На влизане в клас, когато той вече беше седнал на мястото си, от време на време някой от миналогодишните му ученици се показваше на вратата, за да го поздрави; показваха се пътем и го поздравяваха:
– Добър ден, господин учителю. Добър ден, господин Пербони.
Някои влизаха в стаята, ръкуваха се с него и бързо излизаха. Виждаше се, че го обичат и искаха да се върнат при него.
Той отвръщаше:
– Добър ден.
И стисваше ръката, която му се подаваше, ала не поглеждаше никого. При всеки поздрав оставаше сериозен, с правата си бръчка на челото, извърнат към прозореца, и гледаше покрива на отсрещната къща. И вместо да се радва на тия поздрави, той сякаш страдаше. После разглеждаше нас, един след друг, внимателно.
Като диктуваше, той слезе да се разхожда между чиновете. По едно време, като забеляза едно момче, чието лице беше цяло зачервено от пъпчици, прекъсна диктовката, хвана главата му и го загледа; след това го запита какво му е и сложи ръката си върху челото му, за да разбере дали има температура. В това време едно момче зад него се изправи на чина и започна да се криви. Внезапно той се обърна; момчето седна в миг и остана с наведена глава да чака наказанието си. Учителят сложи ръка върху главата му и каза:
– Друг път да не правиш така.
Нищо друго. Върна се на катедрата и завърши диктовката.
След това той ни изгледа за миг и ни каза бавно с грубия си, но добър глас:
– Слушайте. Предстои ни да минем цяла година заедно. Да гледаме да я минем добре. Учете и бъдете добри. Аз нямам семейство. Моето семейство сте вие. Миналата година майка ми още беше жива, но умря. Останах сам. Нямам нищо друго на света освен вас, нямам друго чувство, друга мисъл освен вас. Вие ще бъдете мои деца. Аз ви обичам, трябва и вие да ме обичате. Не искам да наказвам никого. Покажете ми, че сте деца със сърце; нашето училище ще бъде едно семейство и вие ще бъдете моята утеха и моята гордост. Не искам от вас обещание с думи; уверен съм, че вие вече сте казали своето „да“ в сърцето си. И ви благодаря.
В тоя миг влезе в стаята прислужникът да каже, че часът е свършил.
Всички станахме от чиновете си смълчани.
Момчето, което се беше изправило до чина си, се приближи към учителя и му каза с треперещ глас:
– Господин учителю, простете ми.
Учителят го целуна по челото и му каза:
– Прощавам ти, дете мое!...
Издателство Пан
Сърце в Хеликон
Сърце в Books.bg
Който е прочел тази книга и не се е развълнувал (да не кажа разплакал) няма сърце. Задължителна за нашето безчовечно време. И все така актуална, макар и писана преди много години.
ОтговорИзтриване