По тротоарите стояха купчини черен сняг, но в неделя на обед се показа слънце и ненадейно падна дъжд, капките веднага замръзнаха и градът заприлича целият като направен от стъкло, с искрящи елмазени ръбове. Асен излезе да си купи вестници, присви очи и разбра, че не му се прибира вкъщи, при трохите по масата, при неоправеното легло и пълните пепелници, при торбестия анцуг, който му служеше и за пижама, при ръждясалите гири, при недочетените и потънали в прах кримки на пода, при синеоката десетгодишна сиамка, което си е направо бабичка за една котка, при залетия с кафе и захлупен все на пета страница учебник по бизнес английски. Той прескочи ледената планина на тротоара и хлътна в отсрещното кафене. Заведението беше празно. Отгоре на бара имаше телефон. Зад кафемашината едно момче и едно момиче се целуваха.
– Може ли да се обадя? – изкашля се Асен.
Момичето вдигна поглед. Имаше чудно красиви египетски очи, издължени и загадъчни.
– Може – каза то.
Асен грабна слушалката и в същия миг изстина. Защо му беше всичко това? Той погледна часовника си. Един и половина. Най-глупавото време. Постави слушалката обратно в гнездото на апарата и погледна безпомощно към двамата зад бара.
– Една водка – каза. Изчака да му сипят, отпи от чашата, погледна дългите, боядисани в кървавочервено нокти на момичето, които пак бяха започнали да драскат гърба на момчето, тръсна глава, вдигна слушалката и набра шестте цифри.
Мария вдигна на третото позвъняване.
– Добър ден – каза Асен. – Пицарията ли е?
– Кой е? Асене, ти ли си?
Асен мълчеше. Премести слушалката в лявата си ръка, извади цигарите си, запали една и шумно изпусна дима.
– Какво има? – попита Мария.
– Ало, пицарията ли е? Искаме да си поръчаме най-голямото „Калцоне“ за вкъщи.
– Откъде се обаждаш?
– От града – отвърна Асен и допи водката. Сетне направи знак с ръка да му налеят още една. Момчето взе чашата му. В косата му имаше бял кичур. Мария мълчеше.
– Там ли си? – попита Асен.
– Там съм.
– Мария, хайде да се видим.
– Сега ли?
– Сега – каза Асен. И проумя защо не трябваше да се обажда. Ако Мария му кажеше „не“, нямаше да го понесе. Просто щеше да откачи. Беше издържал толкова време, но сега щеше да откачи. Отпи от водката и отдалечи слушалката, за да не се чуе как преглъща. Гласът ѝ дойде до слуха му много далечен, сякаш Мария се беше смалила и можеше да се побере в шепата му. И там, от шепата му, нещо викаше.
– Какво казваш? – попита той, разглеждайки внимателно коловозите на дясната си длан и кафявия от цигарите показалец.
– Асене, аз се омъжих – каза Мария. – Не ми звъни повече. Ало, чуваш ли ме?
– Добре – каза Асен. Онези бяха спрели да се целуват. Затвори телефона, плати водките, без да ги поглежда в очите, и излезе навън. Дъждът беше спрял. Стъкленият град беше изчезнал. Улицата беше черна и мръсна. Фасадите на сградите бяха мокри. Зад стъклото на един прозорец на втория етаж видя лицето на някакъв старец. Старецът го гледаше. Асен се вторачи в него. Старецът веднага се скри, сякаш го обезглавиха.
Долу, на кръстовището, чакаха таксита. Асен си представи как пристига с огромен кортеж при Мария, шофьорите надуват клаксоните, отнякъде се появява и оркестър, трима виолетови цигани с тъпан, акордеон и кларинет, акордеонът се качва пръв по стълбите и диханието му размятва изтривалките, тъпанът подире блъска като чук и цялото стълбище се тресе, а стоманеният лъч на кларинета наднича дръзко и страшно във всяка врата и ето, накрая всички спират пред вратата на Мария. Асен се обляга на звънеца и Мария ще не ще трябва да отвори...
Вкъщи Асен си направи кафе, изпи два беналгина, застана прав до прозореца и се загледа навън. Здрачаваше се, пак беше почнал да вали сняг. Сиамката се отърка уморено в краката му.
На вратата се звънна и Асен отиде да отвори. На прага, обсипан със сняг, задъхан и гологлав, стоеше хлапакът с белия кичур от кафенето отсреща.
– Поръчали сте пица „Калцоне“. Ето. Внимавайте, че пари.
Подаде му кутията и хукна надолу по стълбите.
– Може – каза то.
Асен грабна слушалката и в същия миг изстина. Защо му беше всичко това? Той погледна часовника си. Един и половина. Най-глупавото време. Постави слушалката обратно в гнездото на апарата и погледна безпомощно към двамата зад бара.
– Една водка – каза. Изчака да му сипят, отпи от чашата, погледна дългите, боядисани в кървавочервено нокти на момичето, които пак бяха започнали да драскат гърба на момчето, тръсна глава, вдигна слушалката и набра шестте цифри.
Мария вдигна на третото позвъняване.
– Добър ден – каза Асен. – Пицарията ли е?
– Кой е? Асене, ти ли си?
Асен мълчеше. Премести слушалката в лявата си ръка, извади цигарите си, запали една и шумно изпусна дима.
– Какво има? – попита Мария.
– Ало, пицарията ли е? Искаме да си поръчаме най-голямото „Калцоне“ за вкъщи.
– Откъде се обаждаш?
– От града – отвърна Асен и допи водката. Сетне направи знак с ръка да му налеят още една. Момчето взе чашата му. В косата му имаше бял кичур. Мария мълчеше.
– Там ли си? – попита Асен.
– Там съм.
– Мария, хайде да се видим.
– Сега ли?
– Сега – каза Асен. И проумя защо не трябваше да се обажда. Ако Мария му кажеше „не“, нямаше да го понесе. Просто щеше да откачи. Беше издържал толкова време, но сега щеше да откачи. Отпи от водката и отдалечи слушалката, за да не се чуе как преглъща. Гласът ѝ дойде до слуха му много далечен, сякаш Мария се беше смалила и можеше да се побере в шепата му. И там, от шепата му, нещо викаше.
– Какво казваш? – попита той, разглеждайки внимателно коловозите на дясната си длан и кафявия от цигарите показалец.
– Асене, аз се омъжих – каза Мария. – Не ми звъни повече. Ало, чуваш ли ме?
– Добре – каза Асен. Онези бяха спрели да се целуват. Затвори телефона, плати водките, без да ги поглежда в очите, и излезе навън. Дъждът беше спрял. Стъкленият град беше изчезнал. Улицата беше черна и мръсна. Фасадите на сградите бяха мокри. Зад стъклото на един прозорец на втория етаж видя лицето на някакъв старец. Старецът го гледаше. Асен се вторачи в него. Старецът веднага се скри, сякаш го обезглавиха.
Долу, на кръстовището, чакаха таксита. Асен си представи как пристига с огромен кортеж при Мария, шофьорите надуват клаксоните, отнякъде се появява и оркестър, трима виолетови цигани с тъпан, акордеон и кларинет, акордеонът се качва пръв по стълбите и диханието му размятва изтривалките, тъпанът подире блъска като чук и цялото стълбище се тресе, а стоманеният лъч на кларинета наднича дръзко и страшно във всяка врата и ето, накрая всички спират пред вратата на Мария. Асен се обляга на звънеца и Мария ще не ще трябва да отвори...
Вкъщи Асен си направи кафе, изпи два беналгина, застана прав до прозореца и се загледа навън. Здрачаваше се, пак беше почнал да вали сняг. Сиамката се отърка уморено в краката му.
На вратата се звънна и Асен отиде да отвори. На прага, обсипан със сняг, задъхан и гологлав, стоеше хлапакът с белия кичур от кафенето отсреща.
– Поръчали сте пица „Калцоне“. Ето. Внимавайте, че пари.
Подаде му кутията и хукна надолу по стълбите.
Издателство Жанет 45
Господи, помилуй в Хеликон
Господи, помилуй в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар