Стефан Цвайг >> Колекция новели

Двайсет и четири часа от живота на една жена, Фантастична нощ, Лепорела, Смут в чувствата и Улица в лунна светлина

   Моите студенти и колеги от факултета са се ръководили от добри намерения: ето, това е първият екземпляр от онова тържествено връчено и луксозно подвързано поздравление, което филолозите ми посветиха по случай моята шейсетгодишнина и трийсетгодишната ми дейност на университетски преподавател. Получило се е истинско животоописание; не липсва нито една статийка, нито едно тържествено слово, нито една незначителна рецензия от многобройните научни алманаси, които библиографското усърдие да не е изтръгнало от книжната гробница – целият ход на моето развитие е до този час очертан ясно и прегледно, стъпало по стъпало, също като добре пометено стълбище. Бих се показал наистина неблагодарен, ако не бях изпитал радост от тази трогателна старателност. Неща, които самият аз смятах за забравени и изчезнали, се връщаха групирани и подредени в нов облик: не, не мога да отрека, че аз, старецът, разгръщах страниците със същата гордост, с която ученикът се взира в свидетелството, получено от неговите учители, където за пръв път намира доказателство за способностите и стремежите си към научни занимания.
   И все пак: когато прелистих тези двеста грижливо изписани страници и точно прецених духовния си облик, не можех да не се усмихна. Такъв ли бе моят живот в действителност? Нима наистина се е извисявал толкова спокойно и целеустремено от първия до настоящия миг, както биографът го е подредил въз основа на документалния материал? Изпитах същото, когато за пръв път чух от грамофона собствения си глас: отначало изобщо не го разпознах – това несъмнено бе моят глас, ала само гласът, който възприемат останалите хора, но който самият аз не долавям чрез кръвта и чрез глъбините на своята същност. И така, аз, който посветих живота си на идеята да изобразявам хората въз основа на делата им и да овеществявам духовната структура на техния свят, именно чрез собствените си преживявания за пореден път осъзнах колко непроницаема е истинската сърцевина на характера във всяка съдба, пластичната клетка, от която покълват всички издънки на растежа. Ние изживяваме безброй секунди и все пак си остава само една-единствена, която довежда нашия цялостен вътрешен свят до кипеж, секундата, която (Стендал я е описал) предизвиква светкавична кристализация на душевния цъфтеж, напояван до този миг с всички необходими сокове – вълшебна секунда, досущ като онази на сътворението и подобно на нея скрита в топлата утроба на собственото тяло, незримо, недосегаемо, неосезаемо, неповторимо тайнство. Никаква алгебра на духа не е в състояние да я изчисли, никаква алхимия на предчувствието – да я отгатне, а собственият усет рядко може да бъде споходен от нея.
   Онази книга не съдържа нито дума за най-съкровената тайна на моето духовно развитие: ето защо не можех да не се усмихна. Всичко в нея е вярно – само че липсва най-същественото. Тя само ме описва, ала не ме изобразява. Просто разказва за мен, ала не ме разкрива. Грижливо стъкменият регистър обхваща двеста имена – липсва само онова, което излъчи същинския подтик към творчество, името на човека, който определи моята съдба, а сега – с удвоена мощ – отново ме връща към младостта ми. Споменати са всички, само не и той, който ме дари със словото и с чието дихание говоря: и ето че възприемам малодушното премълчаване като провинение. Цял живот рисувах образи на хора, вдъхвах живот на древни личности, за да бъдат възприети от съвремието, но тъкмо за онова, което бе най-съвременно за мен, не помислих никога: ето защо ще дам на нея, на любимата сянка, да пие от собствената ми кръв, както са правили по времето на Омир, за да може някогашният старец да ме заговори отново, да навести мен, застаряващия човек. Към всеизвестния свитък искам да добавя и един таен – съкровена изповед към учената книга – и заради него сам да си разкажа истината на моята младост.
   Преди да започна, разгръщам още веднъж онази книга, която претендира, че представя моя живот. И отново не мога да сдържа усмивката си. Не разбирам как са смятали да уловят съкровената ми същност, след като са застанали на погрешна отправна точка? Още първата им стъпка е неправилна! Някакъв съученик, изпълнен с добри намерения към мен, понастоящем таен съветник, ми приписва, че още в гимназията съм изпъквал сред всички останали ученици със страстната си любов към хуманитарните науки. Паметта ти изневерява, мили мой съветнико! За мен всичко хуманистично бе зле понасяна принуда, прегръщана със скърцане на зъби. Тъкмо защото като син на ректор в онова малко северногерманско градче откакто се помня възприемах образователната дейност само като начин за припечелване на насъщния, от малък намразих всичко, свързано с филологията: заради своето мистично предназначение да съхрани творческото начало, природата винаги насажда у детето недоверие и пренебрежение към увлеченията на бащата. Тя отхвърля удобното и безволево унаследяване, неусложненото продължаване и препредаване от поколение на поколение: отначало винаги насажда противоречия между сродните по дух и едва след мъчително плодоносно лутане позволява на по-младия да поеме по стъпките на своите предци. Достатъчно бе, че баща ми боготвореше науката, за да я възприема с моето чувство за себеутвърждаване като празно жонглиране с понятия; понеже сочеше за пример класиците, те ми се струваха нравоучителни и поради това – омразни. Заобиколен от книги, аз презирах книгите; тласкан от баща си все към духовното, аз се възмущавах от всички форми на обучението, предавано по писмен път; ето защо не е чудно, че с мъка се добрах до матура, а сетне упорито се възпротивих срещу следването под каквато и да било форма. Исках да стана офицер, мореплавател или инженер, но всъщност не изпитвах непреодолимо влечение към нито една от тези професии. Единствено отвращението от книжната и дидактичната страна на науката ме караше да предпочитам практическата действеност пред академизма. Ала баща ми, обзет от фанатично преклонение пред всичко, свързано с университетското обучение, настояваше да следвам – помогна ми единствено отслабналата му съпротива, благодарение на която успях да се спра на английска вместо на класическа филология (в крайна сметка приех двойственото решение с тайната мисъл, че владеенето на този морски език по-късно ще ме улесни да се издигна в моята безгранично жадувана кариера на мореплавател).
   Ето защо в онова curriculum vitae няма нищо по-погрешно от дружелюбното твърдение, че през първия берлински семестър съм овладял основите на филологическата наука, ръководен от именити професори – какво ли разбираше по онова време от лекции и доценти моето несдържано свободомислие! Спареният въздух, пасторски-монотонната и същевременно високопарна лекция ме изпълниха с такава умора още при първото бегло посещение на аудиторията, че трябваше да надмогна себе си, за да не оборя сънено глава върху банката – отново се сблъсквах с училището, от което смятах, че съм се изплъзнал, бях довлякъл след себе си класната стая с извисената катедра и заядливата дребнавост; неволно ми се стори, че от полустиснатите устни на тайния съветник се стича пясък – толкова размазано, толкова еднообразно се процеждаха думите от овехтялата студентска тетрадка в тежкия въздух. Породилото се още в ученика осезаемо подозрение, че е попаднал в духовна морга, където безразлични пръсти опипват с анатомическо безстрастие мъртва тъкан, болезнено се поднови в тази работилница за александрини, отдавна отживяла времето си – ала защитният инстинкт се усили многократно, когато едва изтърпял учебния час, тръгнах по улиците на града, на някогашния Берлин, който – извънмерно изненадан от собствения си растеж, напращял от мъжественост, покълнала твърде внезапно – излъчваше електричество от всеки свой камък, от всяка своя улица и неотразимо налагаше на всекиго бурно темпо, което по своята неутолима жажда много наподобяваше шемета на собствената ми мъжественост, която едва сега забелязвах. И двамата, аз и той, ненадейно израснали от строго протестантска и ограничена дребнобуржоазна среда, прибързано отдадени на новото опиянение от властта и възможностите, и двамата, градът и аз, младото, напуснало гнездото си момче, вибрирахме от неспокойствие и нетърпение като същинско динамо. Никога не съм разбирал, не съм обичал Берлин така, както тогава, защото – подобно на този преливащ, топъл рояк от хора — и всяка моя клетка напираше към ненадейно развитие. Къде на друго място нетърпението на бурната младост би могло да се прояви така, както в пулсиращата утроба на неговата знойна, великанска снага – снагата на този нетърпелив, излъчващ сила град! Той ме привлече отведнъж, втурнах се в него, спуснах се по артериите му, любопитството ми трескаво опипа цялата му каменна и все пак топла снага – от зори до мрак се шляех по улиците му, стигах до езерата, промъквах се в тайниците му: да, вместо да се отдам на следването, аз се хвърлих с истинско безразсъдство из всевъзможните приключения на разузнаването. Ала въпреки това изсилване аз се подчинявах всъщност на една особеност на моята природа: още като дете бях неспособен да върша едновременно повече от две неща, веднага ставах безчувствен към всяко друго занимание; винаги и навсякъде проявявах единствено този праволинеен замах – до ден-днешен обикновено се вдълбочавам дотолкова фанатично в някой проблем на своята работа, че не го изоставям, преди да усетя сетното, най-сетното му издихание... Из Смут в чувствата

(Откъсът е по превода на Ива Илиева, 1987)

Издателство Унискорп

Стефан Цвайг. Колекция новели в Pimodo

Роберт Музил >> Човекът без качества [ Томове 1 и 2 ]

Сега не съм известен, това ще се случи след смъртта ми. РМ

   Схемата на този успех навсякъде бе една и съща; озарен от вълшебната светлина на богатството си и от мълвата за значимостта си, той неизменно имаше вземане-даване с хора, които го превъзхождаха в своята област, но го харесваха като неспециалист, натрупал поразителни знания по тяхната специалност, който ги караше плахо да се снижават, защото олицетворяваше връзката на техния свят с други, напълно неведоми за тях светове. Така съвсем естествено успяваше да създаде в компанията на хора, ограничени в определена област, впечатление за цялост и широта...

   Притежаваше таланта никога да не демонстрира превъзходство в нещо доказуемо и специфично, но затова пък да изплува на повърхността във всяка ситуация благодарение на някакво свое подвижно и ежеминутно саморегулиращо се равновесие, което вероятно е основното качество на всеки политик, но Арнхайм бе убеден, че е дълбока тайна. Наричаше това „тайна на целостта“. Защото и красотата на човека не се състои в почти нищо отделно взето и видно с просто око, а в онова вълшебно „нещо“, което обръща в своя полза дори малките некрасиви неща; по същия начин и безмерната доброта и любов, достойнството и величието на човешкото същество почти не зависят от онова, което то върши, а по-скоро са в състояние да облагородят всичко, което върши. По неведом начин животът дава предимство на цялото пред частното. Колкото и малките хора да притежават както добродетели, така и недостатъци, само големият човек успява да придаде значимост на своите качества; и ако тайната на неговия успех се състои в това, че този успех не може да бъде обяснен с нито една от заслугите му и с нито едно от качествата му, тъкмо наличието на сила, по-могъща от всяко от проявленията ѝ, представлява тайната, върху която се основава всичко велико в живота. Така твърдеше Арнхайм в една от своите книги и след като го бе написал, почти бе повярвал, че е хванал свръхестественото за края на плаща, за което и прозрачно намекваше в текста...

Преводач Любомир Илиев

Издателство Атлантис КЛ

Човекът без качества Томове 1 и 2. Комплект в Pimodo

Херман Брох >> Сомнамбулите

За разпадането на ценностите...

   През 1888 година господин фон Пазенов беше вече на седемдесет и когато го срещнеха по улиците на Берлин, някои хора изпитваха странно и необяснимо чувство на неприязън, нещо повече, в тази си неприязън те дори твърдяха, че имат насреща си злобен старец. Дребен на ръст, но със съразмерно телосложение, не кльощав, ала не и шишкав, той имаше отлична фигура, а цилиндърът, който обикновено си слагаше в Берлин, съвсем не правеше смехотворно впечатление. Носеше брадичка ала кайзер Вилхелм Първи, само че по-късо подстригана, а по страните му нямаше и помен от бялото кече, което придаваше на външността на владетеля известна фамилиарност; дори в косата му, която се бе запазила гъста, само тук-там се провиждаше някоя сива нишка; въпреки седемдесетте му години тя бе останала руса както на младини, с онзи рижо-рус цвят, който напомня изгнила слама и всъщност не подхожда на възрастен човек, на чиято глава очакваш да видиш нещо по-достолепно. Но господин фон Пазенов бе свикнал с цвета на косата си, а и монокълът му се струваше напълно подходящ за неговата възраст. Застанеше ли пред огледалото, съзираше в него същото лице, което го бе гледало оттам и преди петдесет години. Ето защо господин Пазенов не беше недоволен от себе си, колкото и да имаше хора, които да не одобряват външността на възрастния човек и да не могат да схванат, че все пак би се намерила жена, която да го гледа с жадни очи и страстно да го прегръща; според тях би трябвало да са му достъпни единствено полските слугини в неговото имение, с които може да си позволи и известна истерична, но все пак донякъде властна агресивност, нерядко присъща на нисичките мъже. Дали това е вярно не се знаеше, но така мислеха и двамата му сина, ето защо беше разбираемо, че той не би споделил мнението им. Пък и гледната точка на синовете често е субективна, тъй че по-лесно би било да бъдат упрекнати в несправедливост и пристрастност, въпреки неособено приятното чувство, което обземаше човек още при вида на господин фон Пазенов и което дори се усилваше, когато той отминеше, а погледът продължаваше да го следи в гръб. Тук се крие навярно и обяснението за абсолютно неопределимата му възраст, понеже не се движеше нито като старец, нито като младеж, нито като мъж в разцвета на силите си. И понеже съмнението поражда неприязън, нямаше нищо чудно, ако някои минувачи възприемаха тази негова походка като лишена от достойнство, като безцеремонна и неизискана, като умишлено дръзка и насилено коректна. Разбира се, походката издава темперамента; но все пак не е трудно да си представим как някой заслепен от омраза младеж хуква обратно, да препъне онзи, който върви така, да го повали, да му счупи краката, веднъж завинаги да унищожи тази походка. А той си крачи бързо-бързо и право напред, с високо вдигната глава, както правят повечето хора с нисък ръст, и понеже държи гърба си много изправен, малкият му корем се оказва леко издаден, би могло дори да се каже, че го носи пред себе си, дори че ведно с него носи нанякъде цялата си личност, като неугледен подарък, нежелан от никого. Ала тъй като такова сравнение само по себе си нищо не обяснява, възмущението изглежда неоснователно и човек би могъл дори да се засрами от него, докато внезапно не забележи бастунчето покрай нозете. Движенията на бастунчето са разчетени, то се вдига почти на височината на коленете, замира за миг в силно тропване по земята и отново се въззема, а нозете пристъпват редом с него. Те също се вдигат по-високо от обикновено, върхът на обувката се извърта някак си прекомерно навътре, сякаш в знак на пренебрежение иска да покаже подметката си на оногова, който идва насреща му, а токът нанася отривист и силен удар по паважа. Така бастунчето и краката вървят успоредно и внезапно възниква представата, че ако този мъж се бе родил като кон, би бил раванлия; но най-страшното и противното тук е, че този раван е трикрак, че е произведен от подвижна тринога. И те обзема ужас при мисълта, че тази трикрака целеустременост по всяка вероятност е точно толкова фалшива, колкото и праволинейността, и движението напред: насочени са към Нищото! Така не върви никой от онези, които имат сериозни намерения, и ако за миг ни осени мисълта за някой лихвар, който е дошъл в бедняшката къща за коравосърдечно прибиране на дълговете, веднага ще проумеем, че този образ е твърде слаб, твърде земен и ще осъзнаем, че тъкмо така се шляе дяволът или куцука трикракото куче, че този праволинеен зигзаг… но стига толкова; всичко това като нищо може да му хрумне на човек, ако – прикрит зад маската на любезността – разчлени с омраза походката на господин фон Пазенов. В края на краищата подобно разчленяване може да се приложи за мнозинството от хората. И винаги нещо няма да е както трябва. Дори начинът на живот на господин фон Пазенов да не беше толкова изтощителен и той да не отделяше чак толкова време за изпълнението на чисто формални и тям подобни задължения, които води със себе си достатъчно обезпеченото състояние, той пак би бил зает човек, което съответстваше на същността му, а безцелното шляене изобщо не му подхождаше. Два пъти годишно посещаваше Берлин, неизменно с много задачи. Сега отиваше при малкия си син, премиер-лейтенанта Йоахим фон Пазенов... 1888. Пазенов или Романтиката

Издателство Алтера

Сомнамбулите в Хеликон

Сомнамбулите в Books.bg

Стефан Цвайг >> Опиянението от промяната

В средата зее дълбока яма, която не мога да прескоча. Стефан Цвайг за романа

Младата Кристине получава телеграма.
Богатата ѝ леля от Америка я кани на почивка в швейцарските Алпи. В курорта Енгадин девойката попада в света на богатите и отначало плахо, но после все по-уверено го завладява. Промяната я опиянява и тя напълно забравя за стария си начин на живот… докато един прекрасен ден е принудена да се върне в него. Сгромолясва се пак в сивото, безпощадно ежедневие на мизерията.
Но съдбата за втори път ѝ подава ръка...

Издателство Унискорп

Опиянението от промяната в Хеликон

Опиянението от промяната в Books.bg