Показват се публикациите с етикет индианци. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет индианци. Показване на всички публикации

сряда, 25 февруари 2015 г.

Карл Май >> Винету [ III ]

Никой не притежаваше неговото необикновено величие... Никой ли?

   Индианците се приближаваха, яздейки все така един подир друг. Почти бяха достигнали мястото, където следата на дребното човече се сливаше с моята, когато първият от тях спря коня си и се обърна назад. Изглежда, все пак бяха смутени от факта, че преследваният от тях бял вече не се виждаше. Скупчили се близо един до друг, те направиха кратко съвещание. В случай на нужда куршумът на моя мечкоубиец вече можеше да ги достигне. Но това не беше необходимо, защото в този миг изтрещя изстрел, а в следващата секунда и още един. Двама от индианците паднаха на земята и в същото време се разнесе силен триумфиращ вик:
   – О – хи-и-иии! – проехтяха онези звуци, познати като бойния вик на индианците.
   Обаче те не излизаха от гърлото на индианец, а от устата на дребния ловец, който изскочи от една близка падина. Той беше изпълнил намерението си – бе изчезнал зад гърба ми, а сега отново се беше появил пред мен. Престори се, сякаш след двата си изстрела се кани да избяга. Кобилата му като че изведнъж се бе превърнала в някакво съвсем друго същество. Енергично отхвърляше крака, главата ѝ с наострени, непрекъснато движещи се уши бе дръпната силно назад и сякаш всяко сухожилие, всяка фибра от тялото ѝ бе изпъната до крайност. Ездачът и конят изглеждаха слети ведно. Човекът размаха пушката си и галопирайки, започна да я пълни с такава увереност, от която можеше да се заключи, че не за пръв път се намира в подобно положение.
   Зад него се разнесоха два изстрела. Двамата оцелели индианци стреляха по него, обаче нито един от куршумите не го улучи. Червенокожите нададоха гневен рев, грабнаха томахоките си и препуснаха по петите му. До този момент той изобщо не се бе огледал. Но ето че вече бе готов със зареждането и рязко извъртя коня си. Имах чувството, сякаш животното мисли едновременно със своя господар. То се спря, разкрачи крака и застана неподвижно като магаре за рязане на дърва. Ездачът вдигна пушката и се прицели набързо. В следващия миг от оръжието му проблеснаха две пламъчета, без кобилата да потрепне и... очевидно двамата индианци бяха улучени в главите.
   До този момент бях лежал готов за стрелба, но не натиснах спусъка, защото дребосъкът не се нуждаеше от помощта ми. Той слезе от коня си, за да огледа убитите, а аз се приближих до него.
   – Е, сър, знаеш ли вече например как се излиза в гръб на тези червенокожи негодници, а? – попита ме той.
   – Благодаря, сър! Виждам, че човек би могъл да научи нещичко от тебе!
   Сигурно усмивката ми му се бе сторила малко двусмислена. Той ме изгледа остро и после запита:
   – Или и на теб щеше да ти хрумне подобна мисъл?
   – Дъгата не беше чак толкова необходима – заявих аз. – При този терен, където човек може да изчезне из всяка една от падините, е достатъчно да вземеш по-голяма преднина пред неприятеля, да му се покажеш, а после чисто и просто да се върнеш с коня си по собствените си следи. Описването на дъга е далеч по-подходящо, когато се намираш в равна и открита прерия.
   – Я виж, откъде ли пък си ги научил тия неща! Ами кой си ти всъщност, а?
   – Пиша книги.
   – Ти... пишеш... книги? – Той отстъпи смаяно крачка назад и лицето му придоби полуневярващо и полусъжалително изражение. – Да не си болен, сър?
   При тези думи безухият ездач посочи към челото си, тъй че не остана място за съмнение коя болест имаше предвид.
   – Не съм! – отвърнах аз.
   – Не си ли? Тогава нека дяволът те разбере, аз не мога! Аз убивам бизона, понеже трябва да ям. Ами ти от какъв зор пишеш твоите книги?
   – За да ги четат хората.
   – Сър, не ми се сърди, ама по-голяма глупост от тая не мога да си представя! Който иска да чете книги, нека си ги напише сам, това например ще проумее всяко дете. Нали и аз не стрелям по животни, за да ги ядат другите! Значи, хмм, ти скалъпваш книги? Ами защо си дошъл в саваната, а? Да не би да искаш например тук да пишеш книги?
   – Това го върша едва когато се прибера у дома. Разказвам всичко, каквото съм видял и преживял, а стотици хиляди хора го четат и после знаят как изглежда животът в прериите, без да е необходимо самите те да ги посещават.
   – В такъв случай навярно ще разкажеш и за мен, а?
   – Разбира се!
   Той отстъпи още една крачка назад. После се приближи плътно до мен, десницата му хвана дръжката на ловджийския му нож, а лявата му ръка – моята ръка.
   – Сър, ей там е конят ти! Настанявай се върху него и изчезвай, ако не искаш да усетиш как между ребрата ти се провира една педя студено, добре заострено желязо! Край теб човек не би могъл да каже нито една дума, нито пък да си помръдне пръстче, без да го научи цял свят. Мътните те взели! Незабавно се омитай оттук!
   Дребосъкът ми достигаше точно до рамото, но въпреки всичко заканата му бе съвсем сериозна. Това ме развесели, обаче външно не го показах.
   – Обещавам ти да пиша само хубави неща за теб – рекох аз примирително.
   – Махай се! Вече ти казах и нищо няма да промени решението ми.
   – Тогава ти давам дума, че изобщо няма да пиша за теб.
   – Никакви такива! Който се захваща да пише книги за други хора, той е побъркан, а побърканият човек никога не спазва дадената дума. И тъй, тръгвай, човече, иначе ще ме засърбят например пръстите и ще направя нещо, което няма да ти е много приятно!
   – Какво ли пък ще е то?
   – Веднага ще разбереш!
   Погледнах го усмихнато право в искрящите от гняв очи.
   – Е, хайде да видим!
   – Ето погледни! Харесва ли ти това острие?
   – Не е лошо. Ще ти го докажа!
   Мигновено сграбчих дребосъка, извих му ръцете назад, проврях между тях и гърба му лявата си ръка, притиснах ги здраво към мен, а после с десницата си стиснах китката му толкова силно, че той извика от болка и изпусна ножа. Неочакваното ми нападение толкова го изненада, че преди да успее да окаже каквато и да било съпротива, ремъкът от торбичката му за куршуми беше вече стегнал ръцете му отзад на гърба.
   – Damn it! – извика той. – Какво те прихваща! Какво мислиш да правиш например собствено с мен?
   – Хей, сър, внимавай с гласа си и не реви тъй силно! – отвърнах му аз с неговите думи. – Човек никога не знае дали нейде по тази хубава ливада няма нечии уши, които не е необходимо да ни чуят!
   Пуснах го и после с бързо движение грабнах ножа и карабината му, която преди това бе оставил на земята, за да огледа мъртъвците. Той се опита да скъса ремъка. Кръвта нахлу в лицето му от напрежение, ала всичко бе напразно. Ремъкът бе твърде здрав.
   – Търпение, сър! Няма да бъдеш свободен, преди аз да го пожелая! – посъветвах го. – Искам само да ти докажа, че един „скалъпвач на книги“ е свикнал да разговаря с хората така, както и те му говорят. Ти извади нож срещу мене, без да те бях обидил и без да ти бях причинил нищо лошо, и според закона на саваната животът ти е в моите ръце. Мога да правя с теб каквото пожелая. Никой не би ми възразил, ако сега постъпя така, че това студено, добре заострено желязо се провре между твоите ребра вместо между моите, както ти сам се изрази преди малко.
   – Забий го! – отвърна мрачно той. – Пада ми се, ако ме очистиш, защото Sans-ear не може да преживее позора да бъде победен и вързан от един-единствен противник посред бял ден, застанал очи в очи с него, и то без да е в състояние да му стори каквото и да било.
   – Безухия? Значи ти си Безухия? –– възкликнах аз.
   Много бях чувал да се говори за този прочут уестман, когото рядко можеше да срещнеш в компанията на някой друг, защото имаше съвсем малко хора, които той считаше за достойни да се присъединят към него. Преди дълги години беше оставил ушите си при навахите и оттогава носеше името си, съставено по странен начин от два езика, под което бе станал известен из цялата савана, а и извън пределите ѝ.
   Безухия не отговори на въпроса ми и едва когато го повторих, той каза:
   – Моето име не те засяга! Ако е лошо, не си струва да бъде споменавано, а ако е добро, тогава заслужава да бъде пощадено от позора на този миг.
   Пристъпих към него и развързах ремъка.
   – Ето ти ножа и карабината. Свободен си! Тръгни накъдето пожелаеш!
   – Я стига глупави шеги! – изръмжа той. – Мога ли ей тъй да си оставя тук позора, че съм бил победен от някакъв си грийнхорн? Да беше някой истински мъж като червенокожия Винету или пък от следотърсачи като Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд, тогава...
   Стана ми жал за този човечец. Моят номер действително го беше съкрушил силно и сега се радвах, че бях в състояние да го утеша, понеже току-що бе споменал името, под което бях станал известен край лагерните огньове на белите и във вигвамите на индианците.
   – Грийнхорн ли? – попитах аз. – Наистина ли мислиш, че някой новак е в състояние да погоди такъв номер на смелчага като Безухия?
   – Ами какво си, ако не грийнхорн. Изглеждаш тъй, сякаш току-що излизаш от някой шивашки салон, а оръжията ти са излъскани така добре, като че ли си ги приготвил за бал с маски.
   – Обаче си ги бива. Ей сега ще видиш. Внимавай!
   Взех от земята един камък, двойно по-голям от еднодоларова монета, хвърлих го нагоре във въздуха, бързо се прицелих и в мига, когато достигна най-високата си точка и изглеждаше като замрял от изравняването на силата на хвърлянето и силата на земното притегляне, куршумът ми го улучи и го запрати още по-нависоко.
   По-рано упражнявах този изстрел безброй много пъти, преди да ми се удаде. Той представлява такъв майсторски номер, че направо слисва зрителите. И дребосъкът ме зяпна сега с очи, в които се четеше смайването му.
   – Heavens, ама че изстрел! Винаги ли ти се удава?
   – От двадесет изстрела улучвам деветнадесет пъти.
   – В такъв случай трудно ще се намери някой, който да се мери с теб! Ами как ти е например името?
   – Олд Шетърхенд.
   – Невъзможно! Олд Шетърхенд трябва да е много по-възрастен от теб, иначе не биха го наричали „Старата Поразяваща ръка“.
   – Забравяш, че думата „олд“ често се употребява в значение, което няма нищо общо с означаването на възрастта.
   – Вярно! Но, хмм, не ми се сърди, сър – Поразяващата ръка е бил ранен от Винету с нож във врата и...
   – Погледни, ето го белега!
   – Действително! Ето го!... Ами... казват, че Поразяващата ръка винаги носел две пушки – един мечкоубиец и къса карабина.
   – Ето ги.
   –– Behold, значи все пак си Олд Шетърхенд! Хмм, ще ти кажа – ще ми повярваш ли, че аз съм например един невъзможен глупак?
   – Не, не го вярвам. Ти само извърши грешката да ме вземеш за грийнхорн. И това е всичко. Не можеше да очакваш подобно нападение от един новак. Безухия е възможно да се победи само чрез изненада.
   – Ами! Както изглежда, на теб не ти е необходима изненада. Навярно малцина са онези, които притежават твоята биволска сила. Да бъдеш изненадан и победен от човек като тебе, не е позор. И така, нека станем приятели! Истинското ми име е Марк Джорокс и ако искаш да ми доставиш удоволствие, наричай ме Марк.
   – А ти ми викай Чарли като всички мои приятели. Ето ти ръката ми!
   – Дадено, тъй да бъде, сър! Старият Марк не е човек, който веднага би стиснал коя да е лапа. Но в случая не се колебая нито секунда. Обаче ще те помоля да бъдеш милостив и да не ми направиш ръката на кайма! Ще ми трябва и за в бъдеще.
   – Не бой се, Марк! Твоята ръка ще има да ми прави още не една услуга, тъй както и моята е готова винаги да ти помогне. А сега може би ще ми разрешиш да повторя първия си въпрос: откъде идваш и накъде си тръгнал?
   – Бях в Канада, където правих компания на тамошните „lumberjacks“ и искам да се спусна на юг например до Тексас и Мексико, дето, както чувам, имало толкоз много негодници, че просто на човек му става драго, като си помисли какво ръгане с ножове и каква стрелба може да се очаква.
   – Та и аз съм в същата посока! И аз искам да отида до Тексас и Калифорния и ми е все едно дали ще се поотбия малко настрани, за да мина през Мексико, или не. Ще ми разрешиш ли да дойда с теб?
   – Дали ще ти разреша? И още как! Ти си бил вече на юг, както разбрах, тъй че си тъкмо човекът, от когото се нуждая. Но я ми кажи сериозно: наистина ли пишеш книги?
   – Да.
   – Хмм. Щом го казва Поразяващата ръка, значи е нещо по-друго, а не както си го представям аз. Но те уверявам, че бих предпочел ненадейно да се строполясам презглава в бърлогата на мечка, отколкото да пъхна перо в мастилницата. До края на живота си не бих написал и две думи. Но я сега ми обясни откъде са се взели индианците в тази местност! Оглаласи са и човек трябва да се пази от тях. Обикновено тези нехранимайковците срещат далеч по на север...

Преводач Веселин Радков
Издателство Труд


неделя, 14 септември 2014 г.

Робърт Шей >> Шаман

По времето на Войната на Черния Ястреб

   Черната мечешка кожа, омекнала от непрекъснато носене, покриваше ръцете и раменете на Сив Облак и предпазваше тялото му от студа, който режеше като с нож страните и челото му. Горната част от черепа на мечката покриваше главата му и тегнеше над нея така, както и ужасният страх от предстоящото изпитание над духа му.
   Мокасините му шумоляха из полегналата пожълтяла трева, покрила пътеката. Той бе изминал дълъг път и пръстите му бяха премръзнали, независимо от поставените в мокасините листа.
   Пътеката внезапно свърши и пред очите му се изпречи само небето. Той стоеше на ръба на една скала, от която на изток се виждаше замръзнала Великата Река. Стисна дръжката от еленов рог на ловджийския нож.
   Измъкна го от кожената кания на кръста си, така се чувстваше по-сигурен. Стоманеното острие проблесна на бледата светлина, тъмно като небето над него.
   „Ножът, който баща ми остави за мен – помисли си той. – Къде си тази нощ, татко мой?“
   Облаците бяха толкова близко, сякаш щеше да успее да ги докосне. Бяха като навяти преспи от снежни вълни в светлини и сенки. Над реката небето бе потъмняло, почти черно и Сив Облак усети по въздуха, че ще завали сняг.
   Той забеляза силуета на ястреб с разперени криле да кръжи над земята на Илиной и реката – лов в последните мигове преди спускането на нощта.
   „Нека духът на ястреба ми помогне да оцелея при това изпитание. Да отнеса велико послание за моя народ и да стана могъщ шаман.“
   Мъничкото черно петънце се зарея във въздуха, докато се загуби от погледа му.
   „Може би той прелита над снежната тишина на Сакенук.“
   Прибра отново ножа си. Обърна гръб на небето и реката и погледна на запад към пътя, по който бе дошъл. Докъдето поглед стигаше, се простираше пустош от полюшваща се изсъхнала трева, висока почти човешки ръст. Попарена от студа, тревата все още стърчеше изправена на премръзналите си мъртви стъбла. Хълмовете, които се издигаха в далечината на запад, бяха покрити сякаш с кафява пухена мантия.
   Оттук той не можеше да види зимния ловен бивак на своето племе; беше сгушен някъде там сред онези хълмове, закътан в гората край река Айова. Загледан нататък, той си представи Червена Птица. Нейните очи – черни и искрящи – блестяха пред него. Изпита страстен копнеж да я зърне, да поговори с нея, да чуе гласа ѝ, да докосне с пръсти страните ѝ. Мисълта, че може никога да не я види отново, да не се завърне никога при своя народ, го вледеняваше повече, отколкото зимния студ.
   „О, Земни Създателю, направи така, че да се завърна жив при Червена Птица.“
   Той коленичи и се надвеси над ръба на скалата, а мечата кожа покри земята, на която стоеше. Сив варовик, напукан и набразден като сбръчканото лице на някой старец, се спускаше надолу към тъмните очертания на останалите без листа шубраци по брега на реката. Очите му се взираха в тъмнината и откриха в скалата черна сянка. Ако беше дошъл малко по-късно този ден, може би нямаше да успее да намери отвора на пещерата в мрака.
   Тогава можеше да се наложи да чака до сутринта. Или пък, когато се опитваше да слезе, да загуби пътя, да падне и да намери смъртта си. Стомахът му се сви на ледена топка. Щеше да е толкова лесно да се подхлъзне.
   Достатъчно вече за това, какво можеше да се случи. Плашеше го онова, което ще се случи. Може да умре не от падане, а от това, което ще намери в пещерата.
   Или онова, което ще го намери.
   Опитвайки се да пропъди и тази мисъл от главата си, той се надвеси над ръба на скалата, намери място, където да стъпи здраво с краката си и стъпка по стъпка се запридвижва настрани и надолу. На места пътечката отпред се разширяваше и беше почти толкова лесно да се върви по нея, колкото и по тази в гората. После изведнъж ронещите се камъни ставаха така стръмни, че той трябваше да забива здраво обутите си в еленова кожа нозе и се чувстваше, сякаш няма здрава опора.
   Пред входа към свещената пещера имаше широка издатина. Той пое дъх с дълбоко облекчение, когато краката му стъпиха здраво върху равната скала.
   Отвън не виждаше нищо вътре в пещерата, но когато влезе, почувства внезапна топлина, сякаш влизаше в някое добре затворено жилище, в което гори голям огън. Усети миризмата от някогашни огньове, както и някаква друга – миризма на животно, от която ледена тръпка пробяга по тялото му. Но тя не беше отскоро. Благодари на бога за това, защото бе сигурен, че е на мечка.
   Издялал Бухала бе използвал тази пещера, когато бе разговарял с духовете преди много, много зими, а никога не бе споменавал за мечка.
   Сив Облак застана нерешително на входа и изчака очите му да привикнат към тъмнината. Той забеляза кръгли, светлеещи форми върху черната стена и една неподвижна фигура, на височина стигаща до кръста му, със силно извит клюн и разперени криле.
   При вида на всичко това отново го прониза хлад. Сега забеляза, че кръглите предмети по пода бяха черепи и той знаеше, че са на неговите предци, велики мъже и жени от племето. Зеленикави и бели камъни, от някогашни огърлици, проблясваха край челюстите на великите мъртви. Фигурата с разперени над тях криле беше духът на Бухала, който направляваше стъпките на мъртвите по Пътеката на Душите. Издялал Бухала бе получил името си, когато бе създал статуята и я беше поставил тук.
   От една кесия на кръста си Сив Облак извади шепа свещено семе от тютюн и разпръсна своя дар за мъртвите по пода на пещерата.
   – Разрешете ми да вляза в тази пещера, родители на моето племе – каза той. – Вие ме познавате. Аз съм ваш син.
   За миг се поколеба. Само по линия на своята майка, Слънчева Жена, той беше дете на тези предци, които пазеха входа на свещената пещера. Баща му беше бял, а ясните очи нямаха близки тук. Щяха ли мъртвите да го отхвърлят?
   Не последва никакъв знак или звук откъм черепите на пода, но сега той можеше да вижда по-навътре в мрака и забеляза, че пещерата извива и този завой се охранява от друга свещена фигура. Взря се в неясните ѝ очертания за миг и реши, че е мечка, но такава, каквато никога преди не бе виждал.
   Тази беше бяла от главата до петите. Издялал Бухала не беше споменавал нищо за такава статуя.
   Той пое ужасен дъх и усети спазъм в стомаха...

Преводач Лидия Цекова

Издателство Изток-Запад

Шаман в Pimodo

вторник, 25 февруари 2014 г.

Карл Май >> Винету [ II ]

Отново с Винету и неговият кръвен брат Олд Шетърхенд

   Обстоятелствата ми наложиха да се разделя с Винету, защото той трябваше да преследва убиеца Сантър, но дори не подозирах, че ще изминат месеци, докато отново видя моя червенокож приятел и кръвен брат. Ние – Сам Хокинс, Дик Стоун, Уил Паркър и аз – стигнахме след продължителна и изморителна езда устието на южния приток на Ред Ривър, който Винету наричаше Рио Боксо де Начиточес. Тук очаквахме да заварим някого от апахите, но за съжаление тази надежда остана напразна. Вместо очаквания пратеник на уговореното място намерихме труповете на двамата търговци, които ни бяха дали сведения за селото на кайовите. По-късно научих, че ги е бил застрелял Сантър. Тъй като не открихме никакъв знак от апаха, не можехме да го последваме. Отправихме се към Арканзас, за да се доберем по най-краткия път до Сейнт Луис. Искрено съжалявах, че нямаше да се видя с приятеля си, но по никакъв начин не можех да променя нещата...
   След дълго пътуване една вечер се озовахме в Сейнт Луис. Първата ми работа беше да посетя моя стар познат господин Хенри.
   Когато прекрачих прага на работилницата му, той седеше до лампата край струга си и не чу, че вратата се отваря.
    – Добър вечер, господин Хенри! – поздравих аз, като че ли се бяхме разделили едва вчера. – Скоро ли ще е готова новата карабина?
   При тези думи седнах на края на струга, както често бях правил и преди. Старият Хенри скочи от стола, втренчи се в мен като замаян и след малко извика радостно:
   – Ти... ти... ти ли си? Ти си тук? Учителят... земе... земемерът? Дя... дя... дяволският Олд Шетърхенд?!
   После ме сграбчи в обятията си и така ме притисна към гърдите си, че дъхът ми секна.
   – Олд Шетърхенд? Откъде знаеш това име? – попитах, след като се поуспокоих.
   – Откъде ли? И питаш още? Навсякъде се говори за теб. Обесник такъв! Станал си уестман и половина! Господин Уайт, инженерът от съседната до вас група, пръв донесе новини за теб; трябва да ти кажа, че само те хвалеше. Но Винету ти създаде ореола.
   – Как така?
   – Просто ми разказа всичко, всичко!
   – Разказал ти е! Та нима Винету е бил тук?
   – Разбира се!
   – Но кога?
   – Преди три дни. Разказвал си му за мен, за мен и за стария мечкоубиец и като минавал през Сейнт Луис, не можел да не ми се обади. Описа ми всичко, което сте преживели и извършили. Знам за стария бизон, за гризли и така нататък! Дори си получил правата и властта на вожд.
   Хенри продължи доста време в този дух и аз на няколко пъти се опитах да го прекъсна, но напразно. Той не спираше да ме прегръща, радвайки се страшно много, че бе станал причина да замина за Дивия запад. Най-сетне успях да чуя какво му бе разказал Винету за преследването на Сантър.
   Престъпникът се бил движил с кануто толкова бързо, че успял да стигне до устието на южния приток едновременно с търговците, въпреки че те бяха напуснали селото на Тангуа много по-рано. Понеже бил принуден да се откаже от златото на Винету, се стремял на всяка цена да се сдобие с пари. Със стоките си търговците му дошли добре. Вероятно бил застрелял нищо неподозиращите хора от засада. После си плюл на петите заедно с мулетата им. Всичко това Винету бил разбрал от следите, които били останали на онова място.
   Убиецът се е бил нагърбил с нелека задача, защото не е проста работа да преведеш сам толкова товарни животни през прерията. Подобно нещо е свързано с големи трудности. Освен това е трябвало да бърза, защото е знаел, че го преследват.
   За нещастие на апаха няколко дни валял дъжд и всички следи били заличени, така че Винету не можел да се осланя на очите си, а разчитал само на предположения и изчисления. Вероятно било Сантър да посети някое от околните поселища, за да продаде заграбената плячка, и на апаха не му оставало нищо друго, освен да обиколи всички тези поселища едно след друго.
   Едва след няколко дни безплодно търсене отново попаднал на следите му във факторията на Гейтър. Там Сантър бил продал всичко, купил хубав кон и се отправил по тогавашния път край Ред Ривър на Изток. Винету върнал придружаващите го апахи в родните им земи, защото само щели да му пречат, и продължил преследването сам. Имал достатъчно златни зърна, за да може да живее по-дълго време на Изток...
   От факторията вождът проследил дирите на Сантър в усилена езда чак до Сейнт Луис. От тук Сантър се бил отправил за Ню Орлиънс. Поради бързината, с която се е движел, Винету е пристигнал преди мен в Сейнт Луис. Бе заръчал на Хенри да ми каже да го последвам, ако желая, към Ню Орлиънс, но не ме съветвал да предприемам това пътуване поради нарастващата несигурност в Юга. Америка се намираше пред прага на Гражданската война.
   Винету бе добавил още, че по-късно във всички случаи щял да остави известие при господин Хенри за мястото, където бих могъл да го намеря...

Издателство Труд

Май Винету [ II ] в Хеликон


понеделник, 25 февруари 2013 г.

Карл Май >> Винету

Той е смел индианец - вожд на апачите и кръвен брат на Олд Шетърхенд...

Ако е вярно, че всяко живо същество има право на живот, и ако това се отнася както за всички, взети заедно, така и за отделния индивид, то червенокожият има право на съществуване не по-малко от бледоликия и би могъл да изяви претенция да му се даде възможност за самостоятелно обществено и държавно развитие. Наистина някои твърдят, че индианецът не бил имал необходимите качества за основаване и ръководене на държава. Дали това е истина? Аз казвам, че не е, но нямам намерение да ви предлагам само сухи твърдения, защото целта ми не е да напиша някоя научна студия. Бледоликите са имали време да се развиват постепенно. Лека-полека те са се превърнали от ловци в скотовъдци, а после са станали земеделци и занаятчии. Били са им необходими много векове. Но червенокожият не е имал това време, защото никой не му го е предоставил. От него поискаха да направи един огромен скок от най-долното стъпало на човешкото развитие към най-горното, обаче никой не се замисли, че при този скок той ще падне и ще се нарани смъртоносно...

Печатно издание и е-книга

Издателство Труд

Винету в Хеликон

Винету в Books.bg

четвъртък, 25 октомври 2012 г.

Карл Май >> Черния мустанг

„Повечето приключенски книги, които съм чел, са ми доскучавали, но никога и книгите на Карл Май.“ Алберт Айнщайн

По гъвкавото тяло и по лицето на метиса премина лека тръпка, сякаш се канеше гневно да избухне, обаче той се овладя и спокойно отговори:
– Ще го направя, сър, макар да знам, че е излишно. Индианските следи означават нещо лошо само по време на война. И още нещо – често червенокожите са по-добри и по-верни хора от белите.
– Тези твои възгледи ти правят чест заради всеобщото ти човеколюбие, но с многобройни примери мога да ти докажа, че се заблуждаваш.
– А с още повече примери аз ще ти докажа, че съм прав. Нима някога е имало друг човек, който да е проявявал по-голяма вярност от Винету към Олд Шетърхенд?
– Винету е изключение. Ти познаваш ли го?
– Още не съм го виждал.
– Ами Олд Шетърхенд?
– И него не съм. Но всичките им подвизи са ми известни.
– Тогава си чувал и за Тангуа, вожда на кайовите, а?
– Да.
– Какъв предател е този мерзавец! На времето, когато Олд Шетърхенд е бил земемер, той се е представял за негов закрилник, но всъщност винаги се е стремял да му отнеме живота. И сигурно е щял да го пречука, ако този прочут бледолик не е бил толкова умен, предвидлив и не по-малко храбър и силен мъж. Е, къде я виждаш ти верността, за която ми говориш? И нима следите от червенокожи означават опасност само по време на война? Нима сиу-огелаласите не са нападали многократно влаковете точно когато е царял мир? Не са ли избивали мъже и отвличали жени в мирно време? Затова са били наказани, но не от двама души, от Винету и Олд Шетърхенд, с които никой не може да се мери. Ако поне един от двамата се намираше тук, разбира се тогава нямаше да се боя толкова дори и от следите на стотина индианци...

Издателство Емас

Черния мустанг в Хеликон


вторник, 18 септември 2012 г.

Джеймс Фенимор Купър >> Последният мохикан

Ню Йорк по време на френско-индианската война. Отвлечени са двете дъщери на английски командир, които в последствие са спасени от Ястребово око - последният мохикан

– Когато хората се борят само за едничкия свой живот, даден им от Бога – каза скаутът строго, – не мислят дори за собствените си събратя, камо ли за животните! Вади стрелата, Ункас. Нямаме време за втори удар.
Гласът му все още кънтеше, когато раненото жребче подскочи и падна на коленете си. Бързо като светкавица, индианецът го потопи в реката и то скоро потъна.
Този акт на отявлена жестокост, но същевременно и на крайна необходимост, надвисна над духовете на пътниците и ги разстрои много, още повече, че долавяха в него едно ужасяващо предизвестие за опасността, която ги дебнеше. Докато сестрите, побити от тръпки, се притискаха плътно една в друга, индианците след кратко колебание вкараха конете в реката и ги поведоха по течението. Междувременно скаутът издърпа едно кану от брезова кора иззад близките храсти и мълком даде знак на дамите да влязат в него. После двамата с Хейуърд, без да обръщат внимание на буйната вода, застанаха от двете страни на крехкото корито и го понесоха нагоре срещу течението в сгъстяващия се мрак, следвани от унилия и опечален собственик на пожертваното жребче.
Скаутът избягваше скалите и по-дълбоките вирове на реката с лекота, която подсказваше колко добре познава пътя. От време на време спираше и напрегнато се ослушваше. Едва щом се убедеше, че всичко е тихо и спокойно, решаваше, че може да продължат. Хейуърд забеляза група от тъмни силуети, струпани на едно място, където високият, надвиснал бряг потъваше в дълбока сянка. Той посочи натам на спътника си.
– А, спокойно! – обясни му скаутът. – Индианците знаят как да скрият конете по техните си местни обичаи. Във водата не остават следи, а и бухал няма да види нищо в тази тъмница...

Издателство Труд