Трябва да тръгвам, зачеркнете ме от всякакви списъци и картотеки. Пустиня или джунгла, или море, или небе.
До започването на часа Цюндел седя в учителската стая със зареян поглед и с изражение на твърдо решен да не допусне да го заговорят. От всеобщото ръкостискане не успя да се отърве
напълно; осмелеше ли се обаче някой колега да изкоментира прическата му, Цюндел се отвръщаше с каменна физиономия.
Да не говорим как се подхилкваха учениците. Един попита дали него – Цюндел – не го е газил трамвай. Друг попита дали му се е наложило да изкара отново донаборната школа, или смятал да приеме будизма.
Все добронамерени закачки.
Но и тук ни следа от усмивка! Цюндел мълча, докато се умълча целият клас, докато и последният усети, че човекът, застанал пред тях като стълб, не става за шегички.
Накрая Цюндел едва чуто каза: Само внимавайте, само внимавайте, никой днес не е миропомазан още от майчината утроба и всяка глава ще мине един ден през бръснач.
После седна и извади от чантата си две книги.
– Искам да се пренесете, каза той, сега искам да се пренесете в седемнайсти век. Свежи и отпочинали, и с кафяв загар да се захванем с Трийсетгодишната война. Но по-напред искам да ви запозная с чувството за живота на една страдалческа, тоест изчезнала епоха, епоха, която е финална, защото е била последната, която не е позволила животът да я заблуждава, последната, която е счела за недостойно да се въргаля доволно в калта от фалшив оптимизъм. Вярно, ужаси е имало и през следващите епохи! Два световни пожара само през нашето столетие! А пред вратата нервно чака третият! Но човечеството е по-благоразположено откогато и да било, прекланя се пред позитивното, боготвори наперени старци и полустарци, които в качеството си на политици направляват съдбините ни и които настъпват с гръм и трясък, и размахват саби само за да пропъждат баба Смърт. Живи са, докато са силни!
Подобно чувство се забелязва и у човечеството, и то е влюбено до полуда в мускули, почита рудата, стоманата, бетона и всичко, що е твърдо и трайно, и не тъй преходно като него. – Знаете ли за неутронната бомба? Да? Известно ли ви е, че тя е продукт на модерната любов? Продукт на онова преклонение, за което току-що говорих. Известно ли ви е, че то – това абсолютно чисто оръжие – гальовно щади многоетажните сгради и бункерите, магистралите и самолетните писти и се ограничава с унищожението на неугледната майка природа? – С две думи, имаше времена, когато човекът не се срамуваше от своите слабости, не гледаше да замаже своята нищожност с бодибилдинг, с небостъргачи или с програми за крилати ракети, когато човекът не се боеше да се види в цялата си мизерна недъгавост. – Та за тези времена дайте да поговорим днес. Нека изслушаме двама очевидци от това време!...
