понеделник, 29 юли 2013 г.

Джо Абъркромби >> Герои

Героите стоят на безсмислена стража над долината на Осранг и никой не знае, а и нехае, нито кой ги е поставил там, нито колко отдавна, нито защо...

Може би на този свят има точно определен брой лица и когато остарееш достатъчно, започваш да ги виждаш преродени отново.
Гушата вдигна високо ръце и обърна длани напред. Опита се да спре треперенето им.
– Добра вечер!
Лицата се извърнаха рязко към него. Ръцете се стрелнаха към оръжията. Един грабна лъка си и Гушата усети стомаха си да се свива на топка, но преди онзи да опъне тетивата, седящият до него протегна ръка и го спря.
– Ей, кротко бе, Червен гарван.
Заговорилият беше едър възрастен войн, с гъста, посивяла, сплъстена брада. На коленете му лъщеше острието на меч, изваден от ножницата и готов за действие. Гушата разпозна лицето и по устните му се плъзна усмивка – шансовете се накланяха в негова полза.
Наричаха го Сухара, именит войн, познаваха се от едно време. С Гушата се бяха били на една и съща страна дълги години, после още по-дълги един срещу друг. Но репутацията му беше добра. Ветеран с много опит, склонен първо да премисли, а после да убива, не обратното, което в последно време беше на голяма почит в Севера. Явно той беше главатар на групата, защото онзи, когото нарече Червен гарван, се намуси, но за най-голямо облекчение на Гушата послушно свали лъка. Очевидно Сухара не искаше никой да умира тази вечер, което важеше с двойно повече сила за самия Кърнден. От друга страна, оставаха още няколко часа тъмнина, а наоколо имаше доста наточена стомана.
– Мътните да го вземат. – Сухара не помръдна, седеше неподвижно, почти като един от Героите, но Гушата знаеше, че в момента мисълта му препуска. – Ако не ме лъжат очите, това, дето излезе от тъмнината, е Кърнден Гушата.
– Не те лъжат.
Кърнден направи няколко предпазливи крачки напред, като продължаваше да държи ръцете си високо вдигнати над главата. Опита да не обръща внимание на прикованите в него осем чифта враждебни очи.
– Побелял си, Гуша.
– Ти също, Сухар.
– Е, знаеш как е. Война. – Възрастният войн потупа корема си. – Изнервя ме напоследък.
– Да ти призная, мен също.
– На кого е притрябвало да е войник в днешно време?
– Скапана работа е това. Но знаеш какво казват: старите коне нови огради не прескачат.
– Аз в последно време гледам въобще да не скачам – отвърна Сухара. – Чувам, че сега се биеш за Дау Черния. Дузината ти също.
– Като цяло гледам да свеждам боя до минимум, но относно това, на чия страна, да, прав си. Сега Дау плаща кашата.
– Обичам каша – каза Сухара.
Погледът му се отмести към огъня и той замислено разрови жарта с пръчка.
– Моята Съюзът я плаща.
В този момент хората му вече бяха на нокти – езиците облизваха нервно устни, пръстите потрепваха по оръжията, очите святкаха. Вдигна очи.
– Това май ни поставя един срещу друг, а?
– Ще оставим ли нещо толкова дребно като това, кой на коя страна е, да ни развали приятелския разговор?
Лицето на Червения гарван се наля с кръв, сякаш самата дума „приятелски“ му подейства като обида.
– Дай просто да очистим копелето! – изръмжа той.
Сухара се извърна бавно към него и лицето му се изкриви в презрителна гримаса.
– Ако стане чудо и ми потрябва мнението ти, ще ти кажа. Дотогава си затваряй устата, малоумнико. Човек с опита на Кърнден Гушата не би се дотътрил тук посред нощ просто ей така, за да бъде очистен от такива като теб. – Очите му прескочиха по няколко от каменните блокове, после се върнаха към Гушата. – А ти защо си сам? Омръзна ти да се биеш за онова копеле Дау и дойде да се присъединиш към Кучето ли?
– Не бих казал. Да се бия на страната на Съюза, не ми е в стила, нищо лично към онези, на които е. Всеки си има причини.
– Аз също гледам да не виня човек за избора му на приятели.
– Има свестни хора от двете страни – каза Гушата. – Работата обаче е там, че Дау ме прати на Героите. Да поостана малко, да огледам добре, да видя дали Съюзът не идва насам. Но може пък ти да ми спестиш усилията. Идва ли Съюзът насам?
– Знам ли.
– Ама ти си тук.
– Не бих му придавал много значение на това. – Сухара огледа хората си около огъня и в погледа му нямаше много радост. – Както виждаш, сам съм с дузината си. Кучето ме прати тук горе. Да поостана малко, да си отварям очите за Дау Черния и хората му. –
Той повдигна въпросително вежди. – Мислиш ли, че ще се появят насам?
– Знам ли – ухили се Гушата.
– Ама ти си тук.
– Не бих му придавал много значение на това. И аз съм сам с дузината си, всички с изключение на Брайдиън Потопа, счупи си крака преди няколко месеца и го оставихме да се оправя.
Сухара се усмихна унило, разръчка отново жарта и вдигна облак искри в мрака...

Издателство Колибри

Герои в Хеликон

Герои в Books.bg

Майкъл Морпурго >> Пеперуденият лъв

Едно момче и едно малко бяло лъвче стават приятели...

   Бях на десет години и учех в училище с пансион в затънтената провинция на графство Уилтшър. Бях далеч от дома и това ме убиваше. Дните тук бяха безкраен низ от латински, говеждо задушено, ръгби, наказания, синини, кросове, премръзнали ръце и крака, зубрене, изпитване, скърцащи легла, кошмарни нощи, пудинг от грис. Към всичко това се прибавяше и Башър Бюмън, който ме тормозеше и превръщаше живота ми в ад. Живеех в постоянен страх от него и често си мислех да избягам, но събрах смелост да го направя само един-единствен път.
   Помня, че ми се беше струпало много. Наскоро бях получил писмо от мама и ме беше налегнала мъка по дома. Башър Бюмън ме хвана натясно при шкафчетата за обувки и размаза черна вакса в косата ми, а контролното ми по граматика беше за слаб и господин Картър ме накара да седя в ъгъла с книга върху главата през целия час. Това беше любимото му изтезание. Стоях, гледах стената, чувствах се по-нещастен от когато и да било, чоплех мазилката и се заклех, че ще избягам.
   Измъкнах се следобеда на следващата неделя. С малко повече късмет щяха да забележат липсата ми чак на вечеря, а дотогава щях да съм далече. Далече и на свобода.
   Покатерих се по оградата в дъното на училищния парк. Там имаше дървета и не можеха да ме видят. Скочих на земята от другата страна и се втурнах да бягам. Тичах така, сякаш ме гонеше глутница настървени кучета. Спрях чак когато прекосих Инъсънт Брийч и излязох на пътя зад него. Бях обмислил бягството до най-малката подробност.
   Щях да ида на гарата – беше само на някакви си пет мили, и щях да се кача на влака за Лондон. След това щях да взема метрото до къщи. И това е. Щях просто да вляза и да им кажа, че никога, никога, никога няма да се върна обратно...

Издателство Фют



неделя, 28 юли 2013 г.

Катя Зографова >> Култът „Яворов“ + Гео Милев >> Панихида за Яворовъ

Яворов, който вмества в сърцето си вековната мъка на българите, на арменците, на евреите, на човека въобще, а е обречен да изпие горчивата чаша на охулен от собствените си сънародници!...

   Яворовият култ се изгражда трудно, на моменти изглежда дори провален. Когато Екатерина Каравелова и нейният кръг, вечно жадните за сензации медии, представители на съдебната система, дори културни хора като Андрей Протич подемат демонизацията на Яворов като убиец и подлец, отговарят им шепата спартанци на култа „Яворов“. Това са онези малцина негови приятели, ценители, критици и борци за освобождението на Македония, които безусловно вярват в Поета и в неговата невинност. Това са големите, влиятелни интелектуалци, които с авторитета си храбро застават зад подхвърления на публично опозоряване и мизерно съществувание Яворов...
   Скоро след смъртта на поета е създаден Комитет за въздигане паметник и украсяване на гроба му. В състава му влизат проф. Б. Пенев, В. Василев, д-р Т. Николов, Ал. Паскалев, М. Генов. Но съществува и друга форма на култа „Яворов“. Съкровен, непубличен. Този на семейството му. Веднага след смъртта на поета близките му затварят неговата стая. Само най-видни гости имат привилегията да влизат и преспиват в нея: Гео Милев; цар Борис III, пристигнал в града след голямото земетресение 1928, Багряна през 1929, Васил Стоилов, евакуиран тук по време на Втората световна... Тихо обожание към Яворов изповядва и поетесата Екатерина Ненчева, неговата ученичка наред с Дора Габе.
   Сред формите на култа е и музейният, този към овеществената памет за Поета. Факт е, че в миналите времена е съществувал не един, а цели три музея на Яворов – първият, от 1954 в родния Чирпан, открит за 40-годишнината от смъртта на поета, вторият – в София през 1963, и третият, по-скоро символичен – в една стара къща в Поморие...

–––––––
   Самоубийците, дори и не двойни като Яворов, нямат право да бъдат опети в църква, погребват ги на отделно място в християнските гробища… А Гео Милев сътворява поетическа „Панихида” за поета! Той обича да предизвиква, дори да шокира публиката. Гео извършва акта на съзнателно разрушаване на клиширания образ на трагическия поет като мрачен метежен дух, който не намира успокоение нито приживе, нито след смъртта си. Падащият сред звездите, устрелен ангел е образ на възнесението на Яворов.

... Светец със безименен грях,
съдбата над тебе да плаче,
да бягаш от себе си в страх,
да грееш с челото на Авел,
а Бог да е скришом поставил
на Каина страшният знак.

Издателство Изида