Симон дьо Бовоар >> Кръвта на другите

Имаме ли право да се разпореждаме със съдбата и живота на другите

   Когато отвори вратата, всички погледи се насочиха към него.
   – Какво има? – попита той.
   Лоран бе яхнал един стол пред огнището.
   – Трябва да знам дали е решено за утре сутринта – каза той.
   Утре. Огледа се. Стаята миришеше на пране и на зелева чорба. Мадлен пушеше, опряла лакти на покривката. Пред Дениз имаше книга. Бяха живи. За тях тази нощ щеше да има край; щеше да има зора.
   Щеше да съмне.
   Лоран го погледна.
   – Не можем да чакаме повече – тихо каза той. – Трябва да съм там в осем часа, ако изобщо отида.
   Говореше бавно и отчетливо, като на болен.
   – Естествено.
   Знаеше, че ще трябва да отговори, а не можеше да отговори.
   – Виж, ела да се видим, като се събудиш. Трябва само да почукаш. Имам нужда да размисля.
   – Дадено. Ще почукам към шест часа – каза Лоран.
   – Как е тя? – попита Дениз.
   – В момента спи – каза той и се отправи към вратата.
   – Обади се, ако ти потрябва нещо – каза Мадлен. – Лоран ще отиде да си почине. Но ние сме тук цяла нощ.
   – Благодаря.
   Бутна вратата. Трябва да реши. Очите са затворени, от устните се отронва стенание, чаршафът се повдига и пада, твърде много се повдига; животът е някак твърде видим, твърде шумен, тя е зле, ще угасне, ще е угаснала призори. Заради мен. Първо Жак, сега Елен. Защото не я обичах и защото я обичах; защото се приближи твърде много, защото остана твърде далече. Защото аз съществувам. Аз съществувам, а тя, свободна, самотна, вечна, ето че е изцяло подчинена на съществуването ми, не може да избегне бруталния факт на съществуването ми, закована е за механичния низ на неговите мигове; и в края на фаталната верига, ето я поразена в самото си сърце от сляпата стомана, от твърдото метално присъствие, моето присъствие – нейната смърт. Защото аз бях там, непрозрачен, неизбежен, безпричинен. Би трябвало никога да не съм бил там. Първо Жак, сега Елен.
   Навън е нощ, нощ без фенери, без звезди, без глас. Преди малко премина патрул. Сега вече никой не преминава. Улиците са пусти. Пред големите хотели и пред министерствата пазят часови. Нищо не се случва. А тук нещо се случва – тя умира. „Първо Жак.“ Пак тези застинали думи. Но в бавното изтичане на нощта, през други думи и през отминали образи първородното злодеяние разгръща своята история. Приело е особения образ на история, сякаш е било възможно и друго, сякаш още от раждането ми не всичко е било предопределено, сякаш абсолютната гадост, скрита във всяка човешка съдба, не е била изцяло предрешена от появата ми на този свят и изцяло присъстваща в миризмата и полусянката на агонията, присъстваща във всяка отделна минута и в безкрая на вечността. Аз съм тук днес и открай време. Винаги съм бил тук. Преди не е имало време. Когато времето е започнало, аз вече съм бил тук и ще съм тук завинаги, отвъд собствената ми смърт.
   Беше тук, но отначало не го знаеше. Сега го виждам, наведен на прозореца на галерията. Не знаеше. Мислеше, че само светът присъства. Гледаше зацапаните витражи, от които лъхаше миризма на мастило и прах, миризмата на труда на другите; слънцето обливаше с лъчите си мебелите от стар дъб, докато хората долу се задъхваха в мътната светлина на лампите със зелени абажури; през целия следобед машините монотонно бучаха. Понякога скучаеше. Понякога дълго стоеше неподвижен, като оставяше угризението да навлезе в него през очите му, през ушите му, през ноздрите му. Ниско долу на пода, под мръсните прозорци се стелеше застоялата скука; и в дългото помещение със светли стени угризението се разтягаше в сладникави спирали. Не знаеше, че ако повдигнеха глава, работниците можеха да забележат през прозорчето на вратата свежото му и послушно лице на невръстен буржоа.
   Усещаше мекотата на синия мокет, в кухнята, хвърляща медни отблясъци, се разнасяше приятна миризма на разтопена сланина и карамел, в салона звучаха гладки като коприна гласове. Но угризението неуморно бродеше в аромата на летните цветя и в пукота на пламъците в меката зима. Когато заминаваха на почивка, го оставяше зад себе си – звездите се носеха в небето без угризения, ябълките хрупаха между зъбите, сладката вода навлажняваше босите крака. Но щом се върнеха в балсамирания под белите калъфки апартамент, щом изтърсеха натъпканите с нафталин завеси, отново го заварваше на мястото му – търпеливо, непокътнато. Сезоните минаваха, пейзажът се променяше, в книгите със златни гръбчета се разгръщаха нови приключения. Но нищо не нарушаваше равномерния шепот на машините...

Преводач Росица Ташева

Издателство Колибри

Кръвта на другите в Pimodo

Симон дьо Бовоар >> Гостенката

Тезата за „другия“ като чуждост и разрушителност

   Франсоаз вдигна очи. Пръстите на Жербер се носеха по клавишите, той намусено се взираше в ръкописа; изглеждаше уморен. На Франсоаз също ѝ се спеше, но в собствената ѝ умора имаше нещо свойско и уютно, докато тъмните кръгове под очите на Жербер я затормозваха – лицето му беше посърнало, изопнато и той изглеждаше почти на колкото години беше: двайсет.
   – Искаш ли да прекратим? – попита тя.
   – Не, нищо ми няма – отвърна Жербер.
   – Впрочем остава ми само една сцена да доизпипам – каза Франсоаз.
   Обърна страницата. Отдавна бе минало два. По това време в театъра обикновено вече нямаше жива душа; пишещата машина тракаше, лампата разливаше върху листите розово сияние. А аз съм тук, сърцето ми тупти. Тази нощ театърът има сърце, което тупти.
   – Обичам да работя нощем – рече.
   – Да – съгласи се Жербер, – спокойно е.
   Той се прозина. Пепелникът преливаше от фасове, на еднокраката масичка имаше две чаши и празна бутилка. Франсоаз се вгледа в стените на работната си стаичка, розовият въздух излъчваше топлина и човешка светлина. Зад вратата бе театърът, обезчовечен и тъмен, с безлюдни коридори около огромната куха раковина. Франсоаз остави писалката.
   – Още една глътка? – обърна се към Жербер.
   – Да, добре ще ми дойде – отговори той.
   – Отивам да взема бутилка от гримьорната на Пиер.
   Излезе от кабинетчето. Не че толкова ѝ се пиеше уиски – просто коридорите ѝ действаха притегателно. Когато беше другаде, тукашният дъх на прахоляк, скръбната безлюдност не съществуваха изобщо. Но сега беше сред тях, червенината на килима се процеждаше през мрака като плах лъч на немощно фенерче. Франсоаз притежаваше способността чрез присъствието си да изтръгва нещата от тяхната застиналост, възвръщаше им цветовете, мириса. Слезе на долния етаж, отвори вратата към салона – сякаш ѝ бе поверена мисията да вдъхне живот на пустото, изпълнено с нощ пространство. Металната решетка пред сцената беше спусната, от стените лъхаше на прясна боя, червените плюшени седалки се простираха изравнени, безжизнени, в очакване. Преди малко не бяха очаквали нищо. А сега тя бе при тях и те протягаха ръце към нея. Гледаха сцената, запречена от желязната решетка, призоваваха Пиер, светлините на рампата и множество с приковано внимание. Би трябвало да остане тук завинаги, но също тъй би трябвало да бъде и другаде, в склада за реквизит, в ложите, във фоайето – да бъде едновременно навсякъде. Прекоси авансцената, свърна към кулисите, а после слезе във вътрешния двор, където мухлясваха стари декори. Беше единствената, която извличаше смисъл от цялата тази изоставеност, от вещите, потънали в сън – тя бе тук и те ѝ принадлежаха. Принадлежеше ѝ светът...

Издателство Фама

Гостенката в Хеликон

Гостенката в Books.bg

Симон дьо Бовоар >> Мандарините

„Мандарините“ е забележителен роман, един от тези, които се появяват веднъж на много години и които е жалко да не бъдат прочетени

В Древен Китай мандарините са най-образованите и най-влиятелните цивилни и военни функционери на империята. Във Франция на Симон дьо Бовоар мандарините са представителите на най-елитната интелигенция, хората на духа, които задават дневния ред на обществото.
Но дали след края на Втората световна война, в обстановката на кипеж и надежда, бързо заменена от противопоставянето на двата новосъздадени политически блока в прословутата Студена война и от скандалните разкрития за съветския Гулаг, мандарините ще запазят ролята си? Дали ще осъществят мечтата си да възстановят страната си и да възвърнат достойнството й? Това е политическият фон на романа, който го превръща в широка историческа фреска на следвоенното време.
На този фон се развиват събитията в живота на писателя Робер Дюбрьой и жена му – психоаналитичката Ан Дюбрьой, на дъщеря им Надин и на приятеля им журналист и писател Анри Перон. Робер е влиятелен ляв интелектуалец, който активно се занимава с политика, въпреки че постепенно губи илюзиите си; Анри е участвал в Съпротивата, издавал е нелегален вестник, пише книги, спи с Жозет и се опитва да не се занимава с политика; Надин е изгубила любимия си и се лекува, като прескача от легло в легло; Ан изживява една нова голяма любов в Америка... Всички те, заедно с приятелите и колегите си, образуват другата, по-важна и изключително завладяваща фреска на човешките отношения, на любовта, приятелството и омразата, в които няма нищо конюнктурно...

Издателство Колибри

Мандарините в Хеликон

Мандарините в Books.bg