Главната мисъл на романа е да изобразя положително прекрасния човек. Няма нищо по-мъчно на света, особено сега. Всички писатели, не само наши, но дори европейски, щом са се захващали да изобразят положително прекрасния човек – винаги са се отказвали. Защото тази задача е безкрайна. Прекрасното е идеал, а идеалът – нито нашият, нито този на цивилизована Европа – далеч още не се е изградил. Ф. М. Достоевски
... Тези всезнаещи господа се срещат понякога, дори доста често, в известен слой от обществото. Те знаят всичко, цялата неспокойна любознателност на техния ум и способностите им са насочени неудържимо само в една посока, разбира се, поради липса на по-важни жизнени интереси и възгледи, както би казал съвременният мислител. Под израза „всичко знаят“ трябва впрочем да се разбира доста ограничена област: къде служи тоя и тоя, с кого се познава, какво му е състоянието, къде е бил губернатор, за коя е женен, каква зестра е взел, кой му се пада първи братовчед, кой втори и така нататък, и така нататък все подобни неща. Повечето от тези всезнайковци ходят със съдрани лакти и получават по седемнадесет рубли месечна заплата. Хората, за които те знаят всичко от игла до конец, разбира се, не биха могли да се сетят от какви интереси се ръководят те, ала в същото време мнозина от тях с тези си знания, които се равняват на цяла наука, си създават истинска радост, постигат уважение към себе си и дори висше духовно задоволство. Пък и тази наука е привлекателна. Виждал съм учени, литератори, поети, политици, които намериха и намират в същата тази наука своето висше примирение и цел, дори положително само с това направиха кариера. През време на целия този разговор мургавият млад човек се прозяваше, гледаше безцелно през прозореца и с нетърпение чакаше да свърши пътуването. Той беше някак разсеян, нещо много разсеян, едва ли не разтревожен, дори ставаше някак странен: понякога слушаше, без да чува, гледаше, без да вижда, смееше се и навремени сам не знаеше и не разбираше защо се смее.
– Но позволете, с кого имам честта… – обърна се изведнъж пъпчивият господин към русия млад човек с вързопчето.
– Княз Лев Николаевич Мишкин – отговори той начаса с голяма готовност.
– Княз Мишкин? Лев Николаевич? Не познавам. Дори не съм чувал – отговори замислено чиновникът, – тоест името не ме учудва, то е историческо име, може да се намери и сигурно го има в историята на Карамзин, говоря за вашата личност, пък и князете Мишкини почти никъде вече не се срещат, даже мълвата за тях заглъхна.
– О, не ще и дума! – тутакси отвърна князът. – Освен мене няма друг княз Мишкин; струва ми се, аз съм последният. А колкото до бащите и прадедите ни, между тях е имало и еднодворци. Баща ми служеше впрочем в армията с чин подпоручик, след като завърши юнкерското училище. Но не знам как и генералшата Епанчина стана също княгиня Мишкина, тя е също последната в своя род…
– Хе-хе-хе! Последна в своя род! Хе-хе! Ей, че го извъртяхте – закиска се чиновникът.
Усмихна се и мургавият. Русият малко се учуди, че бе успял да каже един каламбур, впрочем доста лош.
– Представете си, казах го съвсем без да мисля – поясни най-после той учуден.
– Ама аз разбрах, разбрах – весело се съгласи чиновникът...
Хартиено издание и е-книга
Издателство Захарий Стоянов
Няма коментари:
Публикуване на коментар