Франсоа Волтер >> Векът на Луи XIV [ Том I ]

Европа е задължена за възпитанието и обществения си дух на двора на Луи ХІV. Волтер

   И тъй, Луи ХІV делял времето си помежду развлечения, подобаващи за неговата възраст, и дела, съответстващи на неговия дълг. Всеки ден свиквал съвета, а после работел тайно с Колбер. Тяхната тайна дейност породила бедата на известния Фуке, при която пострадали държавният секретар Генего, Пелисон, Гурвил и още доста хора. Сгромолясването на този министър, към когото имало основание да се отправят далеч по-малко упреци, отколкото към кардинал Мазарини, доказало, че не всеки има право да извършва сходни грешки: погубването му било вече утвърдено, когато кралят приел да посети великолепното тържество, подготвено за него от министъра в дома му във Во. Палатът и градините били стрували осемнайсет милиона, като днес можем да ги приравним към трийсет и пет: той престроявал палата два пъти и изкупил три селца, като землищата им били обхванати от грамадните градини, частично залесени от Льонотр и смятани тогава за най-красивите в Европа. Шадраваните във Во, които впоследствие изглеждали твърде посредствени пред фонтаните във Версай, Марли и Сен Клу, тогава били направо чудо; ала колкото и прекрасен да е бил домът, харчът от осемнайсет милиона, за който все още се пазят сметките, доказва, че устройването му е било прекомерно разточително, а разточителството не е устройвало и самия крал, спрямо когото също се е прилагало. Действително Сен Жермен и Фонтенбло, единствените празнични постройки, обитавани от краля, изобщо не можели да се сравняват с Во: Луи ХІV е усетил това и се е вбесил. Навсякъде из сградата личат гербът и девизът на Фуке: катерица със словата Quo non ascendam? („Къде не бих се покачил?“). Кралят пожелал превод; честолюбието на девиза не го настроило по-миролюбиво. Придворните отбелязали, че катерицата навсякъде била нарисувана преследвана от смок, какъвто имало в герба на Колбер. Тържеството надхвърляло някогашните празненства на кардинал Мазарини и по великолепие, и по вкус: за пръв път било дадено представление на „Неприятните“ на Молиер; прологът бил от Пелисон и всички му се възхитили. Общите развлечения твърде често прикриват или пораждат частни неволи във всеки двор и ако не била кралицата майка, главният интендант и Пелисон щели да бъдат арестувани във Во в деня на увеселението. Неприязънта на краля нараствала, понеже госпожица Дьо Лавалиер, към която владетелят вече изпитвал истинско привличане, била известна с мимолетната си връзка с главния интендант, който не пропускал подобно задоволяване на страстите си: той бил предложил на госпожица Дьо Лавалиер двеста хиляди ливри; предложението било прието с възмущение още преди тя да имала някакви кроежи спрямо сърцето на краля. След като подразбрал какъв могъщ съперник има, главният интендант се опитал да стане душеприказчик на онази, която не бил успял да притежава, и с това бил още по-дразнещ...

Преводач Венелин Пройков

Издателство Изток-Запад (2015)

Векът на Луи XIV [ Том I ] в Pimodo

Сър Ранулф Файнс >> Студ

Светът си е с все същите размери още от времето, когато за първи път осъзнах, че съществува. СРФ

   Голяма част от живота ми е свързана със студа. След като напуснах армията, започнах да си търся цивилна работа, за да осигурявам прехраната на семейството си. Надявах се, че студените места, уменията за оцеляване в студа и чупенето на „студените“ световни рекорди ще свършат работа.

   Прекарах ранното си детство в слънчева Южна Африка. Семейството ми се върна в Англия, когато бях на 11 години, а първият път, когато помня да ми е било студено, беше в колежа „Итън“, докато се катерех по големия купол на училищната сграда в една влажна и ветровита ноемврийска нощ. Занимание, което, ако бъдеше разкрито, би довело до изключването ми. След трудно изкачване с другаря ми по катерене оставихме старото му черно палто да се вее от гръмоотвода, но когато стъпихме обратно на земята малко преди изгрев слънце, той призна един шокиращ пропуск.
   – Няма да повярваш, Ран, но мисля, че забравих да махна етикета с името си. Ще разберат, че съм бил аз.
   – Искаш да кажеш, че... – ахнах аз.
   – Да. – Той поклати глава, отказвайки да повярва на собствената си глупост, и след като погледна часовника си, каза: – Можем да се качим отново, да махнем етикета и да се върнем преди гонга за закуска.
   – Ние? – Не вярвах на ушите си. – Нали не смяташ, че ще се върна горе, за да взема палтото ти, и ще рискувам да бъда изхвърлен от училище? Сигурно се шегуваш.
   В крайна сметка и двамата успяхме да се качим навреме и да вземем палтото му. Пропълзях през заден прозорец на спалните помещения малко след пукването на зората, ръцете ми бяха вкочанени и кървящи и треперех от студ. Час по-късно на опашката за закуска зъбите ми все още тракаха.

   След като завърших, по време на отпуск от армията, изкопах първата си дупка в снега и прекарах нощта в нея като част от двоен облог с приятели. Бяха се обзаложили, че няма да се кача със ските по основната и пълна с хора писта на Авимор, само по слипове и ски обувки, след което да прекарам нощта с приятелката си в изринатата в снега дупка на същата ски писта. Това също се оказа студено преживяване, макар че в момента е само един неясен спомен на фона на хиляди други по-студени нощи...

Преводач Диляна Пчелова

Издателство Вакон (2015)

Студ в Pimodo

Велибор Чолич >> Омнибус Сараево

Портрет на един град и човешката му лудост

   Централната част от нашата хроника е посветена на последния ден и смъртта на Франц Фердинанд и на съпругата му София при прословутия атентат от 28 юни 1914 г., който ще предизвика Първата световна война и падането на три империи – Османската, Австро-унгарската и Руската. По-нататък нашият роман-омнибус ще се занимава с изграждането и разрушаването на един мост; със сънищата на равина Барух Абрамович; с живота и смъртта на една библиотека; духовните предели на южните славяни; с учудващата съдба на една илюстрована книга и големите уши на капитан от Geheime Staatspolizei. В приложението проследихме лудите перипетии по време на войната от 1914–1918 г. на австрийския войник на име Нико­ ла Барбарич – мой дядо по майчина линия, познат също като босненския барон Мюнхаузен.
   На места може да забележим намесата на романизирането, поезията и сънищата в истинската история.
   По-голямата част от цитатите в тази книга са из­ мислени. Други може да са били истински, но бяха преработени за нуждите на разказа. Любопитният читател може да открие в текста няколко арабски поговорки и думи, приписвани на Волтер, Хорхе Луис Борхес, Граучо Маркс, Станислав Йежи Лец, Иво Андрич, Райнер Мария Рилке, Ернст Юнгер, Имре Кертес, Уикипедия, Йохан Волфганг фон Гьоте, Мишел Одиар, Емил-Мишел Чоран...
   Това е само измислица. Исках да я наложа като истинска история, защото по природата си всеки роман е истински. „Романистът – казва Милан Кундера – не дължи отчет никому, освен на Сер­ вантес.

   Първият мост, съграден на това място и отбелязан в инвентарната книга на босненския санджак от 1541 г. под наименованието Мост на козите, бил дървен. Бил построен от някой си Хюсеин Карадагли, син на Сирмерд, художник и зана­ятчия, по професия седлар. В Сараево го наричали Хюсеин сарача или Хюсеин вдовеца, или пък просто чичо Хюсо. Обработвайки кожата като да е коприна, бил известен с майсторлъка си. В магазина му се намирали ботуши и седла, женски жилетки, военни камшици, а също така няколко книги, подвързани с облагородена кожа: издание на арабски на Свещената книга, преработен ръкопис на Ибн Сина, наречен Авицена, персийски философ, мистик и лекар, както и двадесет и четири учебника по математика. В задната част на дюкяна майстор Хюсеин криел също няколко книги на латински: животът на свети Франциск от Асизи, пълните произведения на Августин от Хипон, наречен Августин Пустинника, и сборник с еротични поеми, в който се възхвалявали виното, момчетата и кръвта на девиците. Понякога късно следобед между две молитви Хюсеин изваждал учебник по геометрия, с чиято помощ и с перо в ръка определял земните следи на Божественото присъствие. Като голям пътешественик, мъдрец и песимист Хюсеин прекарвал цели нощи в писане на дълги писма до самия себе си. После ги късал и изгарял, като при ритуал, върху пламъците на вощеницата.
   „Което е отминало, изчезва – казваше си Хюсе­ин, натъжен от пепелта, – а на което се надяваш – го няма; настоящето обаче ти принадлежи. Светът е такъв, какъвто е. Черна мравка върху черен камък – в черната нощ. Господ я вижда. Ето отговорът: човек трябва да работи с дървото и камъка, а не с кожата или коприната, а още по-малко с хартията и мастилото.“


   Хюсеин Карадагли говореше свободно четири езика: турски, арменски, гръцки и босански. Веднъж годишно тръгваше за Истанбул, градът на царете, за да пие вода от Босфора и да наблюдава раждането и смъртта на звездите по небосвода. Преди да построи своя мост поради неясни причини, свързани с проиграни на комар пари, Хюсеин сарачът тръгнал на пътешествие из три латински страни. От Франция си бе донесъл красива кутия за подправки от кедрово дърво, от Испания – сабя, а от Неапол – странна кожна болест. Беше рядък вид херпес, който рисуваше причудливи цветя на злото върху лицето му. Целувката на дявола, защото според мълвата благородният Хюсеин трябвало „да вземе нещо от ръката на невярна жена“.

   Откак си бе отишла жена му, Хюсеин сарачът живееше в къщата си сам, заобиколен от котки. По време на последното си пътуване до т.нар. Западна Европа, посещавайки прочутата библиотека на Барселона, бе открил книгата „За странстването на душите, поглед на астронома върху пътя на звездите“. Авторът бе грък, но както видяхме, нашият Хюсеин знаеше да пише и чете по европейски – от ляво надясно. Връщайки се в Сараево бе разбрал, че можеш да прерисуваш целия Млечен път само взирайки се в очите на котка.
   – И после: който не храни котката – казваше той, – храни плъха...

Преводач Илияна Очкова
Издателство Изток-Запад (2015)

Освалд Шпенглер >> Залезът на Запада [ Том 2 ]

Световноисторически перспективи

   Оригиналността на Шпенглер е в това, че той не иска да бъде романтик, не иска да тъгува за умиращата култура на миналото; иска да живее в настоящето, да приеме патоса на цивилизацията. Той иска да бъде гражданин на световния град на цивилизацията и проповядва цивилизаторската воля към световно могъщество. У Шпенглер отсъства цивилизаторските целеустременост и самодоволство, липсва вярата в абсолютното превъзходство на неговата епоха и на неговото поколение над предишните епохи и поколения. Николай Бердяев

Преводач Десислава Лазарова

Издателство Изток-Запад

>> Корея [ 1945-1953 ]

След освобождението от японското владичество до края на Корейската война

Изданието е посветено на един от най-важните периоди в корейската история – освобождението от японския колониализъм (1910-1945), борбата за създаване на единна корейска държава и последвалото разделение на Корейския полуостров, довело до Корейската война (1950-1953).

Автори Александър Федотов, Светла Къртева-Данчева, Со Йънг Ким, Че Кьо Чин, Яница Иванова

Издателство УИ Св. Климент Охридски

Корея в периода след освобождението от японското владичество до края на Корейската война (1945-1953) в Pimodo

Димитър Т. Страшимиров >> Васил Левски – живот, дела, извори. Том II: Извори

Писма до Левски, кореспонденция между негови съвременници, мемоари и бележки за Апостола от съвременници, сведения, събрани от автора (1923-1927)

Филип Тотю до Левски

Писмото им получил, приема поканата да води народна кореспонденция с тях, но само ако нямат нищо общо с букурещките българи, било стари, било млади. Панайот Хитов гледал европейските политики и конференции. В Сърбия искал да стреля Дякона, сега Дякона се издигнал да го не стига.

20 февруари, 1871, Одеса

Приятелю!

   Писмото Ви получих на 2 февруари наст. год. и писаното ви разумях. Премного се зарадвах, като в писмото си ме питате и разпитвате за някои любопитни работи, за да ви обадя. Действително аз помня да имам с вас народна кореспонденция, ако вие престанете да се придържате с букурещките вагабонти, било млади, било стари, които всеки един от тях искат да бъдат царе, князе и подобни титли. Тяхното властолюбие, користолюбие и пусти мечти накарват ги до безумие да лудеят. Те чакат само някой българин да завещае нещо и да го глътнат като ненаситни орли.

   Ка[к]то ви е известно, на букурещките българи делата и скверните им постъпки можем ли ние равнодушно да си изказваме чувствата на тях?

   Що се касае за Панайот, той вече е станал български дипломат, с когото като нас хора не са приети от негова светлост. Панайот, брате, е човек висок, следва за европейските политики и за конференциите. Гордост в него до уши...
   Аз желаех да открия някои потайности, но ме е страх, брате, че ваша милост, като имате малко сношения с букурещките вагабонти, ще им пооткриете всичко и тогава работата ще излезе наместо добра, зла. Ако можеш да знаеш всичко какво върша, откажи се от букурещките българи, защото те не желаят доброто на Отечеството си, според като видим делата им. Впрочем вие твърде добре ги знаете що са и какви са.

   За отсрещните българи обади ми истината тъй ли е, доколкото ги аз зная, със всичките им подробности.

   Кой казва, че емигрантите се гордеят и не искат да имат споразумения с тях, това е чиста измислица, лъжа, защото ти сам барем си в Балкана бил, до колко хиляди дойдоха да ни помагат и ние не ги приехме?

   За Левски напишете ми точни известия: за неговите дела, доколко е успял в предприятието си, според както се научаваш от доволно верни кореспонденции към къде Левски повече действа. За всичко гореказано извести ми истината.

   С друго писмо ще се споразумеем братски.

Филип Тотю войвода

   P. S. Гордостта на Панайота е тази, че той в Сърбия искаше да стреля Дякона, а днес Дякона доказа и се старай повече да докаже вредността си [умение да сложи нещата в ред], а сега Панайот не е достоен и цървула му да обърне наопаки, защото горделиво крачи подир политиката и конференциите. Олеле мале, и той има очи да се нарича първостепенен български предводител. Сърдете се, сърдете, светът го знае колко той струва, и – Дякона.

Същия

   Тук се получи едно писмо от букурещките българи и хората спориха да се смеят с техните властолюбиви мечти. Как те искат да бъдат министри, префекти и такива много глупави мисли.

Същия

Издателство Изток-Запад

Васил Левски – живот, дела, извори. Том II: Извори в Pimodo

Нако Стефанов, Аксиния Колева >> Китай

Социално-икономическо развитие от древността до наши дни

Предизвикателствата, проблемите и перспективите

Целта на изданието е да запознае българския читател със страната с най-продължителните в историята на човечеството държавна традиция и цивилизационен процес, разкрити от гледна точка на социално-икономическите процеси. Основният акцент е върху съвременната обществено-стопанска динамика на Поднебесната, разгледана от позицията на различни измерения – политически, геополитически и геоикономически. Разработката се основава на широк кръг източници: документи на ръководствата на Китайската народна република (КНР) и на Китайската комунистическа партия (ККП) на китайски език, изследвания на водещи западни и руски изследователи и др. Тя е богато илюстрирана, написана на достъпен и лек за възприемане език, за специалисти и за най-широк кръг читатели.

Издателство Изток-Запад

Китай. Социално-икономическо развитие от древността до наши дни в Pimodo

Владимир Балчев >> Пловдив – другият бряг на Европа

Когато Европа дойде при българите

   Това е книга за забравените европейски първостроители на модерния Пловдив, които напускат родните брегове и се заселват в един от най-древните градове на планетата. Идват, за да помогнат на току-що освободената България, да положат основите на българската държавност, на българската култура и изкуство, на българската наука и едновременно с това да намерят тук своето призвание. За тях Пловдив се превръща в съдба и вдъхновение. Става дума за личности, работили всеотдайно, със съзнанието, че ще оставят спомен и за себе си, и за извършеното от тях.
   Целта на автора е да възкреси този спомен, затрупан от наслоенията на годините, да осветли времето, когато Европа дойде при българите, преди те да тръгнат към нея, да припомни заслугите на чужденците към Пловдив. Защото това е един капитал, който винаги може да ни помогне. Владимир Балчев

Издателство Жанет 45

Пловдив – другият бряг на Европа в Pimodo

Хосе Ортега-и-Гасет >> Бунтът на масите

Маса е онзи, който поради определени причини не цени собствената си личност, а се чувства „като всички“ и не се притеснява от това, добре му е да се чувства еднакъв с останалите. ХОИГ

   Тази книга – да предположим, че е книга – датира от... През 1926 г. един мадридски ежедневник започна да я публикува и темата, която засяга, е прекалено човешка, за да не я обезцени прекалено времето. Преди всичко има епохи, в които човешката действителност – вечно подвижна – ускорява своя ход и се развива с главозамайваща бързина. Такава е и нашата епоха, защото е епоха на спадове и провали. Така че събитията изпревариха книгата. Много от онова, за което се говори в нея, до¬скоро беше настояще, а днес вече е минало. Освен това, тъй като през последните години тази книга беше много разпространена във Франция, доста нейни формулировки достигнаха до френския читател по анонимни пътища и са чисти общи разсъждения. Това би било чудесен повод да извършим най-подходящото за нашето време милосърдно дело: да не публикуваме излишни книги. В този смисъл аз направих всичко възможно – вече стават пет години, откакто издателство Stock ми предложи своята версия, – но ме накараха да повярвам, че изложените на тези страници идеи като цяло не са известни на френския читател и че, верни или погрешни, би било полезно да ги предложим на неговия размисъл и критика.
   Не съм много убеден в това, но няма да се формализираме. Безспорно за мен е важно читателят да не започне четенето, изпълнен с необосновани илюзии. Затова нека знае, че просто става въпрос за серия от статии, публикувани в един мадридски ежедневник с голям тираж. Както почти всичко, което съм писал, така и тези страници бяха предназначени за няколко испанци, с които съдбата ме срещна. Не е ли изключително невероятно думите ми, като сменят днес адресата си, да успеят да кажат на французите онова, което се стремят да изразят? Трудно мога да очаквам такова щастие, тъй като съм убеден, че говоренето – като почти всичко, което човек прави – е много по-илюзорна операция, отколкото обикновено мислим. Дефинираме езика като средство, което ни служи да изразяваме нашите мисли. Но една дефиниция, колкото и правдива да е, е иронична, съдържа скрити уговорки и ако не се интерпретира по този начин, води до гибелни резултати. Така е. Не по-малко е вярно, че езикът служи и за да прикрием мислите си, да излъжем. Лъжата би била невъзможна, ако първичният и нормален говор не беше искрен. Фалшивата монета циркулира благодарение на истинската. В края на краищата измамата е нищожен паразит на простодушието. Не: най-голямата опасност на тази дефиниция е в дозата оптимизъм, с която обикновено я приемаме. Защото тя самата не ни гарантира, че чрез езика можем достатъчно вярно да изразим мислите си. Тя не поема такъв риск, но не ни и позволява да видим ясно точната действителност: понеже за човека е невъзможно да се разбере със себеподобните си, понеже е обречен на абсолютна самота, то той се изразходва в усилия да се доближи до ближния. Такова усилие е и речта, която понякога успява възможно най-точно да изрази вътрешния ни мир. Нищо повече. Но обикновено ние изпускаме тези уговорки. Напротив, човек започва да говори, защото вярва, че ще каже онова, което мисли. Е, добре, това е илюзорното. Речта не е точно това. Тя изразява само част от мислите ни и издига непреодолима преграда пред изказа на останалото. Достатъчно добре служи за математически формулировки и доказателства; но когато опре до физиката, вече става погрешна и недостатъчна. И колкото повече разговорът засяга по-значими, по-човешки, по-„реални“ теми, толкова повече растат неточността, неумелостта и объркаността на езика. Верни на стария предразсъдък, че като разговаряме се разбираме, ние с такава добронамереност говорим и слушаме, че често стигаме до много по-големи недоразумения, отколкото ако, безсловесни, бихме се опитали да се разгадаем.
   Твърде често забравяме, че при всяко автентично слово не само се казва нещо, но и че някой го казва на някого. При всяко слово има предавател и приемател, които не са безразлични към значението на думите. Това значение се променя, когато и те се променят. Duo si idem dicunt non est idem. Всяко слово е случайно. По същество езикът е диалог и всички останали речеви форми отслабват неговата ефикасност. Ето защо аз смятам, че една книга е добра единствено доколкото ни предлага латентен диалог, в който авторът съумява конкретно да си представи своя читател, а той, от своя страна, усеща как от страниците към него се протяга една ръка от ектоплазма, която го докосва, която иска да го погали или пък най-вежливо да му зашлеви една плесница.
   Злоупотребявало се е с думите и затова те са се обезценили. Както и при толкова други неща, злоупотребата тук е във факта, че ги използваме безгрижно, без съзнанието за границите на средството. От почти два века се мисли, че да говориш означава да приказваш urbi et orbi, т.е. на всички и на никого. Аз мразя този начин на говорене и страдам, когато не зная на кого конкретно говоря.
   Казват, без големи претенции за достоверност, че по случай юбилея на Виктор Юго в Елисейския дворец бил организиран голям празник, на който в знак на почит се стекли представители на всички нации. Великият поет стоял в голямата приемна зала с внушителната осанка на статуя, подпрял лакът на ръба на камина. Представителите на нациите се изправяли пред публиката и поднасяли почитанията си на поета на Франция. Страж с громък глас ги представял: „Г-н представителят на Англия!“, и Виктор Юго с драматично тремоло, подбелвайки очи, възкликвал: „Англия! Ах, Шекспир!“. Стражът продължавал: „Г-н представителят на Испания!“, и Виктор Юго: „Испания! Ах, Сервантес!“. Стражът: „Г-н представителят на Германия!“, и Виктор Юго: „Германия! Ах, Гьоте!“. Но дошъл редът на един дребен, набит, закръглен и непохватен господин. Стражът възкликнал: „Г-н представителят на Месопотамия!“.
   Виктор Юго, който до този момент оставал невъзмутим и сигурен в себе си, се поколебал. Неспокойно завъртял очи, като че ли търси в пространството нещо, което не открива. Но скоро установил, че го е намерил и че отново владее положението. И действително, със същия патетичен тон, с не по-малка убеденост отвърнал на почитанията на закръгления представител с думите: „Месопотамия! Ах, Човечеството!“.
   Споменах този епизод с цел да заявя без тържествеността на Виктор Юго, че аз никога не съм писал, нито пък говорил за Месопотамия и никога не съм се обръщал към човечеството. Този навик да се говори на човечеството, който е най-висшата и следователно най-ненавистната форма на демагогията, е бил възприет към 1750 г. от заблудени интелектуалци, невежи относно собствените си граници, които, поради това че по занятие са хора на словото, на logos-a, са си служили с него без уважение и предпазливост, без да си дават сметка, че словото е тайнство с много деликатно причастие... Пролог за французи

Издателство Бард

Бунтът на масите в Pimodo

Братя Грим >> Немски сказания [ Том 2 ]

Най-старите епически традиции на германците

Средновековните легенди са често пъти шокиращи и странни дори за съвременния презадоволен читател. Историческото и приказното, очарованието и ужасът биват неразривно преплетени. Казано накратко, това не са „детски и семейни приказки“ на Братя Грим.

Приказките са отредени да уловят чистата мисъл на едно детско световъзприемане, те подхранват непосредствено, меко и нежно като млякото, сладко и засищащо като меда, без земна тежест; обратно, сказанията служат за по-здрава храна, носят по-прости, но затова пък по-отчетливи багри и изискват повече сериозност и разсъдителност. Братя Грим

Преводач Цочо Бояджиев

Издателство Алтера

 Немски сказания [ Том 2 ] в Pimodo

Евлия Челеби >> Пътепис

По нашите земи

   Най-напред, като излязох от чистата София на 15 реджеб, вървях на изток през онова осеяно с лалета поле и стигнах в село Лозена. След това стигнах в село Хаджи Караман. Това е едно култивирано село в края на едно широко поле, с триста къщи и една приятна джамия. То е достойно дори да бъде град. Цялата околност на това село е свързана в един култивиран пръстен. Оттам вървяхме на югоизток и стигнахме в село Орманлии. И то е разположено в Софийското поле, с една джамия и триста къщи и е изцяло зиамет. Пак по посока на киблията минахме град Ихтиман, българското село Йени кьой и Капалудербенд. Тръгнахме на изток и стигнахме в град Татар Пазарджик. Оттук, понеже казаха, че [по пътя] през Пловдив и Одрин има голяма навалица и оттам да не се минава, се обърнахме към лявото крило и към Стара Загора. По един път вървяхме на север пет часа и дойдохме в село Карнофол. То е гръцко село. Оттам пак за пет часа стигнахме село Румлар, което е вакъф на свещената джамия на Ибрахим паша в Истанбул. Оттам четири часа вървяхме в източна посока и стигнахме в село Кьошелий. Има една добре изглеждаща джамия, която била построена от благодетел на име хаджи Сюлейман и има петдесет хиляди алтъна вакъф. Във вътрешния двор на джамията се намират помещенията на теке, които включват килиите на четиридесет-петдесет нещастници. Това село е разположено в гъста гора. Близо до него и достойно за отбелязване е село Муш, в което е гробницата на Мейтоглу (сина на мъртвия). Лежащият в този гроб почувствал страх и трепет при появата на Гази Мехмед, изкаран бил от гроба и с течение на дните, през времето на Муса Челеби станал един от уважаваните емири. Когато умрял, султам Мехмед Челеби направил [върху гроба му] кубе и устроил вакъф на тази джамия с имарет. Оттам пак се върнахме в село Кьоселий, вървяхме и се разхождахме през култивирани като земен рай села, разположени в Пловдивското поле. След четири часа пристигнахме в град Чирпан...

Преводач Страшимир Димитров

Издателство Изток-Запад

Евлия Челеби. Пътепис в Pimodo

Освалд Шпенглер >> Залезът на Запада [ Том 1 ]

Към фазата на неизбежния творчески упадък...

   Усетът за света на висшия човек – оставим ли настрана кръга от представи на математиката и природознанието и символиката на техните основни понятия – намира своя най-ясен символичен израз в изобразителните изкуства, които са безчет. И музиката принадлежи към тях. Ако в изследванията върху хода на историята на изкуството бяха включвани и нейните много различни видове, вместо да се отделя тя от областта на живописно-пластичните изкуства, то разбирането на онова, за което се касае в това развитие към някаква цел, щеше да е стигнало много по-напред. Но съзидателният устрем, който напира в безмълвните изкуства, няма да бъде разбран, докато различието между оптични и акустични средства се счита за нещо повече от само външно. Не това е, което отделя изкуствата едно от друго. Единствено XIX в. е могъл да надцени физиологичните условия на израза, на възприемането, на поднасянето. Колкото една „пееща“ картина на Лорен или Вато се обръща в същинския смисъл към телесното око, толкова и изпълващата пространството музика от Бах насетне се обръща към телесното ухо. Античното отношение между художествена творба и сетивен орган, което се има наум винаги тук, но по съвсем неправилен начин, е съвсем различно, много по-просто и материално от нашето. Ние четем „Отело“ и „Фауст“, разучаваме партитури, сиреч сменяме сетивото, за да изпитаме въздействието на духа на тези творби в най-чист вид. Тук чрез външните сетива винаги се апелира към „вътрешните“, към истински фаустовското и съвършено неантично въображение. Само тъй може да се разбира непрекъснатата смяна на сцените у Шекспир, сравнена с античното единство на мястото. В пределния случай, какъвто е „Фауст“, изобщо не е възможно изчерпателно peално предаване на съдържанието в цялост. Но и в музиката – от акапелното изпълнение в стила на Палестрина до пасионите на Хайнрих Шютц, фугите на Бах, последните квартети на Бетовен и „Тристан“, зад сетивните впечатления ние преживяваме цял свят други, в който едва излизат наяве цялата пълнота и дълбочина на творението и за който може да се говори и сподели нещо само в сравнителни образи – понеже хармонията извайва пред нас светли, кестеняви, мрачни, златисти цветове, сумраци, вериги от далечни планински върхове, бури, пролетни пейзажи, потънали градове, странни лица. Дълбок смисъл има във факта, че последните творби на Бетовен са написани от глух човек. Сякаш са паднали последните окови. За тази музика и виждането, и чуването в еднаква степен са мост към душата и нищо друго. Този визионерски маниер на наслаждение от изкуството е напълно чужд на гърка. Той опипва с око мрамора, той съвсем телесно осезава пастозния звук на авлоса. Окото и ухото за него са приемниците на цялото търсено впечатление. За нас още през готиката те вече не са такива...

Преводач Десислава Лазарова

Издателство Изток-Запад

Залезът на Запада [ Том 1 ] в Pimodo

Николай Овчаров >> В Африка сред лъвове и сенки на предците

Пътепис

В новата си книга Николай Овчаров  – археолог по професия и пътешественик по призвание – ни повежда из диви и непознати земи, и ни помага да усетим истинската Африка – такава, каквато я знаем от научнопопулярните филми.

Пътеписът е изпълнен с много вълнуващи, но и опасни моменти. Професорът описва съприкосновението си с Черния континент, детайлно обрисува природата, условията на живот, местната фауна, хората, техните обичаи и нрави. Повежда ни и на едно пътешествие в древното минало на човечеството – каньона Олдувай. Целият разказ звучи като мит, като легенда. Николай Овчаров успява да потопи читателя в омагьосващата атмосфера на Африка и да го накара да се влюби в нея.

Издателство Хермес

В Африка сред лъвове и сенки на предците в Pimodo

Иван Хаджийски >> Оптимистична теория за нашия народ

Ако е въпросът за дарования, такива едва ли липсват на неизтощените сили на нашия народ...

Българския национален комплекс и неговото преодоляване.

   България трябва да стане богата, благоденстваща и щастлива, но – за всички. Тогава целият български народ ще разгърне скритите си сили и ще си създаде в новата история място и участ, каквато заслужават неговият устрем, неговите амбиции, неговото трудолюбие и неговата прекрасна земя. Той ще стане тъйвелик и уважаван, какъвто е бил и в миналото. Въпросът е: как да стане това? ИХ

Издателство Изток-Запад

Оптимистична теория за нашия народ в Pimodo

Сергей Иванов >> В търсене на Константинопол

Пътеводител по Византийски Истанбул и околностите

   ... „Св. София“ е храм, построен „върху кръв“: църквата е издигната, за да напомня за въстанието Ника от януари 532 г., когато били избити 30 000 жители на града, а пожар унищожил църквата на Теодосий.
   Цялата мощ на Империята била хвърлена за изграждането на новия храм, отвсякъде в Константинопол докарвали парчета цветен мрамор и колони, изтръгнати от езическите светилища. Ако съдим по легендите, които византийците повтаряли през вековете, строили две бригади от по 50 000 души, начело с по петдесет майстори.
   Прокопий Кесарийски пише: Тази църква е невероятно зрелище, изумително за онези, които са го видели и въобще неправдоподобно за онези, които само са чували за него. Тя се издига до небесата и сякаш изплува сред обкръжаващите я постройки и се свежда над целия град.
   Разбира се, днес храмът не оставя същото впечатление, както по времето на Прокопий, все пак 1400 години не са шега. Да се опитаме да си представим, че в Града ги няма огромните сиви буци на джамиите, всяка от които навремето е строена с намерението да надмине размерите на „Св. София“, че ги няма съвременните кутийки на небостъргачите и че всяко високо здание се е възприемало като чудо. Ако не броим египетските пирамиди, този храм в продължение на 600 години е държал рекорда за най-високо здание в света – за първи път едва през 1311 г. Линкълнската катедрала надминава по височина „Св. София“. А тя няма равна на себе си с височината на вътрешното си пространство чак до 1436 г., когато се появява прочутият Дуомо във Флоренция, т.е. в продължение на 900 години.
   Днес зданието не изглежда много високо не само заради османските минарета и не защото сега строежите са много по-високи. До голяма степен днешното впечатление от храма се определя от добавените в различно време контрафорси, т.е. мощните странични подпорни стени. Тяхната основна цел е да се предпази гигантското здание от земетресенията, но те не са единствената причина. Въпреки гениалният, пресметнат до най-малките детайли замисъл на архитектите, през вековете чудовищният натиск на купола постепенно започва да приплъзва стените и колоните. На няколко места и сега в „Св. София“ се забелязва, че те избиват навън и това движение е спряно най-вече с контрафорсите. Очевидно първите, най-ранните, са издигнати от западната страна на храма – точно тях гледаме в момента. По-всяка вероятност те са се появили през Х–ХІ в. и за разлика от всички останали са във формата на арки или мостчета. Същата форма са имали северните и южните контрафорси, просто по-късно техните арки са били запълнени. Останалите подпорни стени са били построени в началото на ХІV в. от Андроник ІІ Палеолог.
   След това турците са достроявали „Св. София“ само отвън – още Мехмед Завоевателя е издигнал контрафорс на югоизточния ѝ ъгъл и първото минаре. Впрочем една турска легенда за Истанбул гласи: когато части от християнския храм се разрушили, султанът изпратил в Константинопол своя инженер, който уж заради реконструкцията построил до църквата кула и като се върнал бързо, казал на Мехмед: Аз построих първото минаре – другите ти. Разбира се, минаретата развалят гледката на храма, но не бива да забравяме, че и по времето на Византия отвсякъде около храма е имало допълнителни постройки, свързани с него с вътрешни проходи.
   Сега в храма влизат през западната врата, но в миналото (като се почне от VІІ в.) я отваряли само по големи празници, когато народът се тълпял в храма. В обикновени дни там влизали през югозападния вестибюл, там, където днес е изходът...

Преводач Владимир Игнатовски

Издателство Изток-Запад

В търсене на Константинопол в Pimodo

>> Тъгата на Древен Египет

Бог е напуснал Египет...

Около 2100 г. пр. Хр. древноегипетската цивилизация се намира в своя така наречен Първи преходен период.
Като спомен от славните владетели на Старото царство са останали само издигнатите от тях храмове и пирамиди.
Рухването на централната власт води до безредици в страната. Управлението си разпределят множество местни големци.
Поради промяна в климата нивото на Нил е невиждано ниско, което води до гладни години...

Трима египетски мъдреци разказват за тези времена.

Превод и коментар Димитър Димитров

Издателство Хелиопол

Тъгата на Древен Египет в Pimodo

Карл Сейгън >> Дракони в райската градина

Размисли за еволюцията на човешкия разум

   Биологичната еволюция е съпроводена от нарастваща сложност. Най-сложните организми днес на Земята съдържат значително повече натрупана (както генетична, така и извънгенетична) информация от най-сложните организми отпреди двеста милиона години например, което представлява едва пет процента от историята на живота на планетата и съответства на времето преди пет дни по Космическия календар. Най-простите организми днес на Земята имат зад себе си толкова еволюционна история, колкото и най-сложните, и е твърде възможно вътрешната биохимия на днешните бактерии да е по-ефективна от тази отпреди три милиарда години. Но количеството генетична информация в бактериите днес вероятно не е много по-голямо, отколкото в техните древни предци. Затова е важно да правим разлика между количеството информация и нейното качество.
   Разнообразните биологични форми са наречени таксони. Най-голямото таксономично разделение е между растения и животни или между организмите със слаборазвити ядра на своите клетки (например бактерии и синьозелени водорасли) и тези с ясно определени и сложно устроени ядра (например на протозоите и хората). Всички организми на планетата Земя обаче, независимо дали са с ясно определени ядра, или не, имат хромозоми, които съдържат генетичния материал, предаван от поколение на поколение.
   Във всички организми наследствените молекули са нуклеиновите киселини. С няколко незначителни изключения наследствената нуклеинова киселина винаги е молекулата, наречена ДНК (дезоксирибонуклеинова киселина). Много по-фините разделения сред разновидностите растения и животни на видове, подвидове и родове също могат да бъдат описани като отделни таксони.
   Видът е група, която може да създаде фертилно поколение чрез кръстосване вътре, но не и извън себе си. Кръстосването на различни породи кучета води до създаването на репродуктивно конкурентно поколение. Но кръстосването между видове, дори когато те много си приличат, както магаретата и конете, създава нефертилно поколение (в случая мулета). Следователно магаретата и конете се категоризират като отделни видове. Жизнеспособни, но нефертилни кръстоски между по-раздалечени видове, каквито са лъвовете и тигрите например, понякога също се случват, макар и много рядко, поколението е фертилно. Това показва единствено, че разграничаването на видовете е малко мъгляво. Всички човешки същества принадлежат към един и същи вид, Homo sapiens, който в превод от латински оптимистично означава „разумен човек“. Нашите вероятни предци Homo erectus (изправеният човек) и Homo habilis (сръчният човек), които вече са изчезнали, са класифицирани към един и същи род (Homo), но от различен вид, макар никой поне напоследък да не е провеждал експерименти дали кръстоската между тях би довела до фертилно поколение. В по-ранни времена ширещото се мнение било, че поколение може да се получи чрез кръстосване между изключително различни организми.
   Минотавърът, убит от Тезей, е бил резултат от сношението между бик и жена. А римският историк Плиний предполагал, че новооткритият по онова време щраус е кръстоска между жираф и комар. (Трябва да са били женски жираф и мъжки комар.) На практика би трябвало да съществуват множество възможни кръстоски, които не са били опитвани поради обяснима липса на мотивация...

Преводач Милена Боринова

Издателство Изток-Запад

Дракони в райската градина в Pimodo

Николай Кауфман >> Българска народна музика

Създаването и разпространението на народната песен

Народната музика на българите е явление не само в кръга на Балканите, но и в рамките на световния музикален фолклор. Поради особени исторически обстоятелства в България са се запазили оригинални музикални образци, които издават произхода си от дълбока древност. Поразява голямото метро-ритмично и ладово разнообразие.

Това е музика, здраво вплетена в бита на народа, в старинни празници и обреди, в неговото всекидневие.

Издателство Славена

Българска народна музика в Pimodo

Ханс Улрих фон Кранц >> Тайното оръжие на Третия райх

Можела ли е Германия да спечели войната?

Германия наистина е била на косъм от победата и не благодарение на реактивните си изтребители и ракетите „фау“. Те са били детски играчки в сравнение със супероръжието, което е притежавал Третият райх – оръжие, което и досега малцината посветени се страхуват да споменават. Нужно ли е обаче да се разкриват тайните на хитлеристката империя?

Не е ли по-добре да не се ровим в миналото?

Кранц е убеден, че тайните на нацистите трябва да бъдат разкрити. Защото, казва той, в света винаги съществува заплаха от война, която не бива да пренебрегваме и да си заравяме главата в пясъка.

Издателство Паритет

Тайното оръжие на Третия райх в Pimodo

Георги Димитров >> Княжество България в историческо, географско и етнографско отношение [ Част 2 ]

От падането на българското царство под османско владичество до Руско-турската война

   За смъртта на Индже войвода, за когото са запазени много песни и разкази, Раковски е писал в „Горский пътник“ следующото:

   Кара Феиз, Дели Кадир и Индже войвода, от които всякой един командвал по 500 души, разположили лагера си в с. Гюмлии, при полите на Балкана. В навечерието на Света Троица Индже обявил чрез глашатая: „Който се надее на коня си и на ятагана си, да дойде подир мене за плячка.“ Кара Феиз и Дели Кадир го съветвали да не ходи: „Не ходи утре да грабиш, защото е голям празникът ви и лесно може да ти се случи нещо лошо.“ Индже отговорил: „Толкова време аз живея по планините и никога нищо не ми се е случило.“ Той отишъл в с. Урум Ени кьой при Айтос. Когато влязъл там, народът бил в черквата. Заобиколили черквата, взели в плен населението и разбойниците почнали да обират къщите. Индже намерил в една къща едно малко свинарче с развалена пушка в ръце. Той се засмял и поискал пушката, но и свинарчето тоже със смях отговорило, че оръжието си никому не дава. Индже го подгонил. а то с бягането си из двора, гръмнало и ударило Индже в гърдите, който паднал от коня си. Кърджалиите погнали момчето, но Индже заповядал да го заведат при него и му казал: „Аз много майки съм разплакал, но ти разплака моята. Живей със здраве...

Издателство Изток-Запад

Княжество България... [ Част 2 ] в Pimodo