>> Японски разкази

Двуезично издание

Сборникът с къси разкази на знаменитите японски писатели от края на XIX и началото на XX век Акутагава Рюноске, Аришима Такео, Куникида Доппо, Масаока Шики, Шига Наоя и Шимаки Кенсаку, среща почитателите на японската литература както с вече издавания у нас Акутагава Рюноске, така и с по-малко известни до този момент у нас майстори на словото.

Разказите (с изключение на Мандарините) в книгата са преведени за пръв път на български език.

Съставители и преводачи са Людмила Холодович (доктор на филологическите науки, дългогодишен преподавател по съвременен японски език и японска литература в Софийски университет „Св. Климент Охридски“) и Александър Киров (докторант по съвременен японски език, завършил специалност „Японистика“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, многократно специализирал в различни японски университети и Центъра за японски език към Японската фондация).

Издателство Изток-Запад (2015)

Боян Биолчев >> Държавата Урария

Човек и добре да живее, няма време да търси смисъл в живота...

   ... Като живее лошо, пък не е убеден, че в това има някакъв смисъл. В общи линии, ако сме живи, си живеем ей така.

   Собственият ми живот е кълбо от спомени без всякаква връзка, купчина амбиции, лишени от елементарен порядък и методичност, тълпа въображаеми любови, в която истинските си правят място с лакти, порой от излишни думи, небрежна глухота и безпочвено ококорен поглед.

   И накрая винаги една малка гроздова.

Издателство Захарий Стоянов

Държавата Урария в Pimodo

Деян Енев >> Ези-тура

Една от онези книги, които ти се иска да мушнеш в ръцете на приятел, без обяснение и без причина. Да му кажеш само: Чети!... Мирослав Пенков

   По улица „Раковски“ можеш да срещнеш кого ли не. Даже себе си можеш да срещнеш като по-млад, от времето, когато „Будапеща“ и „Прага“ бяха най-модерните заведения в столицата. И онзи просяк ще видиш, подпрял гръб на празните бетонни цветарници между ресторантите „Прага“ и „Будапеща“ в дъжд и пек, в студ и мраз, година след година, навел надолу бялата си глава. Картонената кутия пред него е единствената му връзка с минувачите. Той не проси агресивно като други свои събратя, не се криви, не показва раните си, не зове неистово Бог. Седи на голия тротоар и гледа надолу. Доскоро на коленете му неизменно лежеше едно чорлаво момченце. Навярно просякът му беше дядо. Момченцето все спеше. Минавал съм стотици пъти по улица „Раковски“. Просякът винаги беше на поста си, със заспалото момченце в скута. Понякога се питах какво ли сънува това момченце...

   Последния път, когато минах по „Раковски“, беше навалял тънък бял снежец. Беше неделя сутрин и улиците бяха пусти. Между ресторантите „Прага“ и „Будапеща“ зърнах отново просяка. Седеше си на обичайното място на тротоара в обичайната си поза, сякаш се беше вкаменил. В кутията пред него имаше няколко левчета, поръсени със снежец. На коленете на човека обаче наместо момченцето сега спеше едно куче, малко кафяво куче с чорлава козина. Ако бързаш много, даже няма и да забележиш, че вместо момченце на коленете му лежи кученце. Сънят. Пролог

Издателство Сиела

Ези-тура в Хеликон

Ези-тура в Books.bg