Какво ли друго можеше да прави едномесечно кутре, което още нищичко не разбира, а майка му все не идва въпреки всичките му жалби. Затова първите два дена то се опитваше да дава от време на време тъжни концерти. Наистина после заспиваше в ръцете на стопанина си, прегърнало шишенцето с мляко.
Но на четвъртия ден мъничкото взе да свиква с топлотата на човешките ръце. Кутретата започват много скоро да реагират на ласката.
Името си още не знаеше, но след една седмица установи с положителност, че той е Бим.
Когато стана на два месеца, откри с учудване предметите: ужасно високото за едно кутре бюро, а на стената – пушката, ловджийската чанта и лицето на човека с дълги коси. Свикна бързо с всичко. Вече не се учудваше, че човекът на стената беше неподвижен: щом не мърда, не е интересен. Наистина по-късно честичко го поглеждаше: какво може да значи това – лицето наднича през рамката като през прозорец?
Втората стена беше по-интересна. Направена беше цялата от някакви калъпчета, които стопанинът можеше да вади едно по едно и да ги слага обратно. На четиримесечна възраст, когато Бим вече можеше да ги стигне, ако се изправи на задните си лапички, той също измъкна едно калъпче и се опита да го изследва. А то, кой знае защо, зашумоля и остави в зъбите на Бим един лист. Беше много забавно да разкъсва този лист на ситни парченца.
– Какво значи това? – навика го стопанинът. – Не бива! – И пъхаше носа на Бим в книгата. – Не бива, Бим. Не бива!
След такова мъмрене даже човек ще се откаже да чете, но Бим – не: той оглеждаше продължително и внимателно книгите, навеждаше глава ту на една, ту на друга страна. Навярно си каза: е хубаво де, като не може тази, ще взема друга. Заби тихичко нокти в корицата и отмъкна това нещо под канапето, там сдъвка най-напред единия ъгъл на подвързията, после другия. По едно време се забрави, измъкна нещастната книга насред стаята и почна да я подмята с лапи, заигра се и даже заподскача.
Но тогава разбра за пръв път какво значи „боли“ и какво „не боли“. Стопанинът стана от бюрото и каза строго:
– Не бива! – И му издърпа ухото. – Ами че ти, глупчо, си ми изпокъсал „Библията за вярващи и невярващи“. – И пак: – Не бива! Книгите – не бива! – И още веднъж му издърпа ухото.
Бим изскимтя, вирна и четирите лапички нагоре. Така, легнал по гръб, той гледаше стопанина си и не можеше да разбере какво всъщност става.
– Не бива! Не бива! – повтаряше натъртено стопанинът и пъхаше отново и отново книгата под носа му, но повече не го пипна. После взе кутрето на ръце, почна да го гали и да повтаря все едно и също: – Не бива, момченцето ми, не бива, глупаче. – После седна и го сложи на коленете си.
Така още в ранна възраст на Бим му четоха морал заради „Библията за вярващи и невярващи“. Бим близна ръката на стопанина и го загледа внимателно в лицето.
Той вече обичаше стопанинът да разтоваря с него, но разбираше засега само две думи: „Бим“ и „не бива“. Все пак много, много е интересно да наблюдава как над челото пада кичур бяла коса, как мърдат добрите устни, а топлите, гальовни пръсти докосват козината му. Бим вече можеше да определя безпогрешно – весел ли е сега стопанинът му, или е тъжен, ругае ли го, или го хвали, дали го вика, или го пъди.
А той биваше и тъжен. Тогава си приказваше сам или се обръщаше към Бим:
– Да, такъв е животът, глупаче. Ти защо поглеждаш към нея? – сочеше той портрета. – Тя, братко, умря. Няма я. Няма я… – Галеше Бим и повтаряше напълно убеден: – Какво си ми глупаче, Бимчо. Още нищичко не разбираш.
Но беше прав само отчасти, защото Бим разбираше, че сега няма да си поиграят с него, че думата „глупаче“ се отнася към него, и момченце също. Тъй че, когато неговият голям приятел го наричаше глупаче или момченце, Бим веднага тръгваше към него, както и, щом чуеше името си. А щам на тази възраст различаваше интонацията на гласа, значи обещаваше да стане извънредно умно куче.
Но дали само умът определя положението на едно куче между неговите събратя? За съжаление не. Освен умствените данни при Бим не всичко беше наред.
Наистина Бим беше роден от чистокръвни родители, сетери, с дълго родословие. Всеки от прадедите му притежаваше личен картон, свидетелство. По него стопанинът му можеше да стигне не само до прадядото и прабабата на Бим, но да научи, ако пожелае, дори кои са били прадядото на прадядо му и прабабата на прабаба му. Всичко това, разбира се, е чудесно. Но работата беше там, че въпреки всичките си качества Бим имаше един голям недостатък, който се отрази по-късно много тежко върху неговата съдба: макар да беше от породата на шотландските сетери (сетер-гордон), цветът на косъма му се оказа абсолютно нетипичен – това беше лошото. Според стандартите за ловните кучета сетер-гордонът трябваше непременно да бъде „черен с лъскав синкав оттенък – с цвета на гарваново крило, и непременно с ясно отграничени ярки ръждивочервени петна“; дори белите дамги на места, които не са предвидени в стандарта, се смятат при гордоните за голям порок. А Бим се беше родил такъв: тялото бяло, но с червеникави петна и дори с едва забележими ръждиви капчици, само едното му ухо и единият крак черни наистина като гарваново крило; другото му ухо с мек жълтеникаво-ръждив цвят. Подобно явление е даже за учудване: по всички външни белези – сетер-гордон, а по цвят на косъма – съвсем различен. Някой далечен, много далечен прадядо е изскочил ненадейно тъкмо в Бим: родителите му гордони, той албинос в породата си...
Издателство Лабиринт
Белият Бим, черното ухо в Хеликон
Белият Бим, черното ухо в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар