– Значи така – обади се единият от мъжете, – тук ти харесва, нали?
– Да – отвърна Момо.
– Искаш ли да останеш тук?
– Да, с радост.
– Но никой никъде ли не те чака?
– Не.
– Имам предвид, не трябва ли да се връщаш в къщи?
– Аз тук съм в къщи – увери го бързо Момо.
– Откъде дойде, детенце?
Момо махна неопределено с ръка и посочи някъде в далечината.
– Но къде са родителите ти? – продължи да разпитва мъжът.
Детето безпомощно погледна него и останалите хора и вдигна рамене. Хората размениха погледи и въздъхнаха.
– Не трябва да се страхуваш – каза мъжът – ние не искаме да те прогоним. Искаме да ти помогнем.
Момо мълчаливо кимна, все още не съвсем убедена.
– Ти казваш, че името ти е Момо, нали?
– Да.
– Хубаво име, но аз досега никога не съм го чувал. Кой ти даде това име?
– Аз.
– Ти сама си се кръстила?
– Да.
– А кога си родена?
Момо размисли и после отговори:
– Доколкото мога да си спомня, аз винаги съм била родена.
– Но нямаш ли си леля, чичо, баба, въобще семейство, при които да отидеш?
Момо само стрелна мъжа с поглед и помълча известно време. След това промърмори:
– Аз тук съм си вкъщи.
– Е, добре – каза мъжът, – но ти си още дете, на колко години си всъщност?
– Сто – отвърна колебливо Момо.
Хората се разсмяха, тъй като го приеха за шега.
– Кажи сериозно, на колко си години?
– На сто и две – отговори Момо, още по-несигурна. Измина известно време, докато хората забележат, че детето знае само няколко числа, случайно дочути, при които обаче то не си представяше нищо определено, тъй като никой не го беше учил да смята.
– Чуй – каза мъжът, след като се посъветва с останалите, – искаш ли да съобщим на полицията, че си тук. Тогава ще те изпратят в дом за деца, където ще имаш ядене, ще имаш и легло, ще смяташ, ще четеш и ще пишеш, ще научиш още много неща. Какво мислиш, кажи?
Момо уплашено го погледна.
– Не – промълви тя, – не искам да отивам там. Аз вече бях веднъж. Бяха и други деца. На прозорците имаше решетки. Всеки ден ни биеха, но съвсем несправедливо. И аз една нощ се покатерих на оградата и избягах. Не искам да отивам пак там.
– Мога да разбера това – каза един възрастен човек и поклати глава.
Другите хора също можеха да го разберат и също поклатиха глави.
– Е, добре – каза една жена, – но ти все още си малка. Някой все пак ще трябва да се грижи за тебе.
– Аз – отвърна облекчено Момо.
– Нима можеш? – попита жената.
Момо помълча минута и отговори тихичко:
– Нямам нужда от много.
Хората отново се спогледаха, въздъхнаха и поклатиха глави.
– Знаеш ли, Момо – подхвана пак мъжът, който беше говорил пръв, – смятаме, че ти би могла да се настаниш при някого от нас. Всички ние също имаме съвсем малко място, а и повечето от нас имат по една сюрия деца, които също искат да ядат, но мислим, че едно дете повече или по-малко не е от значение. Как гледаш на това, кажи!
– Благодаря – каза Момо и за пръв път се усмихна, – много благодаря! Но не може ли просто да ме оставите да си живея тук?
Хората надълго и нашироко се съвещаваха и накрая се съгласиха. Защото тук, сметнаха те, детето би могло да живее точно толкова добре, колкото и при някого от тях, а иначе те всички щяха да се грижат за Момо и на всички заедно щеше да им е по-лесно, отколкото само на един.
Започнаха веднага – като за начало почистиха и постегнаха колкото можаха полусрутената каменна стаичка, в която се бе настанила Момо. Един от тях, който беше зидар, дори изгради малка каменна печка. Отнякъде изнамериха и един ръждясал кюнец. Възрастен дърводелец успя да скове от няколко дъски от стари сандъци масичка и два стола. А накрая жените донесоха и едно прослужило, украсено с извити орнаменти желязно легло, дюшек, прокъсан тук-таме само, и две одеяла. Каменната дупка под сцената на руините се превърна в уютна малка стаичка. Зидарят, който притежаваше и художествени наклонности, изрисува накрая и красива картина с цветя на стената. Нарисува даже рамката и пирона, на които да виси картината.
А после дойдоха децата на тези хора и донесоха за ядене всичко, което можеха да отделят от собствения си залък – едно дете донесе бучица сирене, друго – малко коматче хляб, трето – плод и така нататък. И понеже децата бяха твърде много, тази вечер се събра такова огромно количество храна, че те всички можаха да отпразнуват в амфитеатъра едно истинско малко тържество в чест на Момо и нейното ново жилище. Беше толкова весело и приятно тържество, каквото само бедните хора могат да отпразнуват.
Така започна дружбата между малката Момо и хората от близката околност...
Издателство Дамян Яков
Момо в Хеликон
Момо в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар