Анита Тарасевич >> С цвят на слънчогледи, с дъх на лято

Към изчезващото, но и намиращо себе си българско село

   Селцето е малко и слънчево. Изникнало е на равно и просторно място, цялото на показ. Нищо не закрива златните слънчогледови пространства след къщите чак до хоризонта.

   Ниските дървета едва успяват да направят сянка в малките дворчета. Там, където не е имало грижа с години и не са били рязани, захлупват поддалите каменни огради и рушащите се къщи.

   Запустение и забрава владеят тъмните и влажни сенки на тези дворове. Сякаш никой с години не се е връщал тук. По вратите личат останали парчета от некролози, мокрени от дъждовете, сушени от слънцето, късани от ветровете – може би и те се опитват да отлетят нанякъде, където и да било другаде, само да не останат тук. През счупени прозорци се виждат сиви парчета от пердета. Дограмите са изкривени, комините – паднали, покривите – накъдрени, на места – с липсващи керемиди; самите керемиди са изтънели като хартия, мазилката е изронена до камък или тухла. Тухлите са сиви – от влагата, която не може да изсъхне в сенките на израслите дървета. Или от сълзите на предците? Дворове на забравата.
   Тук-там обаче между тези острови на запустението от двете страни на междуградския, също почти пуст, път се откроява и друго – дворове с бели, искрящи камъни на оградите, с подновена външна мазилка на къщите в искрящи цветове, с наскоро боядисани дограми и бели пердета. Комините гордо сочат към небето. Като че с вълшебната си пръчка магьосник случайно е посочил и е създал за един миг тези цветни островчета сред общата тъга като доказателство за способностите си. Сякаш като в компютърна игра някои от дворчетата вече са получили стопани, а други още търсят своите играчи. Или обратно – играта привършва и отказалите се да продължат, оставят запустение след себе си...
   Дърветата и храстите тук са подстригани, дворовете – прекопани, пъчат се лехите с домати и краставици; но най-хубавото са цветята. Накачулени в саксии по стълбищата на къщите, по прозорците, по верандите, по оградата, по продължение на пътеката, под лозите, край чешмите; шарени, живи, завладяват с цветовете си въздуха. Мушката, сакъзчета, камшици, невени, хортензии, латинки, карамфили, рози, ружи, цинии, космос, парички, лилиуми, острите ножове на ирисите, калдъръмчета, подрязани чимшири, фунийки, петунии, гладиоли и още знайни и незнайни, най-различни, изсипани като от рог на изобилието цветя... Подредени като за изложба, уж тихи и смълчани като цялото селце, те сякаш крещят с ярките си багри.
   Още нещо подсказва, че все още има живот тук, че цветята не са дело на неизвестен магьосник, а дворовете не са само мираж и оптическа измама за пътуващия през селото – пред някои от портите край междуградския път има сергии и на тях са сложени за продаване кратунки, боб, бял и жълт фасул, пъпеши, дини, лук, чесън, домати и краставици, тиквички, всичко, което нечии трудолюбиви ръце са отгледали в населените дворове. До някои от сергиите седят и клюмат в жегата възрастни жени, други сергии стърчат сами, но е явно, че и край тях в сенките на крайпътните дървета има човек.

   Някои от минаващите коли спират – пътниците се интересуват за цените; след това мъж или жена ще слезе, ще купи нещо или колата просто ще отпраши по пътя

. Малка, зелена като жабче кола спира пред една от сергиите. Зад кормилото е млада жена. Държи в ръка листче, поглежда го, поглежда към табелката с номера на вратата на двора. После излиза колебливо, вдигнала над очите си големи слънчеви очила, мушнала листчето в джобчето на късия панталон. Разкършва крака, разтърсва коси.

   До сергията няма никого, но в двора внезапно настъпва раздвижване, като че невидим бутон е дал старт на някакво действие и играта е започнала; през отворената желязна врата чевръсто излиза възрастна жена с побеляла коса, облечена в рокля с къси ръкави, с копчета отпред, и избеляла престилка на кръста; опитва се да подтичва бързо по очуканите плочки, клатушка се наляво-надясно върху изкривените си в коленете като буквата “о” крака.
   – Добър ден. Кажи, чедо, какво искаш, влязох за малко на сянка, че гледай какво слънце е тук...уууух… Лято.

   – Добър ден – казва момичето, което е огледало без особен интерес сергията, после погледът му се впива изпитателно в грапавото лице на жената.

   – Кажи какво искаш – настоява жената, като плахо посочва продукцията си – доматите са съвсем пресни, сега ги откъснах. Бобът е хубав, лесно се вари, жълтият е без конци, толкова сладък – ще видиш. А пъпешите се топят, и чесънът, и лукът – всичко ни е чисто тук, от природата...

   – А кратунките, по колко са? – момичето не поглежда към похвалената продукция. Очите му все така търсят нещо по лицето на жената.

   – А, кратунките – разочарована е жената, – и те са хубави, вземи си, по три лева са малките, по четири – големите… – казва го почти като въпрос, сякаш не знае дали това е подходящата цена и просто налучква.

   Момичето най-накрая откъсва очи от лицето ѝ, отправя поглед зад жената, към разноцветния двор.

   – Много цветя имате – казва то с почуда. – И в другите дворове гледах – цветя, цветя... Прииска ми се да сляза и да видя... Много красиво, шарено...    – А, цветя! – казва жената, обръща се и тя към двора. – Има, не е като да няма... Ела да видиш, ако искаш – и сочи навътре. – И цветя имам, ама не ги късам, не мога да ти дам.

   И добавя по-меко:

   – Но можеш да ги видиш, ела...

Всичко, заради което

Издателство Труд (2015)

Густав Майринк >> Голем. Белият доминиканец. Разкази

Отношение към литературата и поезията: никакво. ГМ

   – Ето, виждате ли – извика Цвак – Не е ли въпиюща несправедливост това, че едно творение, което съдържа в себе си ключовете за блаженство и за тълкуване на Библията...
   Хилел го прекъсна:
   – Само някои ключове.
   –Добре, да кажем само някои! Че такова едно творение, поради високата си цена и голяма рядкост, е достъпно днес само за богатите. То съществува, слушал съм, в един единствен екземпляр, който се пази досега в Лондонския музей. И при това на халдейски, арамейски, еврейски и не зная още на какъв език? Та нима в живота си аз съм имал възможност да уча тези езици, или да отида в Лондон?
   – Тъй силни ли са били желанията ви за това? – попита Хилел с лек присмех.
   – Да си кажа искрено, не – призна малко смутено Цвак.
   – Тогава не трябва да се оплаквате – промълви сухо Хилел, – който не жадува познанията с всички клетки на тялото си, както задушаващият се без въздух човек – той не може да прозре тайните на господа... Из Голем

Преводач Светослав Минков

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад (2015)

Голем. Белият доминиканец в Pimodo

Антология >> Разбойници

21 истории от Джордж Мартин, Джилиан Флин, Джо Абъркромби, Нийл Геймън, Кери Вон, Патрик Ротфус, Скот Линч, Чери Прийст, Гарт Никс, Кони Уилис...

   Всички обичат разбойниците

... макар че понякога съжаляваме за това.

   Мошеници, измамници и негодяи. Нехранимайковци, крадци, изменници и вагабонти. Лоши момчета и момичета. Хитреци, съблазнители, изкусители, използвачи, фалшификатори, позьори, авантюристи, негодници... те са познати с много имена и се появяват отново и отново във всякакви истории, във всички жанрове на земята, в митовете и легендите... както и в историята на човечеството, разбира се. Те са децата на Локи от скандинавските саги и братята на Койота от индианските митове. Понякога са герои. Друг път са злодеи. Но най-често са нещо по средата, в различни нюанси на сивото... а сивото отдавна е любимият ми цвят. Защото е много по-интересно от черното или бялото.
   Предполагам, че винаги съм си падал по разбойниците. Когато бях малко момче през петдесетте, понякога ми се струваше, че половината предавания по телевизията са семейни комедии, а другата половина – уестърни. Баща ми обожаваше уестърни, така че съм ги гледал всичките – безкраен парад от пазители на закона и шерифи от Дивия запад, до един с квадратни челюсти, един от друг по-героични. Шериф Дилън беше като канара, Уайът Ърп беше смел, дързък и безстрашен (буквално – точно това беше текстът на песента по време на началните надписи), а колкото до Самотния рейнджър, Хопалонг Касиди, Джин Отри и Рой Роджърс, те бяха истински герои – благородни, достопочтени, идеални модели за подражание на всяко подрастващо момче... но някак си нито един от тях не ми се струваше истински. Любимите ми герои от уестърните бяха двамата, които разчупваха този калъп: Паладин, който се обличаше в черно (като злодей), когато беше на мисия в прерията, и като женствено конте, когато беше в Сан Франциско, „запознаваше се“ (на това място следва многозначително прокашляне) с различна красива жена всяка седмица и предлагаше услугите си за пари
   (а истинските герои не се интересуваха от пари); и братята Маверик (особено Брет), които бяха очарователни мошеници и предпочитаха комарджийската униформа от черен костюм, тънка вратовръзка и луксозна жилетка пред традиционното шерифско елече, значка и бяла шапка, а освен това беше много по-вероятно да ги видиш на масата за покер, отколкото като участници в престрелка.
   И знаете ли какво, от дистанцията на времето сериалите „Маверик“ и „Револвер под наем“ изглеждат много по-адекватно от повечето традиционни уестърни, създадени по същото време. Може да възразите, че са имали по-добри сценарии, по-добри актьори и по-добри режисьори от повечето останали „конни опери“ в конюшнята на телевизията, и няма да сгрешите... но аз си мисля, че и факторът „разбойници“ има нещо общо с това.
   Но не само почитателите на старите телевизионни уестърни могат да оценят един добър разбойник. Истината е, че разбойникът е архетипен герой, който прекосява границите на всякакви медии и жанрове... Въведение, ДРРМ

Съставители Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа

Преводач Богдан Русев
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела (2015)

Разбойници в Pimodo

Махмуд ал-Римауи >> Обаждане посред сън

Пестеливо, нюансирано, проникновено...

   Робът!

   Господарят е тежко болен, страда от безсъние и загуба на апетит. Не приема и вода, след като хората въстанаха срещу него и обсадиха стените на двореца му, като стегната гривна на китката. Скоро заудряха с все сила по портите му.
   Роб е, въпреки случващото се наоколо, не можа да изтърпи повече и накрая помоли господаря си да го освободи за кратко, за да може да грабне оръжието и да защитава, както е редно, своя вечен господар и неговия дворец.
   Господарят е проницателен. Съгласи се веднага с голяма радост и уточни, че ще премахне оковите от глезените на своя роб. Ще гледа също така да удължи веригите, за да може робът да пълзи по-удобно.

Преводач Хайри Хамдан

Художник Иво Рафаилов

Издателство Ерго (2015)

Обаждане посред сън в Pimodo

>> Японски разкази

Двуезично издание

Сборникът с къси разкази на знаменитите японски писатели от края на XIX и началото на XX век Акутагава Рюноске, Аришима Такео, Куникида Доппо, Масаока Шики, Шига Наоя и Шимаки Кенсаку, среща почитателите на японската литература както с вече издавания у нас Акутагава Рюноске, така и с по-малко известни до този момент у нас майстори на словото.

Разказите (с изключение на Мандарините) в книгата са преведени за пръв път на български език.

Съставители и преводачи са Людмила Холодович (доктор на филологическите науки, дългогодишен преподавател по съвременен японски език и японска литература в Софийски университет „Св. Климент Охридски“) и Александър Киров (докторант по съвременен японски език, завършил специалност „Японистика“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, многократно специализирал в различни японски университети и Центъра за японски език към Японската фондация).

Издателство Изток-Запад (2015)

Чарлс Буковски >> Най-красивата жена в града

28 разказа

   От пет сестри Кас беше най-младата и най-красивата. Кас беше най-красивата жена в града. Полуиндианка, с гъвкаво и странно тяло, с тяло змийско и огнено, и с очи, които му отиваха. Беше дух, затворен в лампа, но не можещ да бъде задържан в нея. Косите ѝ бяха черни, дълги и копринени, със свой собствен живот, така както и тялото ѝ. Кас или имаше прекрасно настроение, или въобще нямаше. Никога не беше равнодушна. Някои я мислеха за луда. Глупаците го мислеха. Глупаците никога нямаше да разберат Кас. Мъжете смятаха, че тя е просто машина за секс и пет пари не даваха дали е смахната или не. А Кас танцуваше, флиртуваше, целуваше мъжете, но щом дойдеше време да го прави с тях, Кас винаги намираше начин да им се изплъзне и да офейка.
   Сестрите ѝ я обвиняваха, че съсипва красотата си и че въобще не използва ума си, а Кас имаше и ум, и душа: рисуваше, танцуваше, пееше, правеше някакви малки фигурки от глина, а когато някой носеше в сърцето или в тялото си рана, Кас искрено страдаше за него. Просто умът ѝ беше нещо различно, умът ѝ просто не беше практичен. Сестрите ѝ я ревнуваха, защото привличаше техните мъже и се сърдеха, че не ги използва достатъчно. Най-често беше добра с по-грозните. От красавците се гнусеше. „Нямат душа – казваше, – нямат живец вътре. Само дето са направени от съвършени малки ушни извивки и нарисувани нослета… Повърхност и нищо под нея...“ Имаше характер, граничещ с лудостта. Имаше характер, който някои наричаха лудост.
   Баща ѝ го бе уморил алкохолът, а майка ѝ бе избягала, оставяйки момичетата сами. Отишли при някакъв роднина, който ги изпратил в манастир, за да се образоват някак си. Манастирът бил тъжно място по-скоро за Кас, отколкото за сестрите ѝ. Момичетата ревнували Кас и Кас ги биела. По цялата ѝ лява ръка имаше следи от бръснач, спомен от две кавги. Имаше и един зараснал белег на лявата буза, който, вместо да намалява красотата ѝ, я подчертаваше още повече.
   Срещнах я една вечер в бара Уест Енд, скоро след излизането ѝ от манастира. Понеже беше най-малката от сестрите, излезе последна оттам. Влезе и седна до мен. Бях най-грозният мъж в града и сигурно затова ме избра.
   „Едно питие?“ – я попитах.
   „Да, може.“
   Струва ми се, че не сме говорили нищо особено онази вечер. Ако имаше нещо необикновено, това беше красотата на Кас. Тя ме избра и това е всичко. Никакъв натиск. Обичаше да пие и пи доста. Сервираха ѝ, макар да не изглеждаше пълнолетна. Може би имаше фалшив паспорт, не знам. Но винаги, когато излизаше от тоалетната и идваше да седне до мен, аз се надувах. Беше не само най-красивата жена в града, но и една от най-красивите жени, които бях срещал. Прекарах ръката си около кръста ѝ и я целунах.
   „Мислиш ли, че съм хубавица?“ – попита.
   „Да, разбира се, но има и нещо друго... нещо повече от това...“
   „Всички ме обвиняват, че съм хубавица. Какво ще кажеш, вярно ли е?“
   „Хубавица не е точната дума, не с достатъчна за теб.“
   Кас отвори чантата си. Помислих, че търси носната си кърпичка. Извади оттам дълга игла за шапки. Преди да успея да я спра, прекара иглата през носа си, малко над ноздрите. Бях ужасен и омерзен. Погледна ме и се усмихна.
   „Сега красива ли съм? Не е ли така, момче?“
   Издърпах иглата и сложих кърпичката си на раната. Няколко клиенти и барманът я бяха видели. Барманът се приближи към нас.
   „Виж какво – каза на Кас, – ако го повториш още веднъж, ще те изхвърля. Тука нямаме нужда от твоите спектакли.“
   „А бе приятел, я се еби в гъза.“ – му каза.
   „Защо не я оправиш.“ – ми каза барманът.
   „Сама ще се оправи.“ – казах.
   „Този нос си е мой – каза Кас – и мога да правя с него каквото, по дяволите, ми скимне!“
   „Недей – казах, –– боли ме.“
   „Искаш да кажеш, че теб те боли, когато пъхам игла в собствения си нос?“
   „Да, това имам предвид.“
   „Добре де, няма да се повтори. Усмихни ми се сега!“
   Целуна ме, смеейки се, като държеше кърпичката на носа си. Когато барът затвори, тръгнахме за вкъщи. Имах малко бира, която изпихме, приказвайки. Тогава разбрах, че тя е човек, изпълнен с добрата и нежност. Раздаваше се, без да го разбира. И едновременно се въргаляше в мрака на дивотата и несвързаността. Шизофреничка. Една прекрасна и чувствена шизофреничка. Може би някой мъж или нещо друго щеше завинаги да я унищожи. Не ми се искаше да съм аз.
   Легнахме и, след като угасих светлината, Кас ме попита:
   „Сега ли искаш или сутринта?“
   „Сутринта“ – казах и ѝ обърнах гръб.
   Сутринта станах, направих две кафета, сервирах ѝ едното в леглото. Усмихна се.
   „Ти си първият мъж, който не пожела да го направим вечерта.“
   „О’кей – казах, – никой не е казал, че трябва да го направим непременно.“
   „Не, чакай, искам го сега. Само малко да се пооправя.“
   Кас влезе в банята. Излезе бързо. Беше съвършена – дългата ѝ черна коса блестеше, очите и устните ѝ блестяха, цялата блестеше. Със спокойни жестове ми показа тялото си и се мушна под чаршафа.
   „Ела, любовнико!“
   Приближих се.
   Приемаше целувките ми с всеотдайност, без да бърза. Ръцете ми потърсиха нейното тяло, погалиха косите ѝ. Влязох. Беше топла и тясна. Започнах да се движа бавно, исках да продължим много. Очите ѝ бяха заковани в моите.
   „Как се казваш?“ – попитах.
   „Какво, по дяволите, те интересува?“ – попита.
   Засмях се и продължих. След това се облече, заведох я пак в бара, но не можах да я забравя. Тъй като по онова време не ходех на работа, спах чак до два часа на обяд, после станах и четох вестник. Бях в банята, когато влезе с едно огромно, като ухо на слон, листо.
   Разтвори ми листото.
   „Откъде знаеш, че ще съм в банята?“
   „Знаех.“
   Почти всеки ден Кас идваше, когато бях в банята. Беше по различно време, но тя много рядко бъркаше и винаги ми носеше по едно огромно листо. После се любехме.
   Един-два пъти ми се обадиха по телефона през нощта и тичах да платя гаранция, за да я извадя от затвора, където я бяха вкарали за пиянство и неприлично държание.
   „Кучета мръсни – казваше, – мислят, че като те черпят по едно питие, ще им легнеш в леглото.“
   „Щом приемаш черпенето, сама си търсиш белята.“
   „Мислех, че се интересуват от МЕН, а не от тялото ми.“
   „Аз се интересувам и от теб, и от тялото ти. Но се съмнявам дали повечето мъже могат да видят в теб нещо повече от едно тяло.“
   Заминах от града за шест месеца, поскитах малко и се върнах. Не бях забравил Кас, но имахме няколко караници, пък и ми се щеше да мръдна малко, да попътувам. Когато се върнах, мислех, че е заминала някъде, но след половин час я видях да влиза в бара Уест Енд и да сяда до мен.
   „Върна ли се бе, копеле?“
   Поръчах ѝ едно питие. Погледнах я. Носеше рокля с висока яка. Никога не я бях виждал облечена така. А под всяко око беше мушнала по една карфица със стъклена глава. Виждаха се само стъклените глави, но там бяха и двете карфици, забити, пъхнати в кожата ѝ.
   „Дявол да те вземе, още ли се опитваш да разрушиш красотата си?“
   „Не бе, глупчо, това е мода!“
   „Ти си луда.“
   „Стана ми мъчно за теб.“ – каза.
   „Има ли някой друг?“
   „Не, никой няма, само ти си. Но правя пиаца. Струва десет долара. За теб обаче – без пари.“
   „Махни тези карфици!“
   „Не, много са на мода.“
   „Правят ме нещастен.“
   „Сигурен ли си?“
   „Да те вземат мътните, да, сигурен съм.“
   Кас бавно издърпа карфиците и ги сложи в чантата си.
   „Защо се караш с красотата си? – я попитах. Защо не щеш да се сприятелиш с нея?“
   „Защото хората смятат, че това е единственото нещо, което имам. Красотата не е нищо, красотата изчезва. Не можеш да разбереш какъв късмет имаш, че си грозен, защото, когато някой те харесва, знаеш, че е за нещо друго.“
   „Добре – казах, – страшен късметлия съм.“
   „Не искам да кажа, че си грозен. Просто така смятат хората. Имаш много интересно лице.“
   „Благодаря.“
   Обърнахме още по едно.
   „Какво вършиш сега?“ – попита.
   „Нищо. Нищо не мога да върша. От нищо не се интересувам.“
   „Аз също. Ако беше жена, би могъл да станеш проститутка.“
   „Не мисля, че бих могъл да понасям тесни контакти с толкова много непознати. Уморително е.“
   „Прав си, уморително е, всичко е уморително.“
   Тръгнахме си заедно. По пътя се заглеждаха по нея. Беше прекрасна, може би още по-красива от преди.
   Пристигнахме вкъщи, отворих една бутилка вино, разприказвахме се. С Кас винаги си лафехме много добре. Говореше тя малко, после замълчаваше, започвах аз. Разговорът вървеше лек и свободен. Много тайни откривахме заедно. Когато говорехме за нещо красиво, Кас се смееше, смееше се от сърце. Беше като голямата радост, която излъчва огънят. Говорейки, започнахме да се целуваме, притиснахме се един в друг. Бяхме възбудени и искахме да легнем. Тогава Кас съблече роклята си и го видях – един грозен и извит белег на гърлото ѝ. Дълъг и дълбок.
   „Дявол да те вземе – казах, – дявол да те вземе, какво си направила?“
   „Опитах със счупена бутилка една вечер. Не ти ли харесвам вече? Не съм ли красива?“
   Дръпнах я в леглото и я целунах. Тя се отдръпна и се засмя.
   „Някои клиенти дават десетарката, а след като се съблека, отказват да го правят. Но вече са платили. Много е смешно.“
   „Да – казах, – ще пукна от смях... Кас, моя мила кучко, обичам те, стига си се самоунищожавала. Ти си най-живата жена, която познавам.“
   Целунахме се пак. Кас плачеше без глас. Усещах сълзите ѝ. А дългите ѝ коси се вълнуваха върху мен като черното знаме на смъртта. Любихме се и любовта ни беше бавна, спокойна и прекрасна.
   Сутринта Кас стана и приготви закуската. Изглеждаше спокойна и щастлива. Пееше. Бях още в леглото и се наслаждавах на нейното щастие. Дойде при мен и ме дръпна.
   „Ставай, копеле! Измий си лицето и пишката и ела да се забавляваме!“
   Онзи ден я заведох на плаж. Беше делник, лятото беше още далече и наоколо беше пусто, по прекрасен начин. Скитници, загърнати в дрипите си, спяха по пясъка. Други, седнали на дървените пейки, си поделяха бутилка вино. Наоколо летяха чайки, обезумели и безгрижни. Възрастни дами по на седемдесет-осемдесет години, насядали по пейките говореха за продажби на наследства от земи на мъртви съпрузи, убити от монотонното и тъпо живуркане. Някакво странно спокойствие се простираше навсякъде и вървяхме, и лягахме, и не приказвахме много-много. Толкова просто и толкова красиво беше да сме заедно. Купих два сандвича, пиене и пуканки и похапнахме, седнали върху пясъка. Прегърнах Кас и така сме заспали за около час. Беше по-хубаво и от любене. Беше един непрекъснат поток, без никакво напрежение. Когато се събудихме, се върнахме вкъщи и приготвих нещо за вечеря. Предложих на Кас да заживеем заедно. Гледаше ме известно време неподвижна и накрая бавно каза: „Не.“ Заведох я в бара, почерпих я едно питие и си тръгнах. На другия ден намерих работа в един завод и бачках цяла седмица. Бях много уморен, за да излизам, но в петък вечер минах през Уест Енд. Седнах и зачаках Кас. По едно време, когато вече бях доста пиян, барманът ми каза:
   „Съжалявам за гаджето ти.“
   „Какво се е случило?“ – попитах.
   „Съжалявам. Не знаеш ли?“
   „Не.“
   „Самоубийство. Вчера я погребаха.“
   „Погребаха ли я?“ – попитах. Бях сигурен, че всеки момент ще я видя да влиза.
   „Сестрите ѝ я погребаха.“
   „Самоубийство ли? Би ли ми обяснил как?“
   „Преряза си гърлото.“
   Пих, докато барът затвори. Кас, най-красивата от петте сестри, най-красивата жена в града. Успях да стигна някак си до вкъщи и отчаяно се упреквах, че не настоях достатъчно да заживеем заедно, а приех нейното „не“. Цялото ѝ държание ми подсказваше, че и тя го желае. Просто не бях го взел на сериозно, бях мързелив и нехаен. Бях заслужил моята и нейната смърт. Бях куче. Не, защо да обиждам кучетата. Станах, намерих една бутилка вино, пих много. Кас, най-красивото момиче в града, на двайсет години, бе мъртва.
   Вън някой натискаше клаксон. Силно и продължително. Оставих бутилката и изревах:
   „ВЪРВИ НА МАЙНАТА СИ, КОПЕЛЕ, ЧУПКАТА!“
   А нощта продължаваше и аз вече не можех да направя нищо.

(Превод Румен Баросов, Панос Статоянис, 1991)

Преводач Марин Загорчев
Издателство Фама (2015)

Елка Стоянова >> Петъчни истории

Баба има непоколебима вяра в неограничените ми мистични възможности

   Иванжелина на седем:

   Зимата, лепнала е настинка. По настояване на баба ми решавам да ѝ направя разтривка с ракия. Но се оказва, че нямам нито капка. И отивам до магазина, влачейки вкиснатата и болна Ива за ръка. Тя самата не е никак щастлива от предстоящата манипулация и в момента, в който взех бутилка от рафта, заплака:
   – Мамо, моля те, не купувай ракия, МОЛЯ ТЕ МАМО! Не ти трябва! Недей да купуваш ракияяяяяяяаааааааа недей мамооооо остави ракиятаааааааа.
   Мда. Гледаха ме с презрение, съжаление, отвращение, укор, възмущение – мен, пияницата!

Издателство Либра Скорп

Бойка Асиова >> Лудовица

Тези разкази са като угнили круши – когато крушата е най-сладка...

   ... Като изделието на медникар са – дълъг труд с леко търпеливо почукване на длетото. Вътре има хора от различни времена, които са толкова пълнокръвни, че можеш да ги пипнеш. И такъв хубав език, че изведнъж разбираш – гласът на Бойка Асиова не е само нейният авторски глас, а идва от много дълбоко. Или, ако цитираме от книгата, тези разкази са като „баене – нанизано от отделни зърна поплак, ромон, въздишка, шепот, тишина, молитва – накъсано и слято, което прогонва болестта. Деян Енев

Издателство Жанет 45

Лудовица в Pimodo

Ангел Каралийчев >> Ръж

50 разкази и приказки

   Навън виелицата, гребеше сняг, затрупваше заспалото мирно село и виеше като бясно куче – тъжно и проточено. Под нейния напор клоните на дърветата пращяха.
   – А ставай да си ходиш! Среднощ мина. Тук не е хан. Седнал си до печката, разположил си се като някой бей и не ти иде на ума, че трябва да си вървиш.
   – Чакай, Пъшо, остави ме да си понатопля още мъничко ръцете. Студено ми е.
   Дядо Божил протегна към отвореното гърло на печката, където нямаше живи въглени, а само топла пепел, двете свои старешки ръце и взе да трепери целият.
   Пъшо открехна вратата на кръчмата.
   – Малее, каква виелица е завила! Сипе, сипе. Един човешки бой сняг ще натрупа. Дядо Божиле, тази нощ в твоята градина, нали нямаш плет като света, вълците ще играят на прескочи магаре. Кога ги усетиш, да вземеш една главня и да излезеш насреща им. Пет пари да не даваш – вълкът бяга от огън като дявол от тамян.
   – Де огън в моята къща, синко. За цяр да търсиш, няма да намериш съчица под стряхата. Нямам дръвца, Пъшоо, нямам!
   – И няма да имаш съчица, додето ходиш с този ум. Абе ти си станал чуден човек! Защо не го продадеш? Парички ще ти начетат хората.
   – Мило ми е – рече дядо Божил.
   – Дрън, дрън-ярина!. Мило ти било. Стар човек си, деветдесет лазарника мъкнеш на гърба си, а приказваш като вчерашно дете. Толкова твои хора лежат сега затрупани в гробищата – тях как можа да прежалиш, а туй нищо и никакво не можеш. Защо ти е? На оня свят ли ще го носиш? Да не мислиш, че в гроба ще ти стане по-топло? Я гледай каква страшна виелица е забучала. Иди го продай утре в Оряховица. Там в чаршията има един златарин. Той купува тъкмо тези работи. Много е богат. Да го стиснеш за гушата – жълтици ще падат от устата му. Като му го дадеш, ще напълни калпака ти с пари. Че да тръгнеш по пазара, че да си купиш един хубав кожух, че да си вземеш едни хубави ботуши с два пръста гьон – да не ти мокри снегът краката. Я се погледни! Тръгнал си със свински цървули, пробити отдоле, и навои нямаш, ами си увил краката си с две скъсани дрипи. Че остави цървулите, ами де ти ризата? Месата ти се виждат под антерията. Срамота е да ходиш гол. Послушай ме, па си гледай животеца. Зле ли ще ти бъде?
   – Добре де, всичкото, дето го приказваш, хубаво, ами ако тръгна сега, как ще стигна в този сняг до Оряховица?
   – По железницата. Нали затуй са направили хората железница.
   – Отде ще намеря пари за из път? Кой е луд да ме по качи без пари на машината.
   – Лесна работа. Аз ще ти дам, стига да се решиш. Ще ти заема двайсет и пет лева. Защо да не ти дам? Ти си човек, дето не ламти по чуждото. Когато се върнеш, ще ми ги дадеш. За насам пари не ти трябват – кесията ти ще набъбне.
   Дядо Божил стана. Огъна се в антерията, закърпена и на лактите с парчета от чувал, и тръгна да си ходи.
   – Е, как е? – изпроводи го Пъшо до вратата. – Утре, ако сме живи и здрави – на път, а?
   – Ще си помисля тази нощ, че утре пак ще се видим. И него като дам, какво ще ми остане на този свят.
   Виелицата погълна, прегърбения, свит от студ старец, а Пъшо заключи вратата, подпря я с брадвата, духна свещта и се прибра в топлата стая при челядта си.
   Дълго време дядо Божил се блъска в снежната буря, додето стигне в къщи. Като влезе, отърси снега от дрехите си, протегна ръка в тъмнината, пристъпи и седна под камината да си помисли. Заклюма над студеното огнище. Душата му се върна в миналото. Прехвърли хълма на годините и слезе в едно далечно село, над което грееше червена месечина и духаше топъл есенен вятър. Тръгна старецът по една улица, упъти се към мегдана и когато стигна, спря онемял. Напреде му мигом израсна една бесилка от дялани четвъртити дървета и на бесилката се люшна едър мъж с увиснали дълги мустаци и сива конопена риза. В краката на обесения стоеше търкулнат неговият чер калпак, а на калпака светеше златно лъвче.
   – Тате – прошепна глухо старецът и затрепера, – аз съм твоят Божил.
   И старецът се видя такъв, какъвто беше него ден.
   Едно босоножче, прескочило съседния градски плет, изправило се срещу обесения, впило очи към неговите и замръзнало от страх. С ужас детето почна да прегръща и целува краката на мъртвеца.
   – Тате, аз съм твоят Божил, обади ми се!
   Но мъртвият не се обади. Тогава детето уплашено се озърна, грабна калпака и се изгуби в пустата нощ...
   Сълзите задавиха дяда Божила. Той ги избърса с ръкав и утихна. Отвън вятърът налягаше вехтата къща и надуваше закнижените прозорци. Над селото се носеха писъци и вой. Сякаш някой викаше за помощ, сякаш биеше някъде камбана...
   На другия ден, когато се пробуди и погледна през прозореца, видя сняг до гърди. Не се шегува зимата.
   – Ех, да имах кожух, едни ботуши и една кола дърва –– въздъхна той, — да си наръшкам огъня, да си събуя ботушите, че да си постеля в къта под камината кожуха и да си полегна, малее! Огънят пращи! Искри светулкат нагоре в комина, пък аз стоя, гълтам топлинка и се протягам... Прав е Пъшо. Ще трябва да вървя днес. Ако не ида, може да обърне колата и да каже: няма хляб.
   Наистина бяха я наредили двамата – Пъшо ще му дава хляб, додето е жив, а когато умре – за Пъша ще остане къщата и разграденият двор. Ама де да го знаеш кучето: може да му хрумне друго и да рече: няма хляб!
   Тогава дядо Божил се реши, дигна се, отиде към килера, извади от пояса си ключа на раклата, отключи я, напипа го и пак затрепера...
   Пъшо му начете двайсет и пет лева за влака и на тръгване му рече:
   – Хем да не забравиш да си купиш един шал, вълнен, от меките, да има с какво да си загърнеш ушите. А на мене купи един вестник, да прочета новините. Душата ми взе да се стяга за новини. Не съм аз за туй диво село, ама тъй ми било писано.
   Къде пладне дядо Божил се изправи пред оряховската златарница, дълго отърся снега от цървулите си и нерешително почука на вратата. Посрещна го самият златарин, с широк златен ланец на корема и лъскави чепици, които скърцаха. По пръстите му блещукаха елмази.
   – Какво има? – попита златаринът.
   – Дойдох за малко да...
   – Защо си дошел? Да не би да купуваш армаган за Коледа?
   – Не ща. Имам за продан нещо.
   – Какво е?
   – Едно лъвче от старо време. Когато се бихме с турчина, то ми беше на калпака. Аз съм от четата на дяда Капитан Никола, дето го убиха при село Колиби. Ти знаеш ли, го? Капитан Никола – песен има за него, как ще да го не знаеш. От неговата чета съм. Байрака съм носил. Ако беше жив дели Пеню, лясковчанинът, можеше да го попиташ, той да ти разкаже за мене. От бунталъка ми е туй златно лъвче. Най-напред го е носил баща ми Иван Божилов, старият комита, дето го обесиха турците насред село. Ти трябва да си чувал за него. Той ми е баща. От него ми е туй лъвче.
   – Ами защо го продаваш? – попита златаринът.
   – От нужда, синко, от нямане. Голям сиромашлък ме е налегнал. Откак е паднал дълбокият сняг, огън не съм виждал на огнището си. Лани ме научиха да направя едно прошение до царя. Да му обадя кой е дядо Божил, аз де да му се оплача от немотията и да му пиша за лъвчето, дано ми отпусне някоя пенсийка.
   – Направи ли прошението?
   – Направих го зер, петнайсет лева ми взе адвокатинът за него.
   – Ами царят?
   – Нищо. Малко го е еня царят, че някой си дядо Божил от Опъка нямал риза на гърба си и сечал гвоздеи от студ.
   – Я дай да видя лъвчето!
   Старецът бръкна в пазвата си, извади една кърпа, развърза я полека и внимателно подаде на златарина едно жълто малко лъвче с почернели изкривени крака и пробито с гвоздей око.
   Златаринът го пое, сложи очилата си, погледна го от лице, обърна го от опакото, почука го с пръст и рече:
   – Имаш грешка, дядо.
   – Защо?
   – Не е златно туй лъвче, не е.
   – Как? – зина старецът.
   – Не е златно, казвам, тенеке е.
   – Що думаш? Може ли да бъде!
   – Не струва пукнато петаче. Хвърли го на боклука. Сбъркал си, дето си тръгнал чак от село да ми го носиш и да харчиш пари. От кое село беше ти?
   Дядо Божил нищо не отвърна. Попримига, пое лъвчето, завърза го пак в кърпата като нещо безкрайно скъпо, мушна кърпата в пазвата си и излезе.
   Златаринът се засмя подире му.
   – Защо не попита в село някой човек, дето е виждал злато през живота си, ами си тръгнал в тоя студ за града...
   На улицата бедният старец дълго стоя изправен, гледа високите снежни хълмове и мъка като порой течеше в душата му...
   Ей какво било. Туй лъвче, което му беше останало подир толкова гробове на близки хора, тази негова последна радост и надежда, не струва пукнато петаче. Тенеке било. Как тъй може лъвчето да бъде тенеке...
   И нали нямаше пари за назад да се върне с железницата, той тръгна пеша към Опъка. Когато излезе на открито поле и вървя донякъде, изведнъж пътят се свърши. Виелицата го беше заринала. Сега накъде да върви? Нагази старецът дълбоката пъртина, повървя малко, умори се и седна.
   Доде отпочине, лютата виелица емна хълмовете и го затрупа.

Издателство Захарий Стоянов

Ръж в Pimodo

>> Петдесет велики разказвачи [ Том 2 ]

Следващото поколение

Джон Стайнбек, Ърскин Колдуел, Константин Паустовски, Андре Мороа, Албер Камю, Хулио Кортасар, Ърнест Хемингуей, Уилям Сароян, Франк О’Kонър, Карел Чапек, Хайнрих Бьол, Алберто Моравия, Съмърсет Моъм, Ъруин Шоу, Алън Силитоу, Карлос Фуентес, Рей Бредбъри, Херман Хесе, Иво Андрич, Ромен Гари, Греъм Грийн, Маргарет Драбъл, Джон Ъпдайк, Кърт Вонегът, Милан Кундера.

Издателство Кронос

Петдесет велики разказвачи. Том 2 в Pimodo

>> Петдесет велики разказвачи [ Том 1 ]

За мрачните и светли проявления на противоречивата човешка душа

Антон Павлович Чехов, Джек Лондон, О.Хенри, Ги дьо Мопасан, Проспер Мериме, Марк Твен, Луиджи Пирандело, Рюноске Акутава, Йордан Йовков, Бранислав Нушич, Ярослав Хашек, Исак Бабел, Хенри Джеймс, Мигел де Унамуно, Д. Х. Лоурънс, Саки, Кетрин Мейсфилд, Джуничиро Танидзаки, Хърбърт Уелс, Август Стринберг, Джеймс Джойс, Артур Шницлер, Вирджиния Улф, Скот Фитцджералд, Зигфрид Ленц.

Издателство Кронос

Петдесет велики разказвачи. Том 1 в Pimodo

>> Великденски разкази

Седем разказа на петима руски класици: Нощта на Христос от Михаил Салтиков-Шчедрин, Птица и В навечерието на Великден на Николай А. Лейкин, През Страстната седмица и Студент на Антон П. Чехов, И зверовете на Зинаида Гипиус и Великденско посещение от Саша Чорни

   – Върви, вече бият камбаната. И гледай да мируваш, че Господ ще те накаже.

   Майка ми пъха в ръката няколко медни монети и тутакси, забравила за мен, тича с изстиналата ютия в кухнята. Прекрасно зная, че след изповедта няма да ми дадат нито да ям, нито да пия, и затова, преди да изляза от къщи, се насилвам да хапна крайче бял хляб; изпивам и две чаши вода. Навън е същинска пролет. Паважът е покрит със сиво-кафява каша, по която вече започват да се очертават бъдещите пътечки; покривите и тротоарите са сухи; под оградите през изгнилата ланска трева си пробива път нежна, млада зеленина. В канавките, като ромоли весело и се пени, струи мръсна вода, в която слънчевите лъчи се къпят, без да се гнусят. По водата бързо се носят клечки, сламки и слънчогледови шлюпки; въртят се в кръг като залепнали за мръсната пяна. Накъде, накъде плават тези клечици? Много е възможно от канавката да попаднат в реката, от реката – в морето, от морето – в океана... Искам да си представя този дълъг и опасен път, но фантазията ми се изтощава, преди да стигне до морето.

   Минава файтон. Кочияшът примлясква с уста, дърпа юздите и не забелязва, че покатерени отзад висят две момчета от улицата. Искам да се присъединя към тях, но си спомням за изповедта и започва да ми се струва, че момчетата са величайши грешници.

   На Страшния съд ще ги попитат: „Защо лудувахте и лъгахте бедния кочияш?“, мисля си аз. Те ще започнат да се оправдават, но нечистите сили ще ги хванат и ще ги помъкнат към вечния огън. Обаче ако слушат родителите си и дават на сиромасите по някоя копейка или парче козунак, Бог ще се смили над тях и ще ги пусне в рая...

Из През Страстната седмица

Преводач Огняна Иванова

Издателство Изток-Запад

Великденски разкази в Pimodo

Зигмунд Фройд >> Психология на сексуалността

Човешката сексуалност не е само нагон към размножаване

   Фактът на съществуването на полови потребности у човека и животните в биологията се отбелязва като „полов нагон“ по аналогия с инстинкта за приемане на храна, с глада. В народния език липсва обозначение, отговарящо на думата „глад“; науката употребява за тази цел думата либидо.
   Сред обикновените хора съществуват съвсем определени представи за природата и свойствата на този полов нагон: той липсва в детството, появява се около периода на пубертета и във връзка с процеса на съзряването, проявява се в явленията на непреодолимо привличане, което единият пол упражнява върху другия, и целта му е половото съединение или най-малкото такива действия, които водят към него.
   Ние обаче имаме всички основания да виждаме в тези представи много погрешно отражение на действителността; вникнем ли по-дълбоко в тях, се оказва, че те изобилстват от грешки, неточности и прибързани изводи.
   Нека въведем два термина: да наречем лицето, от което произтича половото привличане, сексуален обект, а действието, към което се стреми нагонът, сексуална цел; научно осмисленият опит обаче сочи множество отклонения по отношение както на сексуалния обект, така и на сексуалната цел и тяхното отношение към приетата норма изисква обстойно изследване...

Хартиено издание и икнига

Съставител доц. д-р Никола Атанасов
Преводачи Георги Георгиев, Маргарита Дилова, Димчо Дурданов, Наталия Попова

Агоп Мелконян >> Нагоре по стълбата към Бога

Избрано

   До Генералния Секретар на Обединените нации

   Господин Секретар,

   Събрах смелост да Ви пиша, макар да знам, че това послание никога няма да стигне до Вас. Вероятно то ще потъне в чекмеджетата на някой от десетките Ви секретари и Вие никога няма да научите, че аз, Алфред Медухов, първи клас пилот от фондацията „Спейс Ризърч“, обвинявам Вас, подобните на Вас, цялото човечество, но преди всичко себе си в това, че сме виновни за близката гибел на нашата цивилизация. Вероятно Вие никога няма да узнаете, че над планетата Земя виси едно проклятие и този път то не се казва чума, термоядрена гъба, рак или енергиен глад. Този път Смъртта се казва Алфред Медухов...

Мортилия

Издателство Сиела

Нагоре по стълбата към Бога в Pimodo

Алис Мънро >> Само живот

... вълшебен дар – напомняне защо творбите на Алис Мънро ще се помнят дълго. The Boston Globe

   След като внесе куфара ѝ в купето, Питър, изглеж­да, и побърза да слезе, за да не пречи. Но не за да си тръгне веднага. Обясни ѝ, че се притеснява да не би влакът да потегли. Той стоеше на перона, гледаше нагоре в техния прозорец и махаше с ръка. Усмихваше се и махаше. Усмивката към Кати беше широка и жизнерадостна, без никакво съмнение в света, сякаш вярваше, че тя ще продължава да бъде едно чудо за него, и той за нея също, завинаги. Усмивката на Питър за съпругата му изглеждаше многообещаваща, доверчива и с някакъв оттенък на непоколебимост. Нещо, което не би могло да бъде лесно изразено с думи, а и можеше изоб­що никога да не бъде изречено. Ако Грета бе споменала за такова нещо, той би отвърнал не ставай смешна. И тя щеше да бъде съгласна с него, защото смяташе за неестествено хора, които се виждат ежедневно и постоянно, да дават каквито и да било обяснения.
   Когато Питър бил съв­сем малък, майка му го пренесла през някак­ви планини, чието название Грета все забравяше, за да го измъкне от социалистическа Чехословакия и да го отведе в Европа. Разбира се, имало и други хора освен нея. Бащата на Питър искал също да тръгне с тях, но точно преди деня на тайното отпътуване бил изпратен в санаториум. Трябвало да ги последва при първа възможност, но той умрял.
   – Чела съм такива истории – каза Грета, когато Питър ѝ разправи за първи път това. И обясни как в тези истории бебето се разплаква и неизменно трябва да бъде му бъде затисната устата или да бъде удушено, за да не застрашат хленчовете му цялата група бегълци.
   Питър каза, че никога не бил чувал такива истории и не можел да твърди, че майка му би постъпила по същия начин при такива обстоятелства.
   Майка му стигнала до Британска Колумбия, където научила добре английски и намерила работа в една гимназия като преподавателка по „Бизнес практика“, както наричали тогава тази дисциплина. Отгледала сама Питър и го изпратила да следва в колеж и сега той е инженер. Когато майка му им гостуваше в техния апартамент и по-къс­но в къщата им, тя винаги стоеше само в предната стая и изобщо не влизаше в кухнята, докато Грета не я поканеше. Такова бе поведението ѝ. Бе довела до крайност изкуството да не забелязва. Да не забелязва, да не досажда, да не съветва, въпреки че що се отнася до домакинските умения или изкуство, тя бе много по-напред от снаха си.
   Тя също се отърва от апартамента, където бе израснал Питър и отиде в миниатюрна гарсониера, където имаше място само за едно сгъваемо легло. Значи Питър не може да погостува у дома при мама?, подкачаше я Грета, но майка му изглеж­даше стресната и уплашена. Засягаше се от шегите. Навярно проблемът бе езиков. Но английският беше обичайният ѝ език сега, а и единственият, кой­то Питър знаеше. Той бе изучавал бизнес практика, макар и не от майка си, по времето, когато Грета бе изучавала Изгубеният рай. Грета не проявяваше абсолютно никакъв интерес към практичните аспекти на живота, дори странеше от тях като от чума. При него, изглежда, бе точно обратното.
   При наличието на разделящия ги прозорец и Кати, коя­то нито за миг не позволяваше ръкомахането да отслабва, двамата се задоволяваха с размяната на комични или дори налудничаво благосклонни погледи. Тя мислеше, че Питър изглежда много добре и изоб­що не съзнава това. Той бе подстриган „на четка“, както бе модерно тогава – особено ако имаш претенциите да си инженер – и светлата му кожа никога не се зачервяваше като нейната, никога не потъмняваше на петна от слънцето, а имаше равномерен тен, независимо от сезона.
   Неговите лични мнения наподобяваха тена му. Когато двамата отиваха на кино, след това Питър изоб­що не желаеше да обсъжда филма. Казваше, че е бил хубав или много хубав, или горе-долу. Не виждаше смисъл да продължава нататък. Почти по същия начин той гледаше телевизия и четеше книги. Беше търпелив с тези неща. Хората, кои­то ги бяха запознали, вероятно бяха направили това с най-добри намерения. Грета спореше и почти автоматично го питаше дали би казал същото за някой мост. Бяха го направили с най-добри намерения, но те явно не са били достатъчно добри, защото се бяха провалили.
   Вместо да спори, той само се изсмиваше.
   Това не е същото, казваше той.
   Не е ли?
   Не.
   Грета би трябвало да разбере, че това негово отношение – безучастен, невъзмутим, търпелив – за нея е добре дошло, защото тя бе поет и в нейните стихотворения имаше неща, кои­то съв­сем не бяха весели или лесно обясними... Чак до Япония

Преводач Красимир Желязков
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела

Само живот в Pimodo

Антология >> Старият Марс

15 нови разказа от Даниел Ейбрахам, Майкъл Муркок, Джо Р. Лансдейл, Джеймс С. А. Кори, Филис Айзенстайн, Алън М. Стийл...

   Най-опасният човек на Марс бе Омар Ал-Баз, а когато го видях за първи път, той повръщаше на космодрума Рио Зефирия.

   Това се случва по-често,отколкото бихте предположили. Пристигащите на това място за пръв път дори не подозират колко рядка е околната атмосфера. Студът е друга голяма изненада за тях, но съм чувал, че атмосферното налягане е сходно с това във високите части на Хималаите. И ето, те слизаха в колона по рампата на локалната совалка, пристигнала от междинната станция на Деймос, и ако спускането дотук не ги бе накарало да драйфат, то недостигът на кислород, главоболието и гаденето, които вървят с височинната болест, сто на сто щяха да го сторят.
   Не можех да зная със сигурност, че сгънатият на две господин на средна възраст, който се бе заел така усърдно с повръщане, е доктор Ал-Баз, но имах подобно предчувствие; единствен той сред пътниците в совалката имаше ориенталски черти. С нищо не можех да му помогна, така че търпеливо изчаках отвъд ограничителната верига, докато към него се насочи една от бордовите стюардеси. Д-р Ал-Баз я отпъди с ръка – „не ми трябва никаква помощ, благодаря“. Изправи се, извади кърпичка от джоба на палтото си и обърса уста, след което отново хвана дръжката на чантата с колелца, която бе пуснал на земята при стомашния бунт. Добре, че не беше напълно безпомощен.
   Влезе в чакалнята с последните пътници. Премина чертата, спря, огледа се и забеляза картончето, което държах. Мимолетна усмивка на облекчение и докторът ме приближи.
   – Казвам се Омар ал-Баз – съобщи той с протегната ръка. – А вие трябва да сте господин Рамзи.
   – Да, вашият гид. Наричайте ме Джим. – Не бях въодушевен от идеята да стисна ръка, която току-що е бърсала уста, оляла с бълвоч чистия като в аптека бетон на пода. Затова посегнах да поема сака му.
   – Мога дасе справя и сам – заяви гостът и не даде да го освободя от чантата. – Но ще съм благодарен, ако се погрижите за останалия ми багаж.
   – Разбира се, бъдете спокоен. – Не ми плащаше да му слугувам и ако бе някой от тъпите туристи, каквито се бяха оказвали предишни мои клиенти, щях да го оставя сам да си мъкне нещата. Само че вече започвах да харесвам този тип: едва подкарал петдесетте, суховат, но с намек за коремче, с чорлава черна коса и сребро около слепоочията. Носеше кръгли очила и леко напомняше арабски вариант на Граучо Маркс с гъстите мустаци под орлов нос. Омар Ал-Баз не можеше да бъде нищо друго, освен онова, което бе в действителност: американски професор с египетски произход от Аризонския университет.
   Поведох го през огромната чакалня, като заобикалях туристи и бизнесмени, също слезли от следобедната совалка в три часа.
   – Сам ли пътувате, или има някой с вас?
   – За съжаление идвам сам. Университетът отпусна командировъчни само за един човек, макар да поисках помощник от последния курс. – Смръщи чело. – Това може да затрудни работата ми, но се надявам задачата да се окаже достатъчно лесна, за да я изпълня самостоятелно.
   Имах съвършено бегла представа относно мотивите му да ме наеме за свой водач, само че данданията и блъсканицата в терминала бяха толкова непоносими, че всякакъв разговор ставаше немислим. Транспортната лента започна да бълва багажа на пътниците, но доктор Ал-Баз не си направи труда да търси куфари и сакове заедно с чакащата тълпа. Той решително се насочи право към багажното гише на ПанМарс, където представи шепа багажни отрязъци. Започнах да съжалявам за великодушното си предложение, когато от една странична врата се показа транспортна количка. Върху нея бяха натрупани пет-шест алуминиеви кутии; дори при марсианската гравитация никоя от тях не бе достатъчно малка, за да я нося едновременно с друга.
   – Не може да е истина – измърморих аз.
   – Много съжалявам, но за работата, която предстои, ми трябва специално оборудване. – Подписа някакъв формуляр и пак се обърна към мен: – Ами... дали разполагате с превозно средство, за да стигне всичко това до хотела, или ще трябва да взема такси?
   Огледах алуминиевата камара и прецених, че не е чак дотам огромна, та да не мога да я натикам в задната част на джипа. Двамата подкарахме количката към мястото, където бях паркирал, точно пред централния вход, и съумяхме да завържем здраво целия багаж с помощта на еластични колани. Д-р Ал-Баз зае мястото на пътника и остави сака на пода между краката си.
   – Най-напред в хотела, нали? – попитах аз, щом седнах зад волана.
   – Да, ако обичате... а след това не бих отказал едно питие. – Забелязал изпитателния ми поглед, той се усмихна с разбиране, преди да отговори: – Не, не съм предан последовател на Пророка.
   – Радвам се да го чуя. – Все повече ми харесваше; нямам никакво доверие на хора, които не са склонни да изпият една бира с мен. Запалих и отлепих гумите от бордюра. – Значи искате да посетите туземно селище – така пише в имейла ви. Все още ли имате подобно желание?
   – Да, имам. – Поколеба се. – Но след като вече се познаваме, мисля, че почтеността налага да съобщя още нещо: с това моите намерения не се изчерпват. Задачата ми тук включва нещо повече от запознаване с местното население.
   – Тоест? Какво още желаете?
   Той впери поглед в очите ми над рамките на очилата.
   – Кръв от марсианец...

Алън М. Стийл, Марсианска кръв, Martian Blood

Редактори Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа
Предговор Джордж Р. Р. Мартин

Преводач Павел Главусанов
Корица Дамян Дамянов
Издателство Сиела

Старият Марс в Pimodo

Боян Биолчев >> Държавата Урария

Човек и добре да живее, няма време да търси смисъл в живота...

   ... Като живее лошо, пък не е убеден, че в това има някакъв смисъл. В общи линии, ако сме живи, си живеем ей така.

   Собственият ми живот е кълбо от спомени без всякаква връзка, купчина амбиции, лишени от елементарен порядък и методичност, тълпа въображаеми любови, в която истинските си правят място с лакти, порой от излишни думи, небрежна глухота и безпочвено ококорен поглед.

   И накрая винаги една малка гроздова.

Издателство Захарий Стоянов

Държавата Урария в Pimodo

Нийл Геймън >> М като Магия

Геймънови истории

Може да ви побият тръпки или може да се забавлявате, но винаги ще се срещнете с неочакваното.

Сестрата на Хъмпти Дъмпти наема частен детектив, който да разследва смъртта на нейния брат.

Юноша, който трудно си говори с момичетата се озовава на един твърде необичаен купон.

Момче, отрасло в гробището открива и се противопоставя на много по-тревожния свят на живите.

Издателство ProBook

М като Магия в Pimodo

Данило Киш >> Лютня и белези

Литературата все пак служи за нещо. Тя служи на човешката съвест. Данило Киш

   Макар да се кълнях, че кракът ми никога повече няма да стъпи там, една вечер след двегодишно отсъствие от Белград, се отбих в Клуба на писателите. Вече имах възможност да се убедя, че общуването с писатели е мъчително, изпълнено с недоразумения, завист и обиди. Но съзнавах и факта, че този вид духовна борба, еscrime littéraire, горчива и безплодна, е също част от литературната професия, както писането на рецензии или коригирането. Имах предвид и съвета, даден от Чехов на един млад писател, когато го е приканвал да напусне провинцията и да се смеси в големия град с писателската маса, за да може, след като я опознае, да няма такова идеалистично мнение за писателите.
   Беше ранна топла есен и градината още работеше. Чуваше се шум, дрънчене на прибори, кикот на жени. Влизайки, хвърлих един поглед върху гостите и не без изненада открих, че през двете години на моето отсъствие нищо не беше се променило; всички седяха на старите си места и сякаш все още пиеха същата бутилка вино, поръчана вечерта, когато за последен път бях тук. Единствено жените бяха малко понаедрели, а мъжете се бяха прошарили по слепоочията и пуснали коремчета. Торбичките под очите им бяха още по-тъмни, гласът – по-прегракнал от пиенето и тютюна. Обърнах се с гръб към градината и в зрителното ми поле се озова само една маса, онази под чворестото дърво, най-близката до входа. На нея седяха двама мъже на средна възраст, които не познавах, и една жена с кръгло лице, боядисана руса коса, малки живи очички. Жената ми се усмихваше.
   – Не ме ли познахте?
   Поклатих отрицателно глава.
   – Анютка – каза тя. – Срещнахме се някога при господин Никола.
   Тогава си спомних.
   – Не плюй в кладенец, от който ще пиеш – прошепнах полугласно. – Как сте?
   – Ожених се – каза. – Това е мъжът ми.
   Приличаше на старо рунтаво куче. Час по час оправяше косата си, която ѝ падаше на очите, отмяташе кокетно глава, при което отпуснатата кожа на лицето ѝ се тресеше. Беше от жените, които не умеят да остаряват и към неприятностите на възрастта добавят и гротескната маска на фалшивата младост. Лесно пресметнах на колко години е. По времето, когато спях с нея, беше на трийсет и девет, аз – на двайсет и три. Оттогава минаха горе-долу петнайсет години. „Бих могла да ви бъда майка – казваше ми. – Почти.“ Тогава живеех близо до гара Дунав. Искаше да се обръщам към нея на „ви“. „Това не ви дава правото да бъдете с мен на „ти“ – казваше, след което започваше да върти очи и да демонстрира любовна страст. На сутринта я изпратих до трамвая и ѝ казах, че повече няма да се срещаме. Отвърна ми с пословицата „Не плюй в кладенец, от който ще пиеш“. Беше права. След седмица отново я потърсих: „Мислих за вас, Анютка.“ На сутринта осъмнах на нейните майчински гърди...

Издателство Фама

Лютня и белези в Хеликон

Лютня и белези в Books.bg

Сборник >> Истории от бутилката

Една красива реалност...

Историите на проф. Андрей Пантев, Стефка Янорова, Мария Георгиева-Савова, Петя Желева-Зеленски, Валентина Войкова, Яким Петров, Филип Попов, Михаил Заимов, Мария Панчева, Мила Маречкова, Ива Екимова, Ясен Григоров, Насо Русков, Марияна Добранова и Михаела Петрова. Напишете и своята лична история...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Smart Books

Истории от бутилката в Хеликон

Истории от бутилката в Books.bg