Реймънд Чандлър >> Дамата от езерото

ОТИВАМ МЕКСИКО ЗА РАЗВОД СТОП ЩЕ СЕ ОМЪЖА ЗА КРИС СТОП ВСИЧКО НАЙ-ХУБАВО И СБОГОМ КРИСТАЛ

   Дегармо се отдели от стената и се усмихна студено. Дясната му ръка замахна отсечено и ето че стискаше пистолет. Китката му беше свободна, дулото сочеше пода. Каза ми, без да ме гледа:
   – Мисля, че не си въоръжен. Патън има пистолет, но едва ли ще го извади достатъчно бързо. Имаш ли някакво доказателство в подкрепа на последното си твърдение, или не си правиш труда с такива маловажни неща?
   – Имам, но съвсем дребно. Обаче ще порасне. Човекът, който се криеше зад завесата в „Гранада“, стоя повече от половин час съвършено безшумно, както може да стои само дебнещ полицай. Освен това е имал гумена палка. Знаеше, че съм бил ударен по главата, без да ме е погледнал. Нали помниш, че го каза на Завързака? Знаеше също така, че и убитата е била ударена, макар че нито си личеше, нито е оглеждал трупа достатъчно подробно, та да види. Убиецът бе съблякъл момичето и бе издрал корема му със садистична омраза, на каквато е способен само мъж спрямо жена, превърнала живота му в ад. Същият този човек сега има кръв и епидермис под ноктите си, достатъчно за химически анализ. Хващам се на бас, Дегармо, че няма да позволиш на Патън да погледне ноктите на дясната ти ръка.
   Полицаят вдигна пистолета и се усмихна. Широка бледа усмивка.
   – А откъде съм научил адреса ѝ?
   – Олмър я видял да влиза или излиза от къщата на Лейвъри. Това именно го бе изнервило, затова ти позвъни, когато забеляза, че се мотая наоколо. Конкретно как си я проследил до „Гранада“, не знам. Но не виждам в това нищо трудно. Може да си се скрил в къщата на Олмър и да си тръгнал след нея или след Лейвъри. За един полицай това е нищо работа.
   Дегармо кимна и помълча, потънал в размисли. Лицето му беше мрачно, ала металносините му очи светеха почти весело. Стаята беше знойна и натежала от бедата, която вече нямаше как да се предотврати. Но той като че ли не усещаше това със същата сила както ние, останалите.
   – Искам да се измъкна оттук – произнесе най-сетне. – Може би не надалеч, но няма да допусна да бъда арестуван от селски полицай. Имате ли възражения?
   – Имам, синко – тихичко каза Патън. – Знаеш, че трябва да те задържа. Доказателства няма, но въпреки това не мога да те пусна да си вървиш.
   – Какво ти е хубаво, тлъсто шкембето, Патън. А пък аз съм добър стрелец. Как смяташ да ме задържиш?
   – Това се опитвам да измъдря – почеса шерифът косата си под килнатата назад шапка. – Но още не съм напреднал особено. Не искам дупки в шкембето си. Обаче не мога да те оставя да ме правиш на маймуна на собствената ми територия.
   – Пусни го – посъветвах го аз. – Няма къде да отиде из тези планини. Нали затова го докарах тук.
   – Някой може да пострада при задържането му – трезво настоя шерифът. – Не е редно. Ако ще става нещо, трябва аз да съм на мушката.
   Дегармо се ухили.
   – Добро момче си ти, Патън. Виж, ще върна пистолета обратно в кобура и започваме отначало. И така ме бива.
   И той затъкна пищова под мишницата си. Остана с отпуснати ръце, с леко издадена напред брадичка, дебнещ. Патън дъвчеше бавно, бледите му очи не се откъсваха от бляскавия поглед на полицая.
   – Само че аз съм седнал – оплака се след малко. – Пък и не съм бърз като теб. Обаче мразя да изглеждам пъзлив. – Той прехвърли върху мен тъжния си поглед. – Защо ти трябваше да ми довличаш тази работа на главата? Да не би да си нямам неприятности? Виж сега в каква каша ме накисна.
   Гласът му беше обиден, смутен и леко потреперваше.
   Дегармо отметна глава и се изсмя. Все още се смееше, когато дясната му ръка отскочи към пистолета.
   Не видях изобщо Патън да помръдне. Просто стаята отекна с грохота на граничарския му колт.
   Ръката на Дегармо се отметна встрани, тежкият „Смит и Уесън“ тупна глухо по чамовата облицовка на стената зад гърба му. Той разтърси изтръпналата си дясна китка и я загледа с почуда.
   Патън бавно се надигна. Прекоси стаята, без да бърза, и срита оръжието под един от столовете. После погледна тъжно Дегармо, който смучеше кръвта от кокалчетата си.
   – Как можа да ми предоставиш възможност! – все така тъжно му каза шерифът. – Никога не го прави с хора като мен. Та аз, синко, стрелям отпреди ти да се родиш... (откъсът е по превода на Жечка Георгиева) 

Издателство Унискорп

Дамата от езерото в Pimodo

Реймънд Чандлър >> Високият прозорец

Ако детективският роман изобщо е реалистичен (което е много рядко явление), той е написан с известна доза безпристрасност – иначе само един психопат би поискал да го пише или да го чете. Реймънд Чандлър

   За обитателите на къщата знаех само, че са някоя си мисис Елизабет Брайт Мърдок и нейното семейство и че тя иска да наеме благонадежден спретнат частен детектив, който да не тръска пепелта от пурата си на пода и да не носи повече от един пищов. Знаех още, че е вдовица на дърт глупак с бакенбарди на име Джаспър Мърдок, натрупал много пари, докато служел всеотдайно на обществото, и че всяка година на рождения му ден снимката му се поместваше в местния вестник, а под нея датите на раждането и смъртта, придружени с надписа: „Животът му бе посветен на ближните и всевишния“.
   Паркирах колата си на улицата, минах по пътеката от каменни плочи, която прекосяваше зелената поляна, и натиснах звънеца на портала под островърхия навес. Ниска ограда от червени тухли, успоредна на фасадата, свързваща късото разстояние от входната врата до алеята за коли. В края на тази алея върху бетонен блок стоеше неголяма разрисувана фигура на негър в бял брич, зелен жакет и червено кепе. Той държеше камшик, а там, където бе кракът му, имаше желязна халка, очевидно за връзване на коне. Изражението на негъра бе малко тъжно, сякаш от дългото чакане бе започнал да се обезкуражава. Отидох до него и го потупах приятелски по главата, докато чаках да ми отворят.

   След малко една кисела матрона на средна възраст с униформа на домашна прислужница открехна едва-едва входната врата и впери в мен едно лъскаво мънистено око.
   – Филип Марлоу – казах аз. – Идвам при мисис Мърдок. Имаме уговорена среща.
   Киселата матрона на средна възраст скръцна със зъби, неочаквано затвори очи, неочаквано ги отвори и изломоти с един от онези чепати продрани гласове, каквито сигурно са имали само пионерите преселници:
   – Коя от тях?
   – Какво?
   – Коя мисис Мърдок? – почти изкрещя тя.
   – Мисис Елизабет Брайт Мърдок – отвърнах. – Не знаех, че имало повече от една.
   – Сега знаете – отсече тя. – Имате ли визитна картичка?
   Тя все още държеше вратата открехната едва на педя. Подаде през пролуката върха на носа си и една кльощава мускулеста ръка. Извадих портфейла си, взех една от картичките, на които бе изписано само името ми, и я тикнах в ръката й. Моментално ръката и носът изчезнаха и вратата се тръшна под носа ми.
   Мина ми през ума, че може би е трябвало да позвъня на задната врата. Отидох отново до негъра и още веднъж го потупах по главата.
   – Братко – рекох му, – сега сме двама...

Издателство Унискорп

Високият прозорец в Хеликон

Високият прозорец в Books.bg

Реймънд Чандлър >> Сбогом, моя красавице

Филип Марлоу става все по-добър в изкуството да яде бой

Бе топъл ден към края на март и аз стоях пред бръснарницата, загледан нагоре към биещата на очи неонова фирма на едно заведение за закуски и хазарт на втория етаж, наречено „При Флориан“. Някакъв мъж също гледаше надписа. Втренчил се бе в прашните прозорци с унес, също като дрипав емигрант, който за пръв път зърва Статуята на свободата. Бе едър мъж, но не по-висок от два метра и не по-широк от камион за бира. Стоеше на около три метра от мен. Ръцете му висяха свободно и между огромните му пръсти димеше забравена пура...

Издателство Унискорп

Сбогом, моя красавице в Хеликон

Сбогом, моя красавице в Books.bg