Сняг валеше обилно през зимите на моето детство. Коледите бяха винаги бели, а елхите естествени и ухаеха на гора, на спокойствие, на празник. Въобще, Коледа не „идваше“ – тя се „очакваше“. Мечтаехме си за подаръци, които беше трудно да получим. Или ги нямаше по магазините, или парите не стигаха за тях. Но тайно се надявахме, че все пак нещо от мечтите ни ще се сбъдне. Коледа беше и ухание. Всичко се приготвяше домашно. А мама правеше най-вкусното реване. Огромна кръгла тава с реване. Любимият сладкиш на моята баба, при която се събирахме на Коледа. Аз лично и до ден днешен не обичам реване. През лятото ние, петимата внука на баба, прекарвахме ваканциите си при нея. Там имаше ред и дисциплина. Водеше ни в гората да събираме шишарки за подпалки през зимата, а после и на реката да се къпем. Четяхме книгите, които тя ни носеше от читалищната библиотека. Хранеше ни с благи и скромни гозби. Но дойдеше ли гостуващ театър, не го пропускахме. Купуваше билети и отивахме на представление. Казваше, че щом артистите са ни дошли на крака, трябва да ги уважим. Научи ни на нещо много важно – да уважаваме изкуството още преди да сме го разбрали. Всъщност, тя много обичаше театъра. А всяка неделя следобед ни водеше задължително на сладкарница. С нетърпение очаквахме този ден. Сладкарницата за нас беше празник. Баба крачеше гордо през площада, а ние подтичвахме след нея, пременени в новите си дрехи, и се кикотехме. Тя зорко следеше дали поздравяваме възрастните хора, насядали на припек и раздумка по пейките пред къщите. И ето, вече влизаме в сладкарницата. Още от вратата баба поръчва шест реванета и шест лимонади. Сядахме до прозореца, на масата, която беше от бял мрамор, и чакахме реванетата. Питам се и до ден днешен защо поръчваше всеки път все това реване? Дали беше най-евтино, или баба много го обичаше? Насреща, зад стъклената витрина имаше най-различни пасти, които не бяхме вкусвали. Баба никога не ни предложи да сменим реването с паста, а ние не се осмелявахме да ги пожелаем. Бояхме се да не я обидим и да ни лиши от неделната сладкарница. Ядяхме реването, а очите ни се наслаждаваха на изрисуваните с цветно масло пасти. Изобщо, неделните бабини шест реванета и шест лимонади си останаха за мен не само мил спомен, но и някаква загадка. Нямам отговор, но нямам и желание дори да си помисля за реване.
На Коледа обаче винаги носехме на баба тепсия с домашно приготвено реване. Аз бях отговорна да държа тавата внимателно, за да не се разлее сиропът. Баба живееше в едно малко планинско градче. До там се стигаше първо с влак, а после с мотриса. Влакът винаги беше претъпкан с пътници. Всички носеха от града пълни куфари, чанти, кошници с колбаси, сладкиши и подаръци. Когато се прехвърляхме от влака на мотрисата, ставаше нещо като преселението на народите. Викове, смях, глъч, кокошки, дамаджани, дисаги и аз, понесла на ръце тепсията с реване. Прескачахме коловозите и се събирахме в чакалнята на малка гаричка, където изчаквахме да дойде мотрисата. Тя обикновено не се бавеше много, с изключение на един-единствен път.
Всички пътници мръзнехме в малката чакалня, а навън бушуваше снежна буря. Свечеряваше се. Началник-гарата беше съобщил, че теснолинейката е затрупана със сняг и войници се опитват да я разчистят. Ставаше все по-студено. Сиропът в тавата окончателно замръзна. До Коледа оставаха само няколко часа. Полека-лека празничното въодушевление се замени с притеснение. Запалиха огън във високата чугунена печка, която стоеше в центъра на чакалнята. Стана топло. Хората се отпуснаха по дървените пейки наоколо. Децата заспаха в прегръдките на майките си. По едно време чухме да вият вълци. Началник-гарата беше получил ново съобщение, че разчиствателната акция ще продължи едва на другия ден. Мотрисата не можеше да се придвижи. Влак за обратно щеше да има едва на сутринта. Големият стенен часовник отмерваше последните часове до Коледа.
Стана ми тъжно. Мислех за баба, която ще бъде сама на празника. И най-вече ми беше тъжно за елхата. При нея винаги ме очакваше истинска елха, която аз украсявах, докато възрастните подреждаха вечерята. По бузите ми потекоха сълзи. Баща ми ме прегърна и попита дали съм гладна. Тогава ревнах с глас и му казах, че плача за елхата. Той събра няколко мъже и всички излязоха в тъмнината. Сред хората беше настъпила такава суматоха, че никой не забеляза отсъствието им. Само безброй снежинки нахлуха да се стоплят, малко преди мъжете да затворят вратата след себе си. Аз улових една в ръка и и се радвах, докато се стопи. Не се мина много време и вратата отново се отвори. В рамката й се показа елха, покрита цялата със сняг. Зад нея надничаха усмихнатите и зачервени лица на няколко мъже, сред които беше и баща ми. Децата закрещяха от радост. Жените занареждаха по скамейките най-различни вкусотии, приготвени специално за коледната нощ. Печката бумтеше. Ухаеше на празник. Усмивки грейнаха по лицата. Мъжете отвориха дамаджаните. По клоните на елхата навързаха наденици, гевречета, колачета, ябълки...
Когато удари дванайсет часа, началник-гарата отново влезе и ни поздрави. Всички си честитяха, прегръщаха се и се целуваха. Беше топло. Беше празнично. Никой не чуваше бурята навън. Цепениците в печката пращяха. Някой запя и всички подеха позната родопска песен. Появиха се тепсии с вита баница и тогава забелязах, че реването липсваше. Майка ми предлагаше от него на всеки по парче. Представих си баба как стои сама до ненакичената елха и без реване. Искаше ми се да извикам: „Ей хора, върнете парчетата обратно. Това е бабиното реване“, но от гърлото ми не излизаше звук. Там беше заседнала горчива буца. После заспах. Когато се събудих, слънцето ослепително светеше по натрупаните преспи. Излязох навън и видях как майка ми почистваше празната тава със сняг...
Издателство Факел
Коледно реване в Хеликон
Коледно реване в Books.bg
