унило прекоси големия празен салон и отиде при другите двама край печката.
   – Да не е умрял някой? – попита го Девицата.
   – Май така изглежда – отвърна той.
   – Сигурно всичките в града са ритнали топа тогава – заключи тя и пак се прозя.
   Макдоналд се ухили, кимна и тъкмо понечи да каже нещо, когато входната врата се отвори широко и в осветеното помещение се появи един мъж. С него нахлу облак скреж, превърна се в пара от топлината на стаята, завъртя се около коленете му и запълзя по пода, като ставаше все по-тънка и по-тънка и накрая съвсем изчезна на десетина крачки от печката. Новодошлият свали метличката от пирона на вратата и избръска снега от мокасините си и високите до коляно вълнени чорапи. Той щеше да изглежда много едър, ако в същия момент откъм бара не беше пристъпил да му стисне ръката един огромен мъжага от Френска Канада.
   – Здрасти, Сияйния! – поздрави го великанът. – Мътните те взели, как се радвам да те видя!
– Здрасти, Луи, теб пък кога те довя вятърът? – отвърна новодошлият. – Ела да ударим по едно и да разправиш на всички за Боун Крийк. Ей да му се не види, дай пак да ти стисна лапата! Къде е оня, съдружникът ти? Него търся.
   Още един огромен мъжага пристъпи от бара, за да се здрависа. Олаф Хендерсън и Луи Французина, които заедно разработваха участък при Боун Крийк, бяха сигурно най-едрите мъже в цялата област и макар да бяха само с половин глава по-високи от новодошлия, пред тях той съвсем не изглеждаше като великан.
   – Здрасти, Олаф, с парцалките ще те изям, да знаеш – каза мъжът, когото наричаха Сияйния. – Утре имам рожден ден и ще те тръшна по гръб, та да видиш. Ясно? И теб, Луи, теб също. Мога всичките да ви натръшкам в снега, това ми е за рождения ден. Ясно? Ела да удариш едно, Олаф, и всичко ще ти разправя.
   Идването на новия гост сякаш изведнъж затопли цялата кръчма.
   – Ами че това е Сияйна зора! – извика Девицата, която първа го позна още щом влезе. Намръщеното лице на Чарли Бейтс се разведри при появата на Сияйния, а Макдоналд бързичко отиде при тримата до бара. С пристигането на Сияйна зора сякаш цялата кръчма изведнъж стана по-светла и по-весела. Барманите се разработиха, чуха се оживени гласове, разнесе се смях. Даже цигуларят, като надникна от задния салон, каза на пианиста:
   – Дошъл е Сияйния! – и валсът веднага се ускори, а танцуващите двойки, заразени от общото оживление, този път с истинско удоволствие се развъртяха по дансинга. Отдавна всички знаеха, че появи ли се Сияйна зора, със скуката е свършено.
   Той се обърна с гръб към бара и забеляза до печката жената, която го гледаше с радостно очакване.
   – Здравей, Девичке, как си, сладурано! – извика той. – Здрасти, Чарли! Какво ви е станало бе, хора? Я се развеселете малко, един ковчег струва само три унции злато! Идвайте насам всичките да ударим по едно! Хайде насам, какво сте се умърлушили, всеки да казва какво ще пие. Елате всички насам! Тази нощ е моя, ще пия до дъно! Утре навършвам трийсет – остарявам, значи. Изпращам младостта с гръм и трясък! Какво ще кажете? Идвайте насам тогава, всички насам!
   – Я чакай малко, Дейвис! – извика той към крупието на „фараон“, който беше вече станал от стола. – Хвърли картите, да видим кой ще плаща пиенето тази вечер – аз или вие всичките? – Извади тежка торбичка със златен пясък от джоба си и я хвърли върху Висока карта. – Петдесет – обяви той.
   Дилърът раздаде две карти. Спечели Високата карта. Дейвис записа сумата в тефтера, човекът при везните отмери златен пясък за петдесет долара и го изсипа в торбичката на Сияйния. В задния салон валсът беше приключил и трите двойки, заедно с цигуларя и пианиста, се отправиха към бара.
   – Идвайте насам! – покани ги Сияйния. – Поръчвайте каквото искате! Тази нощ е моя, давайте, че рядко се случва. Идвайте всички, сиваши и агайдики! Казвам ви, че тази нощ е моя...
   – Крастава нощ, ви казвам! – намеси се Чарли Бейтс.
   – Вярно, братле, така е – весело продължи Сияйния. – Крастава нощ, но пък моята! Аз съм крастав дърт единак. Я ме чуйте как вия!
   И той наистина почна да вие точно както вие вълк единак, а в това време Девицата запуши уши с хубавките си пръстчета и потръпна театрално. Минута по-късно тя вече се въртеше в обятията му по дансинга заедно с трите други двойки, докато музикантите свиреха весел вирджински кадрил. Весело танцуваха обутите в мокасини мъже и жени, в залата ставаше все по-шумно и приповдигнато, а в центъра на всичко беше Сияйния – неговото настроение, закачките и шегите му бързо разсяха скуката, която беше обхванала всички преди появата му.
Сякаш самият въздух се промени с пристигането му – огромната му жизненост зарази всички. Мъжете, които току-що влизаха, веднага усещаха промяната, а в отговор на въпросите им барманите кимаха към задния салон и многозначително казваха: „Сияйния празнува!“. И така влезлите оставаха до бара и всеки поръчваше по нещо. Комарджиите също се раздвижиха и скоро край масите вече нямаше място – тракането на чиповете и бръмченето на рулетката монотонно и властно се надигаха над хора от груби мъжки гласове, ругатни и гърлен смях.
Малцина познаваха Елам Харниш под друго име освен Сияйна зора – името, което той получи още в дните на първите заселници заради навика му сутрин да измъква другарите си изпод одеялата с неспирното натякване, че зората вече сияе и няма време за губене. Сред пришълците в тази дива и отдалечена арктическа област, където всички бяха пионери, той беше признат за един от най-старите. Мъже като Ал Майо и Джек Маккуесчън бяха дошли преди него, но те бяха пристигнали от изток, през Скалистите планини, от областите около Хъдзъновия залив. Той бе един от първите, които минаха през проходите Чилкут и Чилкет. Преди дванадесет години, през пролетта на 1883-та, едва осемнадесетгодишен хлапак, той бе прекосил Чилкут заедно с петима другари.
   Есента беше преминал обратно прохода само с един от тях. Четиримата бяха погинали при нещастни случаи сред огромната, мрачна и непозната пустош. Оттогава – вече дванайсет години, Елам Харниш продължаваше да търси злато сред сенките на Полярния кръг.
Никой не бе търсил така упорито и издръжливо. Той беше пораснал заедно с тази земя. Друга не познаваше. Цивилизацията беше като видение от предишен живот. Поселищата като Форти Майл и Съркъл Сити му се струваха мегаполиси. Не само че бе пораснал с тази земя, но – колкото и примитивна да беше тя – той бе помогнал за създаването й. Беше участвал в създаването на историята и географията й, а онези, които дойдоха след него, пишеха за неговите преходи и нанасяха на картата пътеките, проправени от собствените му нозе.
Героите рядко си правят кумири от други герои – но сред живеещите в тази млада страна, макар да беше млад, Сияйния се броеше за един от старейшините. По време – той бе пристигнал преди тях. По подвизи – беше оставил другите далеч зад себе си. По издръжливост – всички признаваха, че би могъл да умори и най-яките. Освен това смятаха го за храбър, справедлив и „бял мъж“.
   В земите, където животът се смята за хазартна игра и не се цени високо, мъжете почти автоматично търсят развлечение и отмора в хазарта. Нагоре по Юкон мъжете залагаха живота си за злато, а онези, които успяваха да спечелят злато от земята, играеха с него помежду си на комар. Елам Харниш не беше изключение. Беше мъж до мозъка на костите си, силен беше инстинктът му с цялото си сърце да играе играта на живота. Неговата среда бе определила в каква точно игра да участва. Беше роден в една ферма в Айова, а баща му бе емигрирал в Източен Орегон; точно там, в златотърсаческата област, беше протекло детството на Елам. Така беше пораснал: тежък труд с надежда за големи печалби. Дързостта и издръжливостта бяха важни в играта, но картите се раздаваха от великия бог – Късмета. Честната работа за сигурните, но мижави печалби не се ценеше. Истинският мъж играеше на едро. Той залагаше всичко, за да получи всичко, а ако не получеше всичко – значи е загубил. И така, в течение на дванадесетте години в Юкон, Елам Харниш беше от загубилите. Вярно, че миналото лято изкара двайсет хиляди долара от Мусхайд Крийк, а под земята в участъка му имаше сигурно още толкова. Но – по собствените му думи – това значеше само, че си е получил обратно собствената миза. Мизата беше цели дванадесет години от живота му, а за такъв залог четиридесет хиляди бяха твърде малка печалба – цената на едно питие и един танц в „Тиволи“, прекарването на зимата в Съркъл Сити и осигуряване на работата в участъка за следващата година.
   Мъжете от Юкон бяха преиначили старата поговорка и сега тя гласеше: „Мъчно дошло, лесно отишло“. След кадрила Елам Харниш покани всички в кръчмата да пият по още едно. Всяко питие струваше долар, златото вървеше по шестнайсет долара за унция; в пивницата имаше тридесет души, които приеха поканата, и след всеки танц Елам черпеше всички. Това беше неговата нощ – плащаше само той...

Издателство Хермес

Сияйна зора в Хеликон

Сияйна зора в Books.bg

Хърман Мелвил >> Моби Дик

Много приличен на кит. Шекспир, Хамлет

Именувайте ме Ишмиъл. Преди няколко години – не е важно точно кога, – останал почти без пари и без особено привлекателни занимания на сушата, намислих да направя едно пътешествие по море, да видя водните пространства на земята. Така прогонвам аз скуката и подобрявам кръвообращението си. Щом открия, че ставам намусен; щом в душата ми настъпи влажен, дъжделив ноември; щом почна да минавам неволно край погребални бюра и да следвам всяко срещнато погребение; а особено щом ипохондрията ме обземе дотолкова, че единствено здравото нравствено чувство ме възпира да изляза на улицата и да заблъскам минувачите – тогава аз си давам сметка, че е крайно време да замина колкото е възможно по-скоро на далечно плаване. То е за мене заместител на пистолета и куршума. Катон се е нанизал с философски замах на меча си; аз се насочвам безшумно към кораба. В това няма нищо чудно. Макар и да не го съзнават, почти всички хора в различни степени и в различни времена споделят моите чувства към океана.
   Вземете например вашия островен Манхатън, опасан с кейове, както индийските острови са опасани с коралови рифове; търговията го залива отвред със своите вълни. Всички улици отдясно и отляво ви отвеждат към водата. Накрай града е крепостта, а там във величествения вълнолом се плискат вълни и лъхат ветрове, които само допреди няколко часа не са съзирали суша. Погледнете тълпите, дошли да им се любуват.
   Разходете се из града в някой сънлив съботен следобед. Тръгнете от Корлиърс Хук към Кентис Слип, а оттам пред Уайтхол на север. Какво виждате? Застанали като безмълвни стражи около града, хиляди и хиляди смъртни стоят унесени в мечти по океана. Някои са се облегнали на опорните стълбове; други са насядали по парапета на кея, трети надничат през фалшборда на китайски кораби; а някои са се покатерили по вантите, сякаш се стремят да се взрат още по-далеко в морето. Всички те са жители на сушата; през цялата седмица са били затворени между дъски и мазилка – вързани пред гишета, заковани за чинове, завинтени пред писалища. Какво се е случило? Нима са изчезнали зелените поля? Какво търсят тия хора тук?
   Погледнете! Идват нови тълпи, тръгнали право към водата, решени сякаш да се гмурнат в нея. Странно! Те ще се успокоят едва когато стигнат самия край на сушата; не ги задоволява скитането под сенчестия заслон на пристанищните складове.
   Не. Те трябва да доближат самата вода, като внимават само да не паднат в нея. Стоят те тъй, заели мили... левги. Всички са жители на сушата, дошли от улички и алеи, от улици и булеварди – от север, изток, запад и юг. Но тук всички са единни. Нима магнитните стрелки на компасите от всички тия кораби са ги привлекли тук?
   Но не е само това. Да кажем, че сте на сушата; на някое високо плато с езера.
   Тръгнете по която и да е пътека; в девет десети от случаите тя води към някоя долинка и свършва до речен вир. В това има сякаш магия. Накарайте най-разсеяния човек, потънал в най-дълбока замечтаност, да тръгне с вас и той ще ви заведе неминуемо към вода, стига да има вода в тая местност. Направете този опит, ако някога ви сполети жажда в Голямата американска пустиня и в кервана ви се намира случайно някой професор метафизик. Да, всеизвестно е, че водата и съзерцателността са слети неразривно...

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад

Моби Дик в Хеликон

Моби Дик в Books.bg

Стефан Пастис >> Тими Провала: Стават и грешки [ Книга 1 ]

Аз съм създател, президент и изпълнителен директор на най-добрата детективска агенция в града

Дрън-дрън-дрън та пляс

Гл. 1

   Добре, да разкараме първо досадните тъпотии. Казвам се Провала. Тими Провала.

   Фамилията ми идва от френското Провансал. Само че някой взел, че я променил. Сега се пише както я виждате. Отсега още смятам да ви помоля да разкарате майтапите с „провали“. Може да съм всичко, но в никакъв случай не съм провал. Аз съм създател, президент и главен изпълнителен директор на детективска агенция, която нарекох на себе си. „Провала“ ООД. „Провала“ ООД е най-добрата детективска агенция в града, вероятно и в целия щат. Може би дори в страната.

   Книгата, която държите, е историческо сведение за живота ми на детектив. Фактите са внимателно проверени. Всички рисунки съм направил аз. Опитах се да накарам партньора си да направи илюстрациите, но се оказа, че неговите не стават.

   Реших да публикувам тази история, защото опитът ми е безценен за всеки, който иска да бъде детектив. Достатъчно е да прочетете отзивите:

„Безценна за всеки, който има желание да стане детектив.”

Анонимно

   Успехът не ме споходи просто така, изведнъж. Наложи ми се да преодолея препятствия. Например следните:

   1. мама
   2. училището
   3. моят най-добър приятел идиот
   4. полярната ми мечка

   А, да, сигурен съм, че искате да зададете същия въпрос като всеки друг, когато изброявам въпросните препятствия. Защо имам за най-добър приятел идиот? И до това ще стигна, само че по-късно. И още нещо. Трябва да кажа някоя и друга дума за шестстотин и осемдесет килограмовата мечка.

   Той се казва Тотал.

   Арктическият дом на Тотала се топи. Затова се скиташе, търсеше си храна и така попадна на чинийката с лакомства на моята котка. Сега се намира на 4990 километра от бившия си дом. Да, доста път е минал, докато се добере до чинийката на котката, но истината е, че ние купуваме страхотна котешка храна. За съжаление сега котката ми е в котешкия рай (или пък в котешкия ад – не беше дружелюбна котка), но аз още си имам полярна мечка.

   Отначало Тотала показа завидно ниво на старание и благонадеждност, затова се съгласих да го взема като партньор в агенцията. Оказа се, че и старанието, и благонадеждността са били пълна заблуда. Това било нещо напълно типично за полярните мечки. Освен това нямам никакво желание да обсъждам промените, които се съгласих да направя в името на агенцията, чието име гласи, когато отворите обявите в жълтите страници.

   Сега трябва да приключвам, защото тимифонът се раззвъня...

П. П.  Ето как изглеждам: 

Издателство Сиела

Тими Провала: Стават и грешки [ Книга 1 ] в Хеликон

Тими Провала: Стават и грешки [ Книга 1 ] в Books.bg