Ед Стафърд >> По поречието на Амазонка

Всяко поколение има нужда от своите герои; прекрасно е, че този път имаме един истински такъв. The Times

Бурна решетка от тежък тропически дъжд обграждаше открития бар. Необикновената сила на водата давеше упоритите креолски барабани от другата страна на калната улица. Хладна вечерна свежест придружаваше дъжда, промъквайки се през обичайната влажност. Седях с бира в ръка с един приятел, Люк Колиър, и вдишвах пречистващата сила на природата. Когато се облегнахме назад в ниските си дървени столове, топка от вълнение и страх се настани осезаемо в стомасите ни. Точно бяхме взели решение, което можеше да промени живота ни завинаги, и си бяхме стиснали ръцете. Бяхме се споразумели да направим опит да извървим цялата дължина на река Амазонка заедно. Ухилих се на Люк и му казах: – По дяволите, човече, това ще е ненормално! Беше януари 2007-а, а ние се намирахме в бившата британска колония Белиз в Централна Америка на опазваща експедиция за британска организация на име „Трекфорс”. Тъкмо бях преместил работната си база от столицата Белиз в по-малкия град Сан Игнасио, близо до границата с Гватемала. Повечето хора тук бяха метиси – смесица от местните маи и колонизаторите испанци, но имаше и шепа креолски заселници, които бяха сравнително нови в града. На следващата сутрин с Люк се размотавахме в базата по боксерки, ядяхме сандвичи с пържени яйца и пиехме вносен чай „Ърл Грей“. Учудващо, когато разговорът отново се завъртя около похода по Амазонка, никой от нас не се отметна от думата си. Спокойно бихме могли да извиним перченето си с алкохола, но докато си клатехме краката на опашката за душа, и двамата бяхме дори по-развълнувани от идеята, отколкото предишната вечер. Две години по-рано работех за една британска компания, където организирах научноизследователска експедиция в аржентинска Патагония. Наскоро бях започнал да излизам с едно момиче на име Клои и тъй като и двамата обичахме пътешествията, решихме заедно да кандидатстваме за участие в тази експедиция. Клои бе по-млада от мен, с дрезгав смях, пищно тяло и трогателна страст да прави добро и да защитава по-слабите. Бяхме много влюбени и развълнувани от възможността да правим това, което искаме, и да осигурим живота си в тази непозната страна. Патагонците бяха уверени и смирени по един прекрасен начин, който бързо покори сърцата ни. Намерихме аржентински биолози, които да ни сътрудничат и да ни помагат, и двамата с Клои работехме много здраво, за да задействаме доброволческата експедиция. Като цяло експедицията бе успешна, но дълбоко в съзнанието си копнеех да се върна в тропиците. Част от мен се страхуваше от студа, обема на екипировката, от която зависехме, и целия опит, от който се нуждаеш, за да си в безопасност в планината. Започнах да си мечтая за простотата на среда, която познавах много по-добре – джунглата. По време на ежедневните осемчасови пътувания с ленд ровъра позволявах на съзнанието си да се рее и да мечтае каква би била най-голямата експедиция, която бих могъл да осъществя...

Издателство Вакон

По поречието на Амазонка в Хеликон

По поречието на Амазонка в Books.bg