– О – хи-и-иии! – проехтяха онези звуци, познати като бойния вик на индианците.
Обаче те не излизаха от гърлото на индианец, а от устата на дребния ловец, който изскочи от една близка падина. Той беше изпълнил намерението си – бе изчезнал зад гърба ми, а сега отново се беше появил пред мен. Престори се, сякаш след двата си изстрела се кани да избяга. Кобилата му като че изведнъж се бе превърнала в някакво съвсем друго същество. Енергично отхвърляше крака, главата ѝ с наострени, непрекъснато движещи се уши бе дръпната силно назад и сякаш всяко сухожилие, всяка фибра от тялото ѝ бе изпъната до крайност. Ездачът и конят изглеждаха слети ведно. Човекът размаха пушката си и галопирайки, започна да я пълни с такава увереност, от която можеше да се заключи, че не за пръв път се намира в подобно положение.
Зад него се разнесоха два изстрела. Двамата оцелели индианци стреляха по него, обаче нито един от куршумите не го улучи. Червенокожите нададоха гневен рев, грабнаха томахоките си и препуснаха по петите му. До този момент той изобщо не се бе огледал. Но ето че вече бе готов със зареждането и рязко извъртя коня си. Имах чувството, сякаш животното мисли едновременно със своя господар. То се спря, разкрачи крака и застана неподвижно като магаре за рязане на дърва. Ездачът вдигна пушката и се прицели набързо. В следващия миг от оръжието му проблеснаха две пламъчета, без кобилата да потрепне и... очевидно двамата индианци бяха улучени в главите.
До този момент бях лежал готов за стрелба, но не натиснах спусъка, защото дребосъкът не се нуждаеше от помощта ми. Той слезе от коня си, за да огледа убитите, а аз се приближих до него.
– Е, сър, знаеш ли вече например как се излиза в гръб на тези червенокожи негодници, а? – попита ме той.
– Благодаря, сър! Виждам, че човек би могъл да научи нещичко от тебе!
Сигурно усмивката ми му се бе сторила малко двусмислена. Той ме изгледа остро и после запита:
– Или и на теб щеше да ти хрумне подобна мисъл?
– Дъгата не беше чак толкова необходима – заявих аз. – При този терен, където човек може да изчезне из всяка една от падините, е достатъчно да вземеш по-голяма преднина пред неприятеля, да му се покажеш, а после чисто и просто да се върнеш с коня си по собствените си следи. Описването на дъга е далеч по-подходящо, когато се намираш в равна и открита прерия.
– Я виж, откъде ли пък си ги научил тия неща! Ами кой си ти всъщност, а?
– Пиша книги.
– Ти... пишеш... книги? – Той отстъпи смаяно крачка назад и лицето му придоби полуневярващо и полусъжалително изражение. – Да не си болен, сър?
При тези думи безухият ездач посочи към челото си, тъй че не остана място за съмнение коя болест имаше предвид.
– Не съм! – отвърнах аз.
– Не си ли? Тогава нека дяволът те разбере, аз не мога! Аз убивам бизона, понеже трябва да ям. Ами ти от какъв зор пишеш твоите книги?
– За да ги четат хората.
– Сър, не ми се сърди, ама по-голяма глупост от тая не мога да си представя! Който иска да чете книги, нека си ги напише сам, това например ще проумее всяко дете. Нали и аз не стрелям по животни, за да ги ядат другите! Значи, хмм, ти скалъпваш книги? Ами защо си дошъл в саваната, а? Да не би да искаш например тук да пишеш книги?
– Това го върша едва когато се прибера у дома. Разказвам всичко, каквото съм видял и преживял, а стотици хиляди хора го четат и после знаят как изглежда животът в прериите, без да е необходимо самите те да ги посещават.
– В такъв случай навярно ще разкажеш и за мен, а?
– Разбира се!
Той отстъпи още една крачка назад. После се приближи плътно до мен, десницата му хвана дръжката на ловджийския му нож, а лявата му ръка – моята ръка.
– Сър, ей там е конят ти! Настанявай се върху него и изчезвай, ако не искаш да усетиш как между ребрата ти се провира една педя студено, добре заострено желязо! Край теб човек не би могъл да каже нито една дума, нито пък да си помръдне пръстче, без да го научи цял свят. Мътните те взели! Незабавно се омитай оттук!
Дребосъкът ми достигаше точно до рамото, но въпреки всичко заканата му бе съвсем сериозна. Това ме развесели, обаче външно не го показах.
– Обещавам ти да пиша само хубави неща за теб – рекох аз примирително.
– Махай се! Вече ти казах и нищо няма да промени решението ми.
– Тогава ти давам дума, че изобщо няма да пиша за теб.
– Никакви такива! Който се захваща да пише книги за други хора, той е побъркан, а побърканият човек никога не спазва дадената дума. И тъй, тръгвай, човече, иначе ще ме засърбят например пръстите и ще направя нещо, което няма да ти е много приятно!
– Какво ли пък ще е то?
– Веднага ще разбереш!
Погледнах го усмихнато право в искрящите от гняв очи.
– Е, хайде да видим!
– Ето погледни! Харесва ли ти това острие?
– Не е лошо. Ще ти го докажа!
Мигновено сграбчих дребосъка, извих му ръцете назад, проврях между тях и гърба му лявата си ръка, притиснах ги здраво към мен, а после с десницата си стиснах китката му толкова силно, че той извика от болка и изпусна ножа. Неочакваното ми нападение толкова го изненада, че преди да успее да окаже каквато и да било съпротива, ремъкът от торбичката му за куршуми беше вече стегнал ръцете му отзад на гърба.
– Damn it! – извика той. – Какво те прихваща! Какво мислиш да правиш например собствено с мен?
– Хей, сър, внимавай с гласа си и не реви тъй силно! – отвърнах му аз с неговите думи. – Човек никога не знае дали нейде по тази хубава ливада няма нечии уши, които не е необходимо да ни чуят!
Пуснах го и после с бързо движение грабнах ножа и карабината му, която преди това бе оставил на земята, за да огледа мъртъвците. Той се опита да скъса ремъка. Кръвта нахлу в лицето му от напрежение, ала всичко бе напразно. Ремъкът бе твърде здрав.
– Търпение, сър! Няма да бъдеш свободен, преди аз да го пожелая! – посъветвах го. – Искам само да ти докажа, че един „скалъпвач на книги“ е свикнал да разговаря с хората така, както и те му говорят. Ти извади нож срещу мене, без да те бях обидил и без да ти бях причинил нищо лошо, и според закона на саваната животът ти е в моите ръце. Мога да правя с теб каквото пожелая. Никой не би ми възразил, ако сега постъпя така, че това студено, добре заострено желязо се провре между твоите ребра вместо между моите, както ти сам се изрази преди малко.
– Забий го! – отвърна мрачно той. – Пада ми се, ако ме очистиш, защото Sans-ear не може да преживее позора да бъде победен и вързан от един-единствен противник посред бял ден, застанал очи в очи с него, и то без да е в състояние да му стори каквото и да било.
– Безухия? Значи ти си Безухия? –– възкликнах аз.
Много бях чувал да се говори за този прочут уестман, когото рядко можеше да срещнеш в компанията на някой друг, защото имаше съвсем малко хора, които той считаше за достойни да се присъединят към него. Преди дълги години беше оставил ушите си при навахите и оттогава носеше името си, съставено по странен начин от два езика, под което бе станал известен из цялата савана, а и извън пределите ѝ.
Безухия не отговори на въпроса ми и едва когато го повторих, той каза:
– Моето име не те засяга! Ако е лошо, не си струва да бъде споменавано, а ако е добро, тогава заслужава да бъде пощадено от позора на този миг.
Пристъпих към него и развързах ремъка.
– Ето ти ножа и карабината. Свободен си! Тръгни накъдето пожелаеш!
– Я стига глупави шеги! – изръмжа той. – Мога ли ей тъй да си оставя тук позора, че съм бил победен от някакъв си грийнхорн? Да беше някой истински мъж като червенокожия Винету или пък от следотърсачи като Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд, тогава...
Стана ми жал за този човечец. Моят номер действително го беше съкрушил силно и сега се радвах, че бях в състояние да го утеша, понеже току-що бе споменал името, под което бях станал известен край лагерните огньове на белите и във вигвамите на индианците.
– Грийнхорн ли? – попитах аз. – Наистина ли мислиш, че някой новак е в състояние да погоди такъв номер на смелчага като Безухия?
– Ами какво си, ако не грийнхорн. Изглеждаш тъй, сякаш току-що излизаш от някой шивашки салон, а оръжията ти са излъскани така добре, като че ли си ги приготвил за бал с маски.
– Обаче си ги бива. Ей сега ще видиш. Внимавай!
Взех от земята един камък, двойно по-голям от еднодоларова монета, хвърлих го нагоре във въздуха, бързо се прицелих и в мига, когато достигна най-високата си точка и изглеждаше като замрял от изравняването на силата на хвърлянето и силата на земното притегляне, куршумът ми го улучи и го запрати още по-нависоко.
По-рано упражнявах този изстрел безброй много пъти, преди да ми се удаде. Той представлява такъв майсторски номер, че направо слисва зрителите. И дребосъкът ме зяпна сега с очи, в които се четеше смайването му.
– Heavens, ама че изстрел! Винаги ли ти се удава?
– От двадесет изстрела улучвам деветнадесет пъти.
– В такъв случай трудно ще се намери някой, който да се мери с теб! Ами как ти е например името?
– Олд Шетърхенд.
– Невъзможно! Олд Шетърхенд трябва да е много по-възрастен от теб, иначе не биха го наричали „Старата Поразяваща ръка“.
– Забравяш, че думата „олд“ често се употребява в значение, което няма нищо общо с означаването на възрастта.
– Вярно! Но, хмм, не ми се сърди, сър – Поразяващата ръка е бил ранен от Винету с нож във врата и...
– Погледни, ето го белега!
– Действително! Ето го!... Ами... казват, че Поразяващата ръка винаги носел две пушки – един мечкоубиец и къса карабина.
– Ето ги.
–– Behold, значи все пак си Олд Шетърхенд! Хмм, ще ти кажа – ще ми повярваш ли, че аз съм например един невъзможен глупак?
– Не, не го вярвам. Ти само извърши грешката да ме вземеш за грийнхорн. И това е всичко. Не можеше да очакваш подобно нападение от един новак. Безухия е възможно да се победи само чрез изненада.
– Ами! Както изглежда, на теб не ти е необходима изненада. Навярно малцина са онези, които притежават твоята биволска сила. Да бъдеш изненадан и победен от човек като тебе, не е позор. И така, нека станем приятели! Истинското ми име е Марк Джорокс и ако искаш да ми доставиш удоволствие, наричай ме Марк.
– А ти ми викай Чарли като всички мои приятели. Ето ти ръката ми!
– Дадено, тъй да бъде, сър! Старият Марк не е човек, който веднага би стиснал коя да е лапа. Но в случая не се колебая нито секунда. Обаче ще те помоля да бъдеш милостив и да не ми направиш ръката на кайма! Ще ми трябва и за в бъдеще.
– Не бой се, Марк! Твоята ръка ще има да ми прави още не една услуга, тъй както и моята е готова винаги да ти помогне. А сега може би ще ми разрешиш да повторя първия си въпрос: откъде идваш и накъде си тръгнал?
– Бях в Канада, където правих компания на тамошните „lumberjacks“ и искам да се спусна на юг например до Тексас и Мексико, дето, както чувам, имало толкоз много негодници, че просто на човек му става драго, като си помисли какво ръгане с ножове и каква стрелба може да се очаква.
– Та и аз съм в същата посока! И аз искам да отида до Тексас и Калифорния и ми е все едно дали ще се поотбия малко настрани, за да мина през Мексико, или не. Ще ми разрешиш ли да дойда с теб?
– Дали ще ти разреша? И още как! Ти си бил вече на юг, както разбрах, тъй че си тъкмо човекът, от когото се нуждая. Но я ми кажи сериозно: наистина ли пишеш книги?
– Да.
– Хмм. Щом го казва Поразяващата ръка, значи е нещо по-друго, а не както си го представям аз. Но те уверявам, че бих предпочел ненадейно да се строполясам презглава в бърлогата на мечка, отколкото да пъхна перо в мастилницата. До края на живота си не бих написал и две думи. Но я сега ми обясни откъде са се взели индианците в тази местност! Оглаласи са и човек трябва да се пази от тях. Обикновено тези нехранимайковците срещат далеч по на север...
