Керана Ангелова >> Слънчогледи за Мария

Животът без любов е безнравствено и греховно състояние. Ван Гог

   Слънчогледите зрееха. Цяла нива, жълта и безкрайна. Мария помоли шофьора да спре. Застана на дигата край канавката и нагласи силно отворена бленда, която да преекспонира заснетото. Намали и скоростта. Щракна веднъж и погледна дисплея: кадърът бе слънчев, приятно размазан – все едно нивата се движеше ефирно, – но не беше нищо особено. Просто нива, стъбло до стъбло, макар и с такова изобилие на светлина. Приличаше на тълпа, която крещи от щастие. Скука. Така, както всяка човешка тълпа е по-безинтересна от отделното човешко лице – всеобща безличност. Погледна още веднъж в апарата и приближи единствена слънчогледова глава – спаружена вече, с подвити краища. Отказа се да я снима – щеше да е проста реплика на о н е з и слънчогледи в керамичната ваза. Джиесемът ѝ завибрира в джоба и преди да е зазвънял, тя вдигна. Беше Главната, гласът ѝ почти лаеше, висок и превъзбуден: Където и да сте, тичайте към аерогарата! Зарежете фолклорния събор и хуквайте! С космическа скорост! Извършен е атентат, взривили са автобус с израелски туристи…
   Мария се втурна към колата и шофьорът наду стария форд на редакцията с всички сили. Подскачаха из дупките на второкласния път, ауспухът изпускаше зловония и тя за миг си спомни гадния вкус на тиня в устата си в онзи смрачен ден през зимата. Бяха само на два-три километра от летището и стигнаха светкавично. В небето се носеха гъсти черни кълбета дим, миришеше тежко и задушливо. Полицията ги спря доста преди портала. Тя показа служебната си карта. Полицаят я задържа повече от необходимото, взира се в снимката, в лицето на Мария и отново в снимката… накрая направи мълчалив жест, с който ѝ разреши да премине бариерата.
   Мария мина от другата страна. Дълго след това си спомняше този миг и същото изречение винаги се появяваше в съзнанието ѝ: Когато минах от другата страна на бариерата.
   Това, което се разкри пред очите ѝ, не можеше да е същата бургаска реалност, в която бе пребивавала допреди минути. Писъците на хора, които се лутат из кълбетата дим, автобуси, които ръмжат с моторите си, правят маневри и се опитват да се измъкнат от мястото, полицаи, които също се лутат из черната мъгла и се опитват да разпознаят пострадалите, парчета от дрехи по обгорелия асфалт… май не са просто дрехи, вгледа се Мария и гледката я потресе – бяха разкъсани човешки тела, крайници. Стори ѝ се, че изпод окървавен ефирен ръкав от нежносиня материя се показва женска длан с изящно пръстенче от бял кварц – беше прочела някъде, че белият кварц е символ на късмета. За миг ѝ притъмня пред очите. Бахти късмета, произнесе на глас, голям късмет, момиче. Докато с подскачащи ледени пръсти се опитваше да отвие капачката на обектива, продължи да разсъждава гласно: определено е съпружески пръстен, тези пръстени се носят на безименния пръст на дясната ръка, смята се, че през него преминава вената на любовта… вената на любовта, вената на любовта. Не беше на себе си. Укроти фотоапарата, който се люлееше върху гърдите ѝ и започна да щрака като луда, без да подбира кадри. Първият ѝ порив беше да побегне презглава от злокобното място, да влезе в близката слънчогледова нива, да клекне сред слънчогледите и да загърби кошмара. Почти беше сигурна, че сънува един от среднощните си черни сънища, такива ледени ставаха пръстите на ръцете ѝ, когато излезеше от кошмара и го осъзнаеше с облекчение. Повърна до един самотен слънчоглед саморасляк в близката градинка, избърса с ръка устата си и хукна отново. Блъсна се в някакъв обезумял мъж, който крещеше женско име: Кошава-а-а-а; снима пострадалия автобус, който се беше превърнал в чудовищна инсталация от обгорели железа, нащрака линейките, санитарите, полицаите, оцелелите израелски туристи, които продължаваха да се щурат обезумели, сред тях – момиче с тениска на моряшки райета, което стоеше на място, притискаше към тялото си превързаната си ръка и гледаше вцепенено. Мария тичаше, щракаше и в същото време една мисъл не излизаше от главата ѝ: Ето я новината, ето я моята голяма новина… Усети, че става по-смислена, че идва на себе си. Огледа се –не се виждаха колеги от другите медии, явно все още хвърчаха с колите насам. Само един познат оператор от бургаска
телевизия тичаше с камерата си. Полицаите вече ограждаха мястото с червени ленти и нищо чудно никой повече да не бе допуснат да снима. Съдбата я беше избрала да се озове само на два километра от мястото на голямата новина. Да пристигне за броени минути. Първите моменти от ужаса беше ги заснела единствено тя – и никой друг. Вече бяха натоварили ранените в линейките, които хвърчаха на път за бургаските болници. В момента покриваха останките от разкъсаните тела с тънки непрозрачни мушами. Мария постави капачката върху обектива, пъхна ръце в джобовете на джинсите си и тръгна към изхода, като се олюляваше. Какво беше това. Беше какво това. Беше това какво. В момент на паника повтаряше някоя от хаотичните си мисли, като разместваше думите – беше си внушила, че това може да бъде спасителната сламка, която да ѝ помогне колкото може по-бързо да организира предишния си свят...

Издателство ICU; Жанет 45

Слънчогледи за Мария в Хеликон

Слънчогледи за Мария в Books.bg