Симон дьо Бовоар >> Гостенката

Тезата за „другия“ като чуждост и разрушителност

   Франсоаз вдигна очи. Пръстите на Жербер се носеха по клавишите, той намусено се взираше в ръкописа; изглеждаше уморен. На Франсоаз също ѝ се спеше, но в собствената ѝ умора имаше нещо свойско и уютно, докато тъмните кръгове под очите на Жербер я затормозваха – лицето му беше посърнало, изопнато и той изглеждаше почти на колкото години беше: двайсет.
   – Искаш ли да прекратим? – попита тя.
   – Не, нищо ми няма – отвърна Жербер.
   – Впрочем остава ми само една сцена да доизпипам – каза Франсоаз.
   Обърна страницата. Отдавна бе минало два. По това време в театъра обикновено вече нямаше жива душа; пишещата машина тракаше, лампата разливаше върху листите розово сияние. А аз съм тук, сърцето ми тупти. Тази нощ театърът има сърце, което тупти.
   – Обичам да работя нощем – рече.
   – Да – съгласи се Жербер, – спокойно е.
   Той се прозина. Пепелникът преливаше от фасове, на еднокраката масичка имаше две чаши и празна бутилка. Франсоаз се вгледа в стените на работната си стаичка, розовият въздух излъчваше топлина и човешка светлина. Зад вратата бе театърът, обезчовечен и тъмен, с безлюдни коридори около огромната куха раковина. Франсоаз остави писалката.
   – Още една глътка? – обърна се към Жербер.
   – Да, добре ще ми дойде – отговори той.
   – Отивам да взема бутилка от гримьорната на Пиер.
   Излезе от кабинетчето. Не че толкова ѝ се пиеше уиски – просто коридорите ѝ действаха притегателно. Когато беше другаде, тукашният дъх на прахоляк, скръбната безлюдност не съществуваха изобщо. Но сега беше сред тях, червенината на килима се процеждаше през мрака като плах лъч на немощно фенерче. Франсоаз притежаваше способността чрез присъствието си да изтръгва нещата от тяхната застиналост, възвръщаше им цветовете, мириса. Слезе на долния етаж, отвори вратата към салона – сякаш ѝ бе поверена мисията да вдъхне живот на пустото, изпълнено с нощ пространство. Металната решетка пред сцената беше спусната, от стените лъхаше на прясна боя, червените плюшени седалки се простираха изравнени, безжизнени, в очакване. Преди малко не бяха очаквали нищо. А сега тя бе при тях и те протягаха ръце към нея. Гледаха сцената, запречена от желязната решетка, призоваваха Пиер, светлините на рампата и множество с приковано внимание. Би трябвало да остане тук завинаги, но също тъй би трябвало да бъде и другаде, в склада за реквизит, в ложите, във фоайето – да бъде едновременно навсякъде. Прекоси авансцената, свърна към кулисите, а после слезе във вътрешния двор, където мухлясваха стари декори. Беше единствената, която извличаше смисъл от цялата тази изоставеност, от вещите, потънали в сън – тя бе тук и те ѝ принадлежаха. Принадлежеше ѝ светът...

Издателство Фама

Гостенката в Хеликон

Гостенката в Books.bg