Фредерик Форсайт >> Четвъртият протокол

Новият министър-председател на Великобритания е агент на Москва...

   Харолд Филби разряза плика с кухненски нож, извади писмото и го разтвори върху масичката в хола. Беше впечатлен – пишеше му лично Генералният секретар на КПСС с равния си, чиновнически почерк и, разбира се, на руски.
   Хартията беше от същото добро качество, както пликът, и липсваше адрес. Трябва да го е писал в апартамента си на Кутузовски проспект 26, огромната сграда, в чиито внушителни помещения се намират, още от времето на Сталин, московските домове на партийната върхушка.
   Горе вдясно пишеше:

   Сряда, 31 декември 1986 г.

   Следваше текстът:

   Уважаеми Филби,
   Вниманието ми бе привлечено от забележката, която сте направили на една вечеря в Москва, а именно, че „политическата стабилност във Великобритания постоянно се надценява тук, в Москва, а напоследък – повече от всякога“.
   Бих се радвал, ако получа от вас по-пространно обяснение на тази забележка. Напишете го и го изпратете до мен лично, без да оставяте втори екземпляр и без да ползвате секретарка.
   Когато е готово, обадете се на телефона, който ще ви даде майор Павлов, искайте да разговаряте лично с него и той ще дойде да го вземе.
   Поздрави за рождения ви ден утре.
   Искрено ваш...

   Писмото завършваше с подпис.
   Филби бавно изпусна дъха си. Значи, в края на краищата, вечерята, дадена от Крючков на двадесет и шести за старшите офицери от КГБ, е била подслушвана. Почти беше сигурен. Като първи заместник-председател и началник на Първо главно управление, Владимир Александрович Крючков беше творение на Генералния секретар. Въпреки че имаше чин генерал-полковник, той не беше военен, дори не и професионален разузнавач. Беше партиен функционер до мозъка на костите си – един от тези, които сегашният съветски ръководител издигна, когато самият той беше председател на КГБ.
   Филби прочете писмото отново и го бутна настрана. Стилът на стареца не се е променил, помисли той. Кратък до грубост, ясен и лаконичен, без излишни учтивости, неподлежащ на възражения. Дори споменаването на рождения му ден беше пределно кратко, само за да му покаже, че го търси за информация и нищо друго.
   И все пак Филби беше впечатлен. Да получиш лично писмо от този хладен, недостижим човек, беше нещо необикновено и много хора биха се разтреперили от такава чест. Преди години нещата бяха различни. Когато сегашният съветски ръководител пое поста председател на КГБ, Филби вече беше нещо като знаменитост. Четеше лекции за западните разузнавателни служби и най-вече за британската SIS – Сикрет Интелиджънс Сървис.
   Както и всички партийни вождове, изпратени да управляват професионалисти от непознати за тях сфери, новият председател се стремеше да назначи на ключовите постове свои хора. Филби, макар и гледан с респект и възхищение като един от петимата супершпиони, разбираше, че в това общество, едно от най-конспиративните, покровителството от най-високо място е нещо полезно. Председателят, високоинтелигентен и културен човек, беше проявил любопитство към Англия – не чак възхищение, но не и обикновен интерес.
   Много пъти през годините той беше искал от Филби да интерпретира или анализира събития, да го информира за личности и вероятните им реакции и той го вършеше с радост. Сякаш председателят на КГБ искаше да съпостави информацията, която достигаше до него от собствените му експерти от отдел „Англия“ и от старата му служба – Външния отдел на ЦК на КПСС, ръководен от Борис Пономорьов, – с информация от друг източник. Няколко пъти беше приел предложените му непретенциозно от Филби съвети.
   От доста време не беше виждал новия всерусийски „цар“ очи в очи. Последния път беше на приема по повод напускането му на КГБ, за да се върне в Централния комитет, официално като секретар, а в действителност, за да се подготви за наближаващата смърт на предшественика си и да работи за собственото си издигане. Сега отново имаше нужда от анализите на Филби.
   Размислите му бяха прекъснати от връщането на Ерита и децата, зачервени от студа и шумни както винаги. В 1975-а, много след като Мелинда Маклийн си беше отишла, когато върховете на КГБ решиха, че безразборните му приключения с курви и пиенето му вече не са интересни (поне за апарата), наредиха на Ерита да се премести при него. Тя беше човек на КГБ тогава и, нещо необичайно – еврейка, на тридесет и четири, тъмнокоса и хубава. Ожениха се същата година.
   След сватбата забележителният му личен чар се прояви. Тя се влюби истински и категорично отказа да докладва за него в КГБ. Отговорният офицер беше свил рамене и докладва по-горе, където му казаха да ги остави. Момчетата се родиха на втората и третата година.
   – Нещо важно, Ким? – попита тя, докато той пъхаше писмото в джоба си. Поклати отрицателно глава. Тя продължи да съблича дебелите, подплатени якета на момчетата.
   – Нищо, мила.
   Виждаше, че е замислен за нещо. Знаеше, че не бива да настоява, приближи се до него и го целуна:
   – Моля те, не пий прекалено довечера у Блейк.
   Всъщност той смяташе да си позволи един последен гуляй. Пияница, откакто се помни, който обикновено започне ли да пие, не спира, докато не падне, той многократно беше пренебрегвал съветите на лекарите. Бяха го накарали да остави цигарите и това беше достатъчно лошо. Но не и алкохола – знаеше, че ще може да престане, когато пожелае, и знаеше, че ще трябва – за известно време след празненството тази вечер.
   Спомни си забележката, направена на вечерята при Крючков, и мислите, които я бяха предизвикали. Той знаеше какво става и какви са намеренията дълбоко в ядрото на Британската лейбъристка партия. Други бяха получили сведенията, които той беше проучвал през годините и които сега му предоставяха като един вид услуга. Но само той можеше да съедини късчетата в едно цяло, да го съобрази с психиката на англичаните и да получи истинската картина. Ако искаше да бъде справедлив към идеята, оформяща се в ума му, той трябваше да опише с думи тази картина, да подготви за съветския лидер един от най-добрите си доклади. В края на седмицата би могъл да изпрати Ерита и децата на дачата. Сам в апартамента, можеше тогава да започне. Преди това – един последен гуляй...

Преводач Владимир Германов

Художник Борис Драголов

Издателство Емас

Четвъртият протокол в Pimodo

Фредерик Форсайт >> Набелязаните

Световният тероризъм има ново име – Проповедника: загадъчна личност, която разпраща призива си за свещена война чрез интернет...

   Ако някой изобщо го беше попитал, Джери Дермот щеше да се закълне с ръка на сърцето, че никога в живота си не е причинявал съзнателно зло никому и следователно не заслужава да умре. Не че това го спаси.
   Времето бе средата на март, а мястото – Бойзи, Айдахо, и зимата неохотно отпускаше прегръдката си. Но по върховете около столицата на щата все още имаше сняг, а вятърът, който се спускаше от тези върхове, все още щипеше. Пешеходците по улиците се гушеха в топли палта. Щатският сенатор излезе от сградата на съда на Джеферсън Стрийт номер 700.
   Излезе от централния вход на Капитола и заслиза по стъпалата към улицата, където бе паркирана колата му, готова за тръгване. Кимна по обичайния за него доброжелателен начин на полицая на пост при стъпалата до вратата с колоните и забеляза, че Джо, верният му шофьор от години, заобикаля лимузината, за да от­во­ри задната врата. Изобщо не обърна внимание на сгушената фигура, която се надигна от скамейката на тротоара и тръгна към него.
   Човекът беше с дълго тъмно разкопчано отпред палто, но го притискаше затворено около тялото си с ръце в джобовете. На главата му имаше някаква прилепнала по черепа му шапчица и единственото странно нещо в него, ако някой се беше загледал – не че имаше такъв човек, – бе, че под палтото не се виждаха обути в джинси крака, а някаква бяла роба. По-късно щеше да се установи, че това е арабска дишдаша.
   Джери Дермот почти беше стигнал до отворената врата на колата, когато нечий глас го извика: „Конгресмен...!“. Той се обърна. И последното, което видя на този свят, бе мургаво лице с втренчени очи, някак изпразнени от поглед, сякаш гледаха някого далеч оттук. Палтото се разтвори и под него се показаха цевите на рязана ловджийска пушка.
   По-късно полицията щеше да установи, че от двете цеви е било стреляно едновременно и че патроните са били пълни с едрокалибрени сачми, а не със ситната разновидност за лов на птици. Обхватът бе около три метра.
   Късите рязани цеви означават голямо разсейване. Някои от сачмите прелетяха от двете страни на конгресмена, но повечето го улучиха и той се завъртя и залитна назад. Той, разбира се, носеше пистолет под сакото си, но вдигна ръце пред лицето си и така и не го използва.
   Полицаят на стъпалата видя всичко, извади револвера си и хукна надолу по стълбището. Нападателят вдигна ръце във въздуха – дясната продължаваше да стиска ловджийската пушка – и закрещя нещо. Полицаят не беше сигурен дали е стреляно и с втората цев, затова стреля трикратно. От шест метра разстояние беше просто невъзможно да пропусне.
   Трите куршума улучиха крещящия в центъра на гръдния кош, отхвърлиха го назад и той се удари в лимузината, отскочи от нея, падна по очи и умря с лице в канавката. Между колоните на входа изникнаха някакви хора, видяха двете паднали тела, гледащия невярващо окървавените си ръце шофьор и изправения над нападателя полицай, който продължаваше да стиска уставно револвера с две ръце, насочил дулото надолу. После хората изтичаха обратно вътре, за да повикат помощ.
   

   Двата трупа бяха откарани в градската морга, а Джо бе закаран в болницата, за да извадят трите забити в лицето му сачми. Конгресменът беше мъртъв, с гръден кош на решето от двайсетте метални топчета, пронизали сърцето и дробовете му. Мъртъв беше и неговият убиец.
   Последният, проснат чисто гол на плочата в моргата, не издаваше с нищо самоличността си. В дрехите му не бяха открити лични документи, а най-странното бе пълното отсъствие на телесно окосмяване, с изключение на брадата му. Но публикуването на снимката му във вечерните вестници доведе до обаждането на двама информатори: декана на колеж в покрайнините на града, който идентифицира студент от йордански произход, и хазайката на пансион, която разпозна един от наемателите си.
   

   Детективите, които претърсиха жилището на атентатора, иззеха лаптоп и много книги на арабски. Компютърът беше предаден в лабораторията на полицията и разкри нещо, което никой в централата на полицията в Бойзи не беше виждал през живота си. На твърдия диск бе записан цикъл лекции или проповеди, изнесени от маскиран човек, втренчил в екрана пламтящия си поглед и говорещ на безукорен английски.
   Посланието бе просто и брутално. Истинският вярващ трябва да се подложи на изпитанието да премине от ереста към мюсюлманската истина. Той трябва, без да се доверява никому, да приеме в душата си джихада и да стане истински и предан войник на Аллах. След това трябва да открие видна личност, служеща на Сатаната, да я прати в ада, а на свой ред да се възнесе завинаги в рая на Аллах. Имаше десетки подобни лекции, всичките с едно и също послание.
   Полицията предаде веществените доказателства на офиса на ФБР в Бойзи, а оттам на свой ред ги изпратиха в сградата „Дж. Едгар Хувър“ във Вашингтон, окръг Колумбия. В националната щабквартира на Бюрото никой не се изненада. Там вече знаеха за Проповедника...

Издателство Бард

Набелязаните в Хеликон

Набелязаните в Books.bg

Фредерик Форсайт >> Досието О.D.E.S.S.A.

Досието O. D. E. S. S. A. съдържа ужасяващи факти за тайната организация на бившите есесовци или ,,Кафявият октопод“ – могъща финансова империя с интереси по целия свят. И един чудовищен замисъл...

ДНЕВНИКЪТ НА СОЛОМОН ТАУБЕР

ПРЕДГОВОР

   Казвам се Соломон Таубер, евреин съм и скоро ще напусна този свят. Реших да сложа край на живота си, защото той вече няма стойност за никого и няма какво друго да направя. Всичко, което се опитах да направя със своя живот, се оказа безплодно и напразно. Защото злото, с което се сблъсках в живота, оцеля и процъфтява, а доброто отдавна е покрито от праха на забравата. Приятелите ми – онези невинни страдалци и жертви, отдавна са мъртви, а наоколо виждам единствено лицата на техните убийци. Виждам ги всеки ден. Нощем обаче пред очите ми изплува образът на моята съпруга Естер, която отдавна е мъртва. Аз самият останах жив дълго само защото бях решил да свърша на всяка цена една работа, да присъствам на нейния справедлив финал. Но вече зная, че това никога няма да стане.
   Не изпитвам нито омраза, нито обида към германския народ. Всъщност народът никога не може да бъде лош – такива са само отделните индивиди. Прав е английският философ Бърк, като казва: „Не познавам начин, по който бих могъл да осъдя цяла нация.“ Колективната вина не може да съществува. Още в Библията се разказва как Бог поискал да унищожи Содом и Гомор, тъй като там живеели обзети от злото хора. Искал да ги унищожи заедно с жените и децата, но изведнъж открил, че сред тях живее и един праведник. Бог без колебание го пощадил. Следователно вината е толкова индивидуална, колкото и избавлението.
   Когато напуснах концлагерите на Рига и Щутхоф, когато оцелях след „похода на смъртта“ до Магдебург, когато през април 1945 година тялото ми беше освободено от английските войници, но душата ми остана в окови, аз мразех света. Мразех хората, мразех дърветата и камъните. Мразех ги, защото всички се бяха наговорили да ми причиняват страдание. Но най-много мразех германците. Хиляди пъти си задавах един и същи въпрос – защо Бог не ги беше поразил ведно с жените и децата им, защо не ги беше унищожил до последния човек, защо не беше превърнал в прах техните земи и градове. Заради тази крещяща несправедливост намразих и Него. Плачех от безсилна мъка, плачех, че Той беше изоставил мен и моя народ – неговите истински избраници. Тогава стигнах дотам, че се усъмних в Неговото съществуване.
   Но с течение на времето отново се научих да обичам. Да обичам камъните и дърветата, небето над мен, течащата през града река, бездомните кучета и котки, надничащите между паветата стръкчета трева, да обичам дори децата, които бягаха от мен, защото съм грозен. Не ги виня. Една френска поговорка гласи: „Да разбереш, означава да простиш.“ Когато човек успее да разбере хората с цялата им наивност и страх, с цялата им алчност и жажда за власт, с цялото им примирение и лековерие към онзи, който най-силно крещи – тогава човек може да прости. Да, може да прости всичко, което са сторили. Но не и да го забрави.
   Съществуват хора, чиито престъпления надхвърлят границите на възприятията. Именно затова такива престъпления не могат да бъдат опрощавани, а тук се крие и най-големият ни провал. Защото тези хора са все още сред нас разхождат се из нашите градове, работят в нашите канцеларии, обядват в нашите ресторанти, усмихват ни се и стискат ръцете ни, обръщат се с прозвището „камерад“ към наистина достойни хора. Провалът ни се крие във факта, че те продължават да живеят. При това живеят не като отхвърлени от обществото престъпници, а като уважавани граждани въпреки факта, че завинаги са омърсили един цял народ със своето индивидуално зло. Това според мен е провалът – моят, вашият, на всички.
   На края, с течение на времето, аз отново се научих да обичам Бога. Научих се отново да искам прошка от Него – прошка за всичко, което съм вършил в разрез с Неговите закони. А то никак не беше малко...

Издателство Емас

Досието О.D.E.S.S.A. в Хеликон

Досието О.D.E.S.S.A. в Books.bg