Автентичните снимки и илюстрации допълват документалната сила на книгата, която не случайно става основа на един от най-успешните филми за президента Линкълн.
Преводач Веселина Бакалова
Издателство Книгопис
Показват се публикациите с етикет САЩ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет САЩ. Показване на всички публикации
четвъртък, 19 юни 2014 г.
Бил О’Райли, Мартин Дъгард >> Да убиеш Линкълн
Разказ за жестоката война, разбила съдбите на цяло поколение американци
Два дни след края на Гражданската война в Съединените щати президентът Линкълн е убит. Оказва се, че войната всъщност не е завършила. Не приключват и досега нито научните изследвания, нито волните тълкования на това трагично събитие.
Автентичните снимки и илюстрации допълват документалната сила на книгата, която не случайно става основа на един от най-успешните филми за президента Линкълн.
Автентичните снимки и илюстрации допълват документалната сила на книгата, която не случайно става основа на един от най-успешните филми за президента Линкълн.
неделя, 11 май 2014 г.
Райнхард Клайст >> Боксьорът
Истинската история на Херцко Хафт
Преди да навърши 16 години Херцко Хафт попада в нацистките трудови бригади и лагерите на смъртта, които го отвеждат в Аушвиц. Там полският евреин по принуда се боксира с други затворници за забавление на офицерите от SS – заобиколен от нечовечност, насилие и смърт, той няма избор, освен да побеждава.
Разтърсващите спомени на Херцко Хафт – от травматизиращите преживявания в концлагерите през драматичното му бягство и размирните следвоенни години до новото начало в Съединените щати, където, като професионален боксьор, излиза на ринга и срещу легендарния Роки Марчиано – портрет на един човек, успял да оцелее от другата страна на всички норми.
Разтърсващите спомени на Херцко Хафт – от травматизиращите преживявания в концлагерите през драматичното му бягство и размирните следвоенни години до новото начало в Съединените щати, където, като професионален боксьор, излиза на ринга и срещу легендарния Роки Марчиано – портрет на един човек, успял да оцелее от другата страна на всички норми.
Издателство Топ Ню Букс
Боксьорът в Хеликон
Боксьорът в Books.bg
понеделник, 28 октомври 2013 г.
Ан Чи Мин >> Погубена младост
Откровение, породено от живата рана на спомените…
... Хората с различни цветове на очите и косите наоколо потвърдиха, че вече не се намирам в Китай. Надявах се прическата ми тип „разплетена дамаджана“ да не обиди никого. Пристъпих напред на опашката за имиграционната служба. Мъжът зад гишето се провикна „Следващия!“ и сърцето ми подскочи в гърдите.
Насилих се да пристъпя напред. Зави ми се свят. Озовах се лице в лице със служителя. Исках да се усмихна и да кажа „Добър ден“, но устните ми бяха като залепени. В съзнанието ми се въртеше само един образ – група селяни, които се опитват да прекарат статуя на Буда, изработена от кал, през река. Статуята се разпадаше и разтваряше във водата.
Разтреперана, протегнах дясната си ръка и подадох паспорта.
Служителят бе на средна възраст, с мустаци. По лицето му се разля широка усмивка и той ме поздрави с думите, които по-късно щях да науча, че означават „Добре дошли в Америка!“.
Изгубих ума и дума. Опитах се да си поема дъх. Мъжът въпрос ли ми задаваше, или просто ме поздрави? Дали ме питаше „Откъде сте?“ или пък „Как сте?“
Учех от една книга, озаглавена „900 английски изречения“. Според нея, когато човек се среща с някого за пръв път, казва „Здравейте, как сте?“ Служителят обаче не бе изрекъл това. Как да отвърна? Дали трябваше да отговоря „Добре съм, благодаря“ или „От Китай съм“? Ами ако не беше поздрав? Не чух ли думата „Америка“? Май наистина нея чух. „Америка“ означава „Съединените щати“, нали? Да не би да ме питаше „По каква причина сте в Америка?“.
Усещах как служителят ме гледа втренчено. Реших да му дам заучения си отговор.
Вирнах брадичка и се насилих да се усмихна. Изтиках старателно думите от гърлото си.
– Много ви благодаря!
Служителят взе паспорта ми и го отвори.
– Ан... ъ... Ку? – каза той. – А... К? А... Ке?
В паспорта малкото ми име бе изписано „Ан-Ки“. Нямах думата как ще се изписва името ми на латиница. Системата за транскрибиране „пинин“ бе измислена от комунистическото правителство. Името ми се произнасяше „Ан Чи“, но по системата „пинин“, то се изписваше „Ан-Ки“. Според комунистическите функционери, отговарящи за езиковата реформа, един чужденец ще произнесе „Ки“, когато прочете „Чи“. Никой в Китай нямаше право да изписва името си различно от начина, по който е написано в паспорта му.
По-добре ли бе да отвърна: „Да, казвам се А-Ки“? Не, в никакъв случай. „А-Ки“ беше името на прочут китайски глупак. Ако бе „А-Би“ или „А-Си“, с радост щях да отвърна утвърдително. Но не бях дошла в Америка, за да ме наричат глупачка.
Служителят отново заговори. Този път нищо не му разбрах. Зачака да му отговоря. Чух го да казва: „Разбирате ли?“. Започваше да повишава тон. Губеше търпение.
Пръстената статуя на Буда се разтвори във водата. Реката я погълна.
Служителят ме огледа подозрително.
Събрах цялата си смелост и повторих:
– Много ви благодаря!
Той ме подкани с жест да се приближа и заговори бързо.
Паникьосана, извиках:
– Много ви благодаря!
Усмивката на мъжа се стопи. Той не ми зададе повече въпроси, но ми взе паспорта. Посочи зад гърба си към стаичка на около пет метра със стъклена врата.
Ушите ми забучаха. Коленете ми омекнаха.
Заведоха ме в стая, боядисана в кафяво. Дойде една жена и се представи като преводачка, след което заговори на мандарин с акцент.
– Не знаете английски, но сте тук, за да учите в колеж. Как ще обясните това, госпожице Мин?
Отвърнах, че съм си послужила с измама и признавам вината си.
– В документите ви пише, че владеете английски добре – продължи преводачката. – Предполагам, че не сте попълнили сама формулярите, нали? Ще се наложи да ви депортираме, госпожице Мин.
Отвърнах сломено:
– Дойдох в Америка, защото в Китай нямам бъдеще. Ако по брега на река Хуанпу нямаше толкова хора нощем, вече щях да съм се самоубила и сега нямаше да седя тук и да ви безпокоя.
– Съжалявам, госпожице Мин – извърна очи преводачката.
– Не извадих късмета да умра в Китай – изплаках аз. – Ако ме депортирате, това така или иначе ще се случи. Само билетът ми струва колкото заплатите ми за петнайсет години. Семейството ми е затънало в дългове заради мен. Умолявам ви да ми дадете възможност!
– Госпожице Мин, няма да успеете да се справите в тази страна – поклати глава преводачката. – Дори да ви пуснем сега, няма да можете да оцелеете в американски колеж. Разбирате ли ме? Ще бъдете бреме за обществото ни!
– Няма да обременявам никого. Не ми трябва кой знае какво, за да живея. Отлична работничка съм. Лично ще се депортирам, ако до три месеца не говоря английски!
– Госпожице Мин...
– Моля ви, вече стъпих на американска земя! Може и да не съм в състояние да разговарям, но умея да рисувам. Ще накарам хората да ме разбират. Вижте, ето снимки на картините ми. Ще уча в Художествения институт в Чикаго...
Преводачката погледна картините ми с каменно изражение.
– Помогнете ми! Ще съм ви вечно благодарна.
Жената прехапа устни и погледна часовника си.
– Ужасно съжалявам за безпокойството – проплаках аз.
Преводачката се взира безмълвно в мен известно време, след което рязко излезе от стаята...
Насилих се да пристъпя напред. Зави ми се свят. Озовах се лице в лице със служителя. Исках да се усмихна и да кажа „Добър ден“, но устните ми бяха като залепени. В съзнанието ми се въртеше само един образ – група селяни, които се опитват да прекарат статуя на Буда, изработена от кал, през река. Статуята се разпадаше и разтваряше във водата.
Разтреперана, протегнах дясната си ръка и подадох паспорта.
Служителят бе на средна възраст, с мустаци. По лицето му се разля широка усмивка и той ме поздрави с думите, които по-късно щях да науча, че означават „Добре дошли в Америка!“.
Изгубих ума и дума. Опитах се да си поема дъх. Мъжът въпрос ли ми задаваше, или просто ме поздрави? Дали ме питаше „Откъде сте?“ или пък „Как сте?“
Учех от една книга, озаглавена „900 английски изречения“. Според нея, когато човек се среща с някого за пръв път, казва „Здравейте, как сте?“ Служителят обаче не бе изрекъл това. Как да отвърна? Дали трябваше да отговоря „Добре съм, благодаря“ или „От Китай съм“? Ами ако не беше поздрав? Не чух ли думата „Америка“? Май наистина нея чух. „Америка“ означава „Съединените щати“, нали? Да не би да ме питаше „По каква причина сте в Америка?“.
Усещах как служителят ме гледа втренчено. Реших да му дам заучения си отговор.
Вирнах брадичка и се насилих да се усмихна. Изтиках старателно думите от гърлото си.
– Много ви благодаря!
Служителят взе паспорта ми и го отвори.
– Ан... ъ... Ку? – каза той. – А... К? А... Ке?
В паспорта малкото ми име бе изписано „Ан-Ки“. Нямах думата как ще се изписва името ми на латиница. Системата за транскрибиране „пинин“ бе измислена от комунистическото правителство. Името ми се произнасяше „Ан Чи“, но по системата „пинин“, то се изписваше „Ан-Ки“. Според комунистическите функционери, отговарящи за езиковата реформа, един чужденец ще произнесе „Ки“, когато прочете „Чи“. Никой в Китай нямаше право да изписва името си различно от начина, по който е написано в паспорта му.
По-добре ли бе да отвърна: „Да, казвам се А-Ки“? Не, в никакъв случай. „А-Ки“ беше името на прочут китайски глупак. Ако бе „А-Би“ или „А-Си“, с радост щях да отвърна утвърдително. Но не бях дошла в Америка, за да ме наричат глупачка.
Служителят отново заговори. Този път нищо не му разбрах. Зачака да му отговоря. Чух го да казва: „Разбирате ли?“. Започваше да повишава тон. Губеше търпение.
Пръстената статуя на Буда се разтвори във водата. Реката я погълна.
Служителят ме огледа подозрително.
Събрах цялата си смелост и повторих:
– Много ви благодаря!
Той ме подкани с жест да се приближа и заговори бързо.
Паникьосана, извиках:
– Много ви благодаря!
Усмивката на мъжа се стопи. Той не ми зададе повече въпроси, но ми взе паспорта. Посочи зад гърба си към стаичка на около пет метра със стъклена врата.
Ушите ми забучаха. Коленете ми омекнаха.
Заведоха ме в стая, боядисана в кафяво. Дойде една жена и се представи като преводачка, след което заговори на мандарин с акцент.
– Не знаете английски, но сте тук, за да учите в колеж. Как ще обясните това, госпожице Мин?
Отвърнах, че съм си послужила с измама и признавам вината си.
– В документите ви пише, че владеете английски добре – продължи преводачката. – Предполагам, че не сте попълнили сама формулярите, нали? Ще се наложи да ви депортираме, госпожице Мин.
Отвърнах сломено:
– Дойдох в Америка, защото в Китай нямам бъдеще. Ако по брега на река Хуанпу нямаше толкова хора нощем, вече щях да съм се самоубила и сега нямаше да седя тук и да ви безпокоя.
– Съжалявам, госпожице Мин – извърна очи преводачката.
– Не извадих късмета да умра в Китай – изплаках аз. – Ако ме депортирате, това така или иначе ще се случи. Само билетът ми струва колкото заплатите ми за петнайсет години. Семейството ми е затънало в дългове заради мен. Умолявам ви да ми дадете възможност!
– Госпожице Мин, няма да успеете да се справите в тази страна – поклати глава преводачката. – Дори да ви пуснем сега, няма да можете да оцелеете в американски колеж. Разбирате ли ме? Ще бъдете бреме за обществото ни!
– Няма да обременявам никого. Не ми трябва кой знае какво, за да живея. Отлична работничка съм. Лично ще се депортирам, ако до три месеца не говоря английски!
– Госпожице Мин...
– Моля ви, вече стъпих на американска земя! Може и да не съм в състояние да разговарям, но умея да рисувам. Ще накарам хората да ме разбират. Вижте, ето снимки на картините ми. Ще уча в Художествения институт в Чикаго...
Преводачката погледна картините ми с каменно изражение.
– Помогнете ми! Ще съм ви вечно благодарна.
Жената прехапа устни и погледна часовника си.
– Ужасно съжалявам за безпокойството – проплаках аз.
Преводачката се взира безмълвно в мен известно време, след което рязко излезе от стаята...
Издателство Слънце
Погубена младост в Хеликон
Погубена младост в Books.bg
неделя, 2 юни 2013 г.
Бил О'Райли и Мартин Дъгард >> Да убиеш Кенеди
Книгата не се занимава с догадките, а с фактите за живота и смъртта на 35. американски президент – описва само онова, което безспорно се е случило – по часове и дати; с хронологична точност и историческа достоверност...
Роуланд е очарован, но прави съвсем погрешно заключение.
– Искаш ли да видиш един агент на Секретната служба? – пита жена си той.
– Къде?
– Ей там, в онази сграда – отсреща, отговаря той, като сочи.
Шест минути по-късно, преди кортежът да стигне до „Дийли Плаза“, Роналд Фишър и Робърт Едуардс, които работят в ревизорската служба на близкия окръг, поглеждат нагоре и виждат мъж, който седи неподвижно на прозореца на шестия етаж.
„Не помръдна – спомня си по-късно Фишър. – Погледът му не трепна. Стоеше, втренчен като статуя.“
В същото време, Хауърд А. Бренън, местен водопроводчик, бърше потта от челото си с ръкава на своята войнишкозелена риза. Това го кара да се зачуди колко ли е горещо и той поглежда към таблото „Херц“ под покрива на Тексаското училищно хранилище, което показва часа и температурата. Вдигайки очи към таблото, Бренън съзира загадъчен, неподвижен като статуя мъж, заел позиция за стрелба на горния прозорец.
Но точно тогава до него долитат приветствените възгласи с приближаването на кортежа все по-наблизо. По улица „Мейн“ хорското множество е от 3 до 6 метра по-широко и възгласите му отекват в облицованите с прозорци „каньони“ на търговската част в Далас. При цялото това въодушевление гледката на човека, застанал до прозореца с пушка в ръце, е забравена. Президентът е близо.
Нищо друго няма значение...
– Искаш ли да видиш един агент на Секретната служба? – пита жена си той.
– Къде?
– Ей там, в онази сграда – отсреща, отговаря той, като сочи.
Шест минути по-късно, преди кортежът да стигне до „Дийли Плаза“, Роналд Фишър и Робърт Едуардс, които работят в ревизорската служба на близкия окръг, поглеждат нагоре и виждат мъж, който седи неподвижно на прозореца на шестия етаж.
„Не помръдна – спомня си по-късно Фишър. – Погледът му не трепна. Стоеше, втренчен като статуя.“
В същото време, Хауърд А. Бренън, местен водопроводчик, бърше потта от челото си с ръкава на своята войнишкозелена риза. Това го кара да се зачуди колко ли е горещо и той поглежда към таблото „Херц“ под покрива на Тексаското училищно хранилище, което показва часа и температурата. Вдигайки очи към таблото, Бренън съзира загадъчен, неподвижен като статуя мъж, заел позиция за стрелба на горния прозорец.
Но точно тогава до него долитат приветствените възгласи с приближаването на кортежа все по-наблизо. По улица „Мейн“ хорското множество е от 3 до 6 метра по-широко и възгласите му отекват в облицованите с прозорци „каньони“ на търговската част в Далас. При цялото това въодушевление гледката на човека, застанал до прозореца с пушка в ръце, е забравена. Президентът е близо.
Нищо друго няма значение...
Издателство Книгопис
Да убиеш Кенеди в Хеликон
Да убиеш Кенеди в Books.bg
понеделник, 26 ноември 2012 г.
Хенри Кисинджър >> За Китай
Опит, основан на личното участие, да бъдат обяснени концептуалният начин на китайското мислене относно проблемите на мира и войната, вътрешният ред и отношението към по-практичния американски подход към всеки конкретен случай
От времето на първото ми посещение Китай се превърна в икономическа суперсила и главен фактор във формирането на глобалния политически ред. Съединените щати имаха надмощие в Студената война. Взаимоотношенията между Китай и САЩ станаха централен елемент в търсенето на световен мир и глобално благополучие.
Осем американски президенти и четири поколения китайски лидери управляваха тези деликатни отношения в удивително последователен маниер, като се имат предвид различията в изходните точки. И двете страни не
допуснаха историческото наследство или различните концепции за вътрешния ред да нарушат сътрудничеството, залегнало в същността на техните отношения.
Пътуването беше сложно, защото и двете общества вярват, че са представители на уникални ценности. Американският ексепционализъм* е мисионерски. Според него Съединените щати имат задължението да разпространят своята ценностна система във всяка част на света. Китайският ексепционализъм е на културно ниво. Китай не е прозелитски настроен и не се стреми да обръща всеки в своята “вяра”; той не твърди, че неговите съвременни институции са уместни извън границите на страната. Но Китай е наследник на традициите на Средното царство, което формално подрежда всички останали държави на различните нива на васалност въз основа на критерия за тяхната близост до китайската култура и политически форми; с други думи, нещо като културна универсалност...
Осем американски президенти и четири поколения китайски лидери управляваха тези деликатни отношения в удивително последователен маниер, като се имат предвид различията в изходните точки. И двете страни не
допуснаха историческото наследство или различните концепции за вътрешния ред да нарушат сътрудничеството, залегнало в същността на техните отношения.
Пътуването беше сложно, защото и двете общества вярват, че са представители на уникални ценности. Американският ексепционализъм* е мисионерски. Според него Съединените щати имат задължението да разпространят своята ценностна система във всяка част на света. Китайският ексепционализъм е на културно ниво. Китай не е прозелитски настроен и не се стреми да обръща всеки в своята “вяра”; той не твърди, че неговите съвременни институции са уместни извън границите на страната. Но Китай е наследник на традициите на Средното царство, което формално подрежда всички останали държави на различните нива на васалност въз основа на критерия за тяхната близост до китайската култура и политически форми; с други думи, нещо като културна универсалност...
Абонамент за:
Публикации (Atom)